О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 285
София, 16.05.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на двадесет и шести април през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдия Петрова т.д. № 203 по описа за 2017 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ищеца В. В. Н. против Решение № 226 от 12.10.2016г. на АС Варна по в.т.д.№ 321/2016г. на Варненския АС, с което е потвърдено решението по т.д.№ 1566/2015г. на ОС Варна. Първоинстанционният съд е отхвърлил изцяло предявения от В. Н. срещу „Застрахователна компания О.”, Република К. чрез клона й в България иск по чл.226,ал.1 КЗ /отм./ за заплащане на сумата 60 000лв. – обезщетение за неимуществени вреди и на сумата 1 308лв. обезщетение за имуществени вреди, причинени от пътно произшествие от 11.01.2013г., ведно със законната лихва от същата дата.
С касационната жалба се иска отмяна на решението като неправилно на основанията по чл.281,т.3 ГПК. Твърдението е, че изводите на съда са основани на противоречивото заключение на автотехническата експертиза и въззивният съд не е съобразил разпоредбата на чл.20 ЗДвП. Поддържа се, че водачът на л.а. „Опел Вектра”, рег. [рег.номер на МПС] – В. С. при избор на скорост за движение не е отчел, че управлява автомобила в тъмната част на денонощието, при валеж от дъжд, на неосветен участък, поради което скоростта не е съобразена с пътните условия, поради което действията на водача са противоправни, в нарушение на чл.20,ал.2 ЗДвП, което ангажира неговия застраховател да заплати обезщетение по задължителната му застраховка „гражданска отговорност” като автомобилист.
В изложението по чл.284,ал.3 ГПК се посочва, че практиката на съдилищата по подобни казуси е, че презумпцията за вина по чл.45,ал.2 ЗЗД не е успешно оборена и вредоносните последици следва да бъдат вменени във вина на водача, когато той е нарушил правилата за движение, установени в ЗДвП, поради което настъпилото пътно произшествие е в резултат на виновното му поведение. /Решение по т.д.№ 924/2008г. на ІІ т.о., тдд. № 870/2012г. на ІІ т.о., решение по гр.д.№ 1004/2008г. на ІV г.о./. Посочва се, че съгласно чл.42,ал.2 ЗЗД вината се предполага до доказване на противното като в тежест на ответника е да обори тази презумпция. Цитирана е практика по чл.290 ГПК. Поддържа се, че обжалването е в приложното поле и на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК по въпросите: 1/ Следва ли умишленото нарушаване на правилата на чл.20,ал.2 ЗДвП при управление на моторно превозно средство да се вмени във вина на водача, предизвикал пътно транспортното произшествие; 2/ Оборена ли е презумпцията за вина по чл.45,ал.2 ЗДвП при положение, че водачът виновно е нарушил разпоредбата на чл.20,ал.2 ЗДвП; 3/ Съставлява ли процесуално нарушение неправилното прилагане на правилата за доказателствената тежест съгласно разпоредбата на чл.45,ал.2 ЗЗД; 4/Съставлява ли нарушението на нормата на чл.45,ал.2 ЗЗД нарушение на материалния закон.
В писмен отговор ответникът оспорва основателността на искането за допускане на касационното обжалване и основателността на жалбата.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
По делото е било безспорно, че пътното произшествие от 11.01.2013г. е настъпило в срока на действие на застрахователното правоотношение между водача на лекия автомобил „Опел Вектра”, рег. [рег.номер на МПС] и ответното застрахователно дружество, около 18 часа, в тъмната част на денонощието, при липсата на улично осветление и при валеж на дъжд. Автомобилът се е движил със скорост под 50 км.ч. по [улица], [населено място], в дясната лента за движение при двулентово платно при предприето от осемдесет годишния пешеходец пресичане на платното на необозначено място – от разделителното тревно поле на булеварда, от ляво на дясно, считано от мястото на водача. Съставът на апелативния съд е посочил, че спорният въпрос, с който е сезиран, е дали презумпцията на чл.45,ал.2 ЗЗД за вина на застрахованото лице за настъпването на вредите /счупвания на дясна раменна кост, счепване на дясна малкопищялна кост и контузия – ожулвания на главата/ е успешно оборена. Въззивникът е твърдял конкретно, допуснато при управлението на автомобила, нарушение на чл. 20 ал. 2 ЗДвП. Апелативният съд е изложил съображения за отсъствие на основания за некредитиране на приетата пред първоинстанционния съд автотехническа експертиза, изготвена от вещо лице, разполагащо с необходимите специалност и квалификация за изпълнение на задачите, чиято компетентност не е била оспорена. Обсъдено е, че при приемане на заключението представителят на ищеца е изразил несъгласие с изводи на експерта, но не е поискал назначаването на нова експертиза. С подробни аргументи е мотивирана неоснователността на становището за вътрешна противоречивост на изводите на вещото лице и за нееднозначност на отговорите на поставените въпроси. Апелативният съд е изложил, че опасната зона представлява най – малкото разстояние, на което едно превозно средство може да спре от момента на появяване на препятствие на пътя и тя винаги е по-голяма от спирачния път – в нея се включват както последният, времето за реакция на водача и това за задействане на спирачния механизъм, превърнати в метри; че водачът не носи отговорност, ако произшествието е станало в рамките на опасната зона, освен ако сам е създал предпоставките за настъпването му с поведението си преди опасната зона; че съобразената скорост е тази, която дава възможност на водача да спре при възникнала опасност за движението. Обсъдено е, че при движение в тъмната част на денонощието, скоростта трябва да бъде в съответствие с разстоянието на видимост на светлините на фаровете, с конкретните пътни и атмосферни условия, с възможност за спиране при поява на опасност. Мотивирано е, че не несъобразяването на скоростта на движение на МПС с конкретните условия на пътната обстановка е причинило невъзможността водачът да забележи своевременно пешеходеца на разстоянието на видимост на светлините на фаровете и съответно да реагира, а други обстоятелства, които не е бил длъжен и не е могъл да предвиди – пешеходецът е предприел ново внезапно навлизане на пътното платно при променена посока на движение от разделителното тревно поле на булеварда, на неосветено от уличното осветление и необозначено за целта място, в нарушение на ЗДвП. При тези данни е прието, че водачът не е имал възможност да забележи пострадалия и да го възприеме като опасност на разстоянието на видимост на светлините на фаровете преди навлизане в опасната зона за спиране. Аргументирано е, че е липсвала техническа възможност за водача да предприеме каквито и да било действия, за да предотврати ПТП при управление на автомобила както с разрешената за града скорост на движение от 50км/ч, така и с технически съобразената скорост от 40 км./ч.; че водачът е бил поставен в състояние на внезапна, пряка и непосредствена опасност за движението му, която ситуация той не е могъл да предвиди и да предотврати по начините, посочени в чл. 20 ЗДвП – чрез намаляване на скоростта или спиране поради възникване на опасност за движението му в опасната зона за спиране на превозното средство. Обсъдена е констатацията на вещото лице, че от техническа гледна точка именно ищецът е могъл да предотврати удара като преустанови движението си, тъй като преминавайки през лявата лента на движение е могъл да види светлините на автомобила, който се е движел в дясната лента, на къси светлини по неосветена улица, която е съпоставена с обясненията на осемдесет годишния ищец, че не е видял идващ автомобил.
Искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно:
Правен въпрос, при посочената допълнителна предпоставка на т.1 на чл.280 ГПК не е поставен. Първата част от изложението /в която се иска допускане на обжалването в хипотезата на т.1 на чл.280,ал.1 ГПК/ не съдържа формулирано общо основание за допускане на обжалването, а съставлява тълкуване на разпоредбите на чл.45,ал.2 ЗЗД и чл.20,ал.2 ЗДвП и изразява несъгласието на касатора с изводите на апелативния съд, т.е. съставлява повторение на касационните основания. Последните не са идентични с основното изискване за допускане на факултативния касационен контрол, като при отсъствие на надлежно формулиран правен въпрос, за касационната инстанция не съществува задължение за го извежда от твърденията на страната за неправилност на решението. При ненадежлежно формулирана обща предпоставка съставът на ВКС не обсъжда посоченото допълнително основание.
По формулираните въпроси, по които искането е за допускане на обжалването на основание чл.280,ал.1,т.3 ГПК, касаторът изхожда от тезата си, приета /при обстойно мотивиране/ за неоснователна от състава на апелативния съд – че водачът е нарушил разпоредбата на чл.20,ал.2 ЗДвП. След като в обжалваното решение изрично е отречено нарушаването на правилата за движение, регламентирани в чл.20,ал.2 ЗДвП, не би могло касационното обжалване да се допусне по така формулираните въпроси: „следва ли умишленото нарушаване на правилата на чл.20,ал.2 ЗДвП при управление на мпс да се вмени във вина на водача, предизвикал птп; оборена ли е презумпцията за вина по чл.45,ал.2 ЗДвП при положение, че водачът виновно е нарушил разпоредбата на чл.20,ал.2 ЗДвП. Въззивната инстанция не е дала положителен отговор на тези въпроси именно защото е мотивирала отсъствие на нарушение на правилата за движение от водача на автомобила.
Третият и четвъртият въпроси са безпредметни и отново изцяло относими към правилността на обжалваното решение, поради което също не могат да послужат като обща предпоставка за допускане на обжалването. Отделен е въпросът, че приложното поле на хипотезата на чл.280, ал.1,т.3 ГПК е неаргументирано и необосновано.
Касаторът следва да бъде осъден да заплати на насрещната страна поисканите разноски за юрисконсултско възнаграждение, което настоящият състав присъжда в размер на 100 лв. на основание чл.25,ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 226 от 12.10.2016г. на АС Варна по в.т.д.№ 321/2016г. на Варненския АС.
Осъжда В. Н. В. да заплати на [фирма], Република К. сумата 100лв. разноски за настоящото производство .
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: