10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 285
гр. С., 01,04, 2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на седми декември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО Д.
като разгледа докладваното от съдията Иво Д. т.д. № 953 по описа на съда за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по подадена от Т. В. И. от [населено място] касационна жалба срещу въззивно решение № 569, постановено на 13. 10. 2014 г. от Пловдивски апелативен съд, Втори граждански състав по гр.д. № 742 по описа на съда за 2014 г.с което е потвърдено първоинстанционно такова, постановено от Пазарджишки окръжен съд по гр.д. № 978/2013 г., с което на свой ред е признато за установено по отношение на касатора, по предявен от С. Г. Д. от [населено място] иск с правно основание чл. 422 от ГПК съществуването на вземането, за което е издадена заповед № 1514/26. 06. 2013 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417, т. 9 от ГПК, по ч.гр.д. № 2300/2013 г. по описа на PC П., за сумите 36 945 евро, 26 550 щатски долара и 80 700лв. – задължение по запис на заповед, издаден на 17. 03. 2010 г., предявен за плащане на 17. 06. 2010г., ведно със законната лихва, считано от 17. 06. 2013 г., до окончателното изплащане, със законните последици.
В касационната жалба се излагат оплаквания за недопустимост, както и за неправилност на въззивното решение, поради съществени процесуални нарушения и необоснованост – касационни основания по чл. 283, т.т. 2 и 3 от ГПК, като се твърди нарушаване от страна на въззивния съд на правилата за разпределяне на доказателствената тежест в процеса в две главни направления – относно това върху коя от страните следва да се възложи тежестта за доказване в процеса на съществуването и съдържанието на каузално правоотношение, в обезпечаване на задължения по които е издаден процесният запис на заповед, и относно тежестта за доказване на прекратяването на договор за прехвърляне на процесното вземане от страна на ищеца в полза на трето за делото лице, което според касатора се отразява, както на процесуалноправната, така и на материалноправната легитимация на ищеца, респ. – на допустимостта и основателността на иска с правно основание чл. 422 ГПК. По отношение на представения по делото от ответника – касатор и неоспорен договор за цесия, по силата на който ищецът е прехвърлил вземането си на трето лице и за който също ищецът твърди, че е автоматично прекратен, при условията на изрично уговореното в договора основание за прекратяването му – поради неплащане в едномесечен срок на цената на прехвърленото вземане, касаторът оспорва в жалбата си изводите на въззивния съд, че договорът за цесия бил развален, поради неплащане на цената по същия, който факт според съда не бил в тежест на твърдящия го ищец. Касаторът излага, че в качеството си на ответник, който се брани срещу иска по чл. 422 ГПК, той не е релевирал процесуално „възражение“ в смисъл, че цената по договора за цесия е платена, поради което и за него не е възникнало процесуалното задължение да доказва в процеса този положителен факт, противно на приетото от ПАС. Касаторът още сочи, че е представил договора за цесия, за да се ползва от юридическите факти, които следват от съществуването му в правния мир, а именно – че спорното право е прехвърлено на трето лице и ищецът не е носител на спорното субективно право, което е (отново според касатора) процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск, обуславящо редовността на процеса, а фактът, че ищецът е представил в оригинал записа на заповед в заповедното производство не означавал, че цената по договора за цесия не е била платена – извод, формиран от въззивния съд в нарушение на общите принципи на търговското и гражданското право относно правните сделки.
Иска се обезсилването, при условията на евентуалност – отмяната на обжалваното въззивно решение и постановяване на друго такова по спора, с което предявеният срещу касатора иск да бъде отхвърлен в цялост, със законните последици.
Противната страна оспорва жалбата, не претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид:
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима. В конкретния процесен случай обаче не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел в относимите си към релевираните от касатора в жалбата му оплаквания и в изложението на основания за допускане на касационно обжалване твърдения, свои решаващи мотиви, че възражението на ответника за липсата на активна процесуална легитимация на ищеца е неоснователно, като е посочил, че видно от представения договор за цесия от 19. 04. 2012 г., по силата на който ищецът е цедирал вземането си на поемател по издадения на 17. 03. 2010 г. запис на заповед в полза на третото за делото лице [фирма], в същия е договорена цена, за която се прехвърля вземането и срок за изплащане на цената – един месец от сключването на договора, а в чл. 1, т. 4 от договора за цесия е договорено, че при неплащане в срок, договорът автоматично се прекратява. По отношение на поставения в касационната жалба спорен въпрос относно доказателствената тежест за установяване в процеса на действието или прекратяването на договора за цесия на процесното, предявено за съдебна защита спорно вземане, въззивният съд е изложил в мотивите си, че отрицателният факт – липса на плащане от страна на цесионера, на цената по договора за цесия, не е в тежест на противната на касатора страна в процеса – ищеца, като съдът е приел, че ако касаторът – ответник е имал възражение, че цената по договора за цесия е платена, то е следвало да го направи, респективно да докаже по делото този положителен факт. При така изложеното въззивният съд е приел за правилен и изводът на първоинстанционния съд относно това, че в подкрепа на твърдението на ищеца, че договорът за цесия е прекратен на 19. 05. 12 г., е и обстоятелството, че заявлението за образуване на заповедно производство е подадено на 18. 06. 2013 г. – след изтичането на едномесечния срок за плащане на цената по договора за цесия, като в заповедното производство е представен оригиналът на записа на заповед, което води до извода за връщането му от цесионера на цедента, поради прекратяване на договора за цесия.
При така приетото относно наличието на активна процесуална легитимация на ищеца, като титуляр на процесното вземане, вследствие възприетото от съда, твърдяно от ищеца – ответник по касация, автоматично прекратяване на договора за цесия на вземането, поради неплащане в срок на цената по същия, по-натам ПАС е приел предявеният иск по чл. 422 от ГПК за основателен, като е изложил, че съгласно т. 17 от ТР № 4/18. 06. 2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК предметът на делото по този иск се определя от правното твърдение на ищеца за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение и когато става въпрос за запис на заповед, предметът на делото е вземане по редовен от външна страна менителничен ефект, поради което и за основателността на иска е достатъчно ищецът да установи вземане, основано на редовен менителничен ефект, а в случая от външна страна процесният запис на заповед отговаря на императивните изисквания визирани в чл. 535 ТЗ. Въззивният състав е приел също, че ищецът е доказал фактите, на които основава твърденията си – вземане по редовен от външна страна менителничен ефект, а между страните в случая липсва спор относно конкретното каузално правоотношение, чиито изпълнение е обезпечено с издадения запис на заповед, доколкото възражението на ответника, че записът на запис обезпечава изпълнението на каузално – заемно правоотношение с определени параметри и срок на изпълнение, се признава от ищеца. По-натам въззивният състав е приел за правилен извода на първоинстанционния съд, че е ирелевантно за спора дали записът на заповед обезпечава отделно правоотношение или обезпечава и новира едно правоотношение, доколкото в конкретната хипотеза в тежест на ответника-длъжник е да докаже възражението си за погасяване на вземането, породено от каузалното правоотношение, поради плащане, доказателства за установяване на който факт в процеса не са представени.
В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се формулират, като претендирани от касатора да съставляват годно общо основание за допускане на такова обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., въпросите:
1. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?
2. Чия е доказателствената тежест при наличие на лични възражения на издателя на записа на заповед относно каузалните отношения, и в какво се изразява тази тежест?
3. Допустим ли е иск за установяване съществуването на вземане по запис на заповед, за което безспорно е установено, че е във връзка с каузално правоотношение, и което вземане по каузалната сделка е цедирано на трето лице, и това трето лице не е ищеца по делото?
4. Кой следва да докаже, че договорът за цесия е развален поради неплащане?
5. При безспорно установена връзка между менителничното и твърдяно каузално правоотношения настъпва ли праворазрушаващ ефект на абстрактната сделка, и налице ли е задължение на съда да разгледа основателността на исковата претенция въз основа на установената каузална сделка? При липса на идентичност между страните в менителничното задължение и каузалното, допустимо ли е да се търси плащане по менителничното задължение?
Въпросите са поставени общо в началото на изложението и макар и да не е заявено изрично от касатора, но от последователността на изложението, както и от несистематично цитираните, и приложени съдебни актове се налага извод, че по отношение на същите въпроси от касатора се претендира наличие на допълнителни селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, както същите са разяснени с т. 2 и т. 3 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., както следва:
По отношение на първите два въпроса се твърди противоречие с Решение № 24 от 28. 01. 2010 г. на ВКС по гр. д. № 4744/2008 г., I г. о., ГК, с т. 17 от ТР № 4/18. 06. 2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, с цитирана задължителна практика на касационната инстанция, формирана преди постановяването на посоченото ТР (допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК), както и с посочено, с твърдения да е влязло в сила решение на Пловдивски апелативен съд (допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК), и с такова на Бургаски окръжен съд, за което нито се твърди, нито се доказва от касатора да е влязло в сила. В опит за обосноваване на основания за допускане на касационно обжалване по първите два въпроса се излага, че съдът (ПОС и ПАС) не е обсъдил всички относими доказателства, игнорирал е част от доказателствения материал, а за друга част не е направил извод за доказателството му значение за спора. Претендира се, че по делото било особено важно установяването белезите на каузалната сделка и съществуването на същата, а като не е сторил това, въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, довело до неправилност на решението му.
Преценявани с оглед твърденията в изложението, извън тези, съставляващи оплаквания за неправилност на въззивното решение, които са извън предметния обхват на настоящото производство, поставените от касатора първи и втори въпроси не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВК № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., като изцяло несъответни на действителните, установими по делото обстоятелства относно твърденията и възраженията на страните, съответно – рамкираният от тях предмет на доказване в производството. Установява се от писмения отговор на исковата молба и молба на касатора, именувана „допълнение към писмен отговор“, че твърденията по делото за наличието на конкретна каузална сделка – сключен между страните договор за заем, задължението по която е обезпечено с процесния менителничен ефект, са въведени в производството от самия касатор, като възраженията му срещу основателността на иска в тази връзка се заключават до твърдения, че е върнал заетите му от ищеца – ответник по касация, парични суми. Така подробно изложените от касатора – ответник твърдения относно наличието на конкретни каузални правоотношения между страните, не са оспорени от противната страна в производството, напротив – в проведеното по делото първо открито съдебно заседание в първата инстанция, ищецът изрично ги е признал, като е оспорил само твърденията на касатора, че му е върнал получените в заем суми. При изложената и приета от съда безспорност по делото на обстоятелствата относно съществуващото между страните каузално правоотношение, неговото съдържание и обезпечителната функция на процесния менителничен ефект по отношение на същото, изложението на основания за допускане на касационно обжалване в частта му по първите два въпроса, съдържащо пространно позоваване на неправилно разпределяне от страна на въззивния съд на доказателствената тежест в конкретното производство, по отношение на същите безспорни по делото обстоятелства, се явява изцяло фактически и правно необосновано, поради което и по отношение на същите въпроси нарочна преценка за наличието на допълнителни критерии за подбор на касационната жалба не се дължи.
Третият въпрос също не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, като несъответен на установимите по делото обстоятелства – както твърденията на страните, така и ангажираните в производството доказателства са само и изцяло в насока на цедиране от страна на ищеца – ответник по касация и поемател по записа на заповед, в полза на трето лице, именно на менителничното му вземане по ценната книга – запис на заповед, но не и на вземанията му по приетото по делото за безспорно съществуващо между страните каузално правоотношение, в какъвто смисъл въпросът е поставен. По отношение на същия въпрос липсва и опит за обосноваване на допълнителен селективен критерий за подбор на касационната жалба.
Четвъртият въпрос от една страна не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото изводите на въззивния съд досежно основателността на твърденията на ищеца – ответник по касация, относно наличието в негово лице на качеството на кредитор по процесния менителничен ефект, както към момента на образуването на заповедното производство, така и към момента на приключването на устните състезания във въззивната инстанция, се основават не самостоятелно и само на прилагането на правилата за разпределянето на доказателствената тежест в процеса относно обстоятелствата, визирани в този конкретен въпрос, но също така и, кумулативно – на решаващия в същата степен за изхода на делото извод на съда досежно това, че ищецът – поемател по записа на заповед, държи менителничният ефект, осъществява необезпокоявано фактическата власт върху същия, и се ползва от него в защита и установяване по делото на качеството си на кредитор, като го е представил в оригинал в производството (което е довело въззивният съд до извода за връщането му от цесионера на цедента, поради прекратяване на договора за цесия), където същият се намира и към момента – обстоятелство, което е в явно противоречие със задължението на цедента по договор за цесия да предаде документите, установяващи вземането, на цесионера. В този смисъл и доколкото изводите на съда относно разпределението на доказателствената тежест относно визираните във въпроса правнорелевантни факти, не са сами по себе си обуславящи изхода на делото във въззивната инстанция, то и същият въпрос не покрива критериите по чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснени с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г.
От друга страна по отношение на същия четвърти въпрос липсва обосноваване и на конкретен допълнителен селективен критерий за подбор на касационната жалба измежду уредените в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 ГПК, като по отношение на него касаторът се е задоволил да посочи, че изводите на въззивния съд в тази им част противоречат на цялата, представена от него в изложението му съдебна практика.
Не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване петият въпрос с двата му подвъпроса, по отношение на които в края на изложението се релевира противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 221 от 26. 05. 2008 г. на ВКС по т.д. 893/2007 г. на II ТО, относно връзката между менителничната сделка и каузалната такава с твърдения, че в конкретния случай между касатора, който е бил представител на юридическото лице – заемополучател, но лично той не е страна в каузалното отношение и ищецът – физическо лице, поначало не е съществувала каузална сделка. Отговорът на същия въпрос в никаква степен не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както това изисква чл. 280, ал. 1 от ГПК, съобразно разясненията в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г., доколкото възражения срещу иска от типа на изложените едва пред касационната инстанция, касаторът – ответник в производството, не е релевирал пред която и да било от инстанциите по същество.
Поради изложеното и доколкото по делото не се установява наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, такова не следва да бъде допускано.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 569, постановено на 13. 10. 2014 г. от Пловдивски апелативен съд, Втори граждански състав по гр.д. № 742 по описа на съда за 2014 г.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: