О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 285
С., 26.03.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на трети декември през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..………..……. и с участието на прокурора ………………………………………., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 194 по описа за 2012 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 8488/23.ХІ.2011 г. на [фирма]-гр. П., подадена против решение № 80 на Бургаския апелативен съд, ТК, от 14.Х.2011 г., постановено по т. д. № 208/2011 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 117/10.VІ.2011 г. на ОС-Бургас по т. д. № 399/2010 г.: за отхвърляне на осъдителния иск на търговеца настоящ касатор с правно основание по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, предявен като частичен за сума в размер на 25 100 лв. /част от цялото вземане в размер на 268 830 лв./ срещу ответното [фирма]-гр. Н., претендирана като обезщетение за лишаването му от ползване на част с пространство от 145 км. м. от негов собствен поземлен имот /терен/ с площ от 10 230 кв.м. в течение на летните сезони през поредните 2007-ма, 2008-ма и 2009-та години.
Оплакванията на д-вото касатор са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на апелативния съд в Б. съществени нарушения на съдопроизводствените правила. С оглед това се претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на облигационния спор от настоящата инстанция, с който тази претенция на поморийското [фирма] срещу ответното [фирма]-гр. Н. да се уважи в предявения по делото размер на частичния иск, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на последното бъдат присъдени и всички направени от касатора разноски по делото.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът [фирма] обосновава приложно поле на касационното обжалване с наличието на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с решението си въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, изразена в постановката по т. 5 на ППВС № 1/28.V.1979 г. по материалноправния въпрос „за имуществената отговорност пред собственика на лицето, което полза част от имота му без правно основание”. Атакуваното въззивно решение било в противоречие и с влезли в сила решения на други „по вид и степен” съдилища в страната. С твърдение, че спецификата на фактическата обстановка по делото се проявявала в това, че реализираното ползване на чуждия имот от ответника не било пряко, а осъществявано от неограничен брой лица, които вместо това би трябвало да ползват друг – собствен на ответното [фирма] имот, отреден за удовлетворяване на тази обществена нужда, търговецът касатор поддържа, че „поставеният за разглеждане казус е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото”, доколкото следвало да се отговори представляват ли обогатяване по смисъла на чл. 59, ал. 1 ЗЗД спестени от ползувателя на чужд имот средства, които той е бил длъжен да вложи за провеждане на предвидено по действащия устройствен план обществено мероприятие за неговия имот, но предвид бездействието му обществената нужда се удовлетворявала със заетата част от чуждия /на касатора/ имот.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма]-гр. Н. не е ангажирало становище на свой представител нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на изложените в жалбата оплаквания за неправилност на атакуваното въззивно решение.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Бургаския апелативен съд, касационната жалба на поморийското [фирма] ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
За да счете изцяло неоснователна исковата претенция на д-вото настоящ касатор срещу ответното [фирма]-гр. Н., квалифицирана като такава по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, Бургаският апелативен съд е могъл преди всичко да констатира, че – без да е изменило надлежно /своевременно/ този свой иск досежно обстоятелствата, на които той е бил основан – поморийското [фирма] поддържа във въззивното производство да е налице обогатяване на ответника със спестени разходи по премахването на временни постройки, докато пред първостепенния съд базисното твърдение е било, че обогатяването на същия е в резултат на получени приходи: наеми от трети лица, поставили въпросните временни обекти върху ивицата от терена с площ от 145 кв.м., върху която е следвало да има изградена пешеходна алея. Обсъждайки и двете тези на настоящия касатор с оглед всички събрани по делото доказателства, въззивната инстанция е приела, че от тях не се установява ответното [фирма] да е получило приходи в течение на исковия период в резултат от отдаване под наем на временни търговски обекти, поставени в процесната площ, но и след като разпоредбата на чл. 57а, ал. 4 ЗУТ не го задължава „за своя сметка” да ги премахне, то претендираното обогатяване не се е реализирало и под формата на спестен разход, т.е. с „бездействие” на ответника по иска с правно основание по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. При положение, че никъде в мотивите към обжалваното въззивно решение не е било употребено словосъчетанието „причинна връзка”, очевидно невярно е твърдението на касатора, че произнасянето на въззивната инстанция по въпроса „за имуществената отговорност пред собственика на лицето, което ползва част от имота му без правно основание” противоречало на задължителната за съдилищата в Републиката постановка на т. 5 от ППВС № 1979 г., която дословно гласи: „Необходимото изискване за уважаване на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е връзката между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника от един или от няколко общи факта”. Нещо повече – формулираният от касатора в изложението към жалбата му т. нар. „материалноправен въпрос” не се отличава с изискуемата точност и яснота, за да може да се прецени, че той е от значение именно за изхода по конкретното дело: като разрешен в обжалваното въззивно решение доколкото е бил включен в предмета на спора и точно поради това той да е обусловил правните изводи на Бургаския апелативен съд по съществото на този спор. Понеже формулираният по този общ начин правен въпрос може да се отнесе буквално до всички дела, заведени по иск с правно основание по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, уважаването на претенцията в едни случаи и съответно отхвърлянето й в други – в зависимост от това кои факти са били доказани, съвсем не означава, че е налице противоречиво решаване от съдилищата на един и същи правен въпрос. С оглед това не може да се констатира нито наличие на предпоставката по т. 2, нито на тази по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК – като условия за допустимост на касационния контрол. Досежно последната касаторът дори поддържа теза, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото бил „казусът”- „предвид спецификата на фактическата обстановка”, т.е. фактите, а не правен въпрос, което само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 80 на Бургаския апелативен съд, ТК, от 14.ХІ.2011 г., постановено по т. д. № 208/2011 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1
2