1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 285
гр. София, 03.06.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на седемнадесети март през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1942 по описа за 2014г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [община], представлявана от кмета П. Б. и чрез процесуален представител адв. Д. Б. срещу решение № 227 от 14.04.2014г. по т. дело № 147/2014г. на Пловдивски апелативен съд, търговско отделение в частта, с която е потвърдено решение № 74 от 19.04.2012г. по т. дело № 127/2011г. на Пазарджишки окръжен съд, гражданска колегия в частта, с която [община] е осъдена да заплати на [фирма], [населено място] сумата 29 905 лв., представляваща разноски за извършена без пълномощие работа по асфалтиране на попадащата в [населено място], част от IV-то класен път 80037 – [населено място] – [населено място], ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 27.07.2011г. до окончателното изплащане, и са присъдени на [фирма] разноски за всички съдебни инстанции в размер 4 198,32 лв.
Касаторът релевира доводи за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в писмено изложение към касационната жалба обосновава допускането на касационно обжалване с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК. Релевира доводи, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос в противоречие с практиката на други съдилища, обективирана в решение № 431/30.10.2009г. по т. д. № 26/2009г. на Окръжен съд Пловдив, X. състав, потвърдено с решение № 484/31.05.2010г. по в. т. д. № 1150/2009г. на Апелативен съд П., недопуснато до касационно обжалване с определение № 826/30.12.2011г. по т. д. № 868/2010г. на ВКС, ТК, II т. о.: Ако работата на гестора по смисъла на чл. 61, ал. 1 ЗЗД е извършена в нарушение на императивните разпоредби на Закон за обществените поръчки и Наредбата за възлагане на малки обществени поръчки /отм./, следва ли да се приеме, че същата е предприета уместно и добре управлявана в чужд интерес?
Касаторът поддържа, че изясняването на съдържанието на понятията „работата да е предприета уместно и добре управлявана“ ще бъде от значение за точното прилагане на чл. 61, ал. 1 ЗЗД и за развитието на правото, тъй като няма формирана практика на ВКС по въпроса дали ако работата се извършва в противоречие с императивни правни норми, следва да се счита за предприета уместно и добре управлявана.
Ответникът [фирма], [населено място], представляван от управителя инж. И. Г. Д. и чрез процесуален представител юрисконсулт Г. Б. оспорва касационната жалба и прави възражение, че не са налице заявените основания за допускане на касационно обжалване, тъй като посочените от касатора съдебни актове се отнасят до хипотеза, коренно различна от процесния случай.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Въззивното решение – предмет на настоящата касационна жалба, е постановено по реда на чл. 294 ГПК след отмяна с решение № 219/ 04.02.2014г. по т. дело № 871/2012г. на ВКС, ТК, I т. о. на решение № 358/25.07.2012г. по т. д. №№ 689/2012г. на Пловдивски апелативен съд и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При повторното разглеждане на делото въззивната инстанция е взела предвид дадените от ВКС указания в постановеното решение по т. дело № 871/2012 г., в което е прието, че вземането на ищеца следва да се реализира по правилата на водене на чужда работа без пълномощие, като в случая първоинстанционният съд е разгледал наведените от ищеца факти и обстоятелства, но ги е подвел под грешно правно основание.
Въззивният съд е определил правната квалификация на иска по чл. 61, ал. 1 ЗЗД. Въз основа на представените по делото доказателства /протокол обр. 19, кантарни бележки, свидетелски показания и заключение на вещо лице/ съдебният състав е установил, че ищецът е асфалтирал улица в [населено място] с дължина около 340 м., намираща се в територията на [община] и явяваща се част от ІV класен път, представляващ отклонение към [населено място] от главен път І-8 – П. – С.. Съобразно заключението на вещото лице в решението е прието, че работата е извършена качествено при спазване на техническите правила и норми, въз основа на което е направен извод, че работата е свършена уместно и добре, като по делото не са ангажирани доказателства, че извършителят е имал интерес от нея.
За да направи извод, че [община] е пасивно легитимирана да отговаря за извършени от трето лице разходи за поддържане на нейните собствени вещи в добро състояние, съдебният състав се е позовал на чл. 2 във връзка с чл. 56 ЗОС, чл. 2, чл. 3, чл. 8 и чл. 31 от Закона за пътищата. Посочил е, че [община] като собственик на улицата е длъжна да я поддържа и да предприеме необходимото за спиране на всякакви действия /уместни или неуместни/, които се извършват от трети лица без разрешение или възлагане по предвидения за това ред по отношение на нейни собствени имоти – по исков ред съгласно ЗС или чрез бърза и облекчена административна процедура, предвидена в ЗОС.
Въззивният съд е изложил съображения, че е без значение обстоятелството, че съгласно действащото законодателство извършването на работа от този тип върху имот общинска собственост следва да се извърши след провеждане на процедура по ЗОП и НВМОП. Аргументирал се е със задължението на [община] да спазва приложимите нормативни актове и с възможността като собственик да поиска преустановяване на извършваната от ищеца намеса в правната й сфера, което не е направено. Въззивната инстанция е приела, че са се създали условия за неоснователно увеличаване имуществото на един субект /ищеца/ за сметка на друг субект /ответната община/, което подлежи на компенсация при условията на чл. 61, ал. 1 ЗЗД.
При определяне размера на дължимата сума 29 905 лв. въззивният съд е възприел първия вариант на заключението, т. е. без ДДС, поради това, че извършителят на работата не носи задължение за начисляване на ДДС и внасянето му в бюджета, респ. размерът на същия не представлява разход във връзка с извършената работа без пълномощие.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен за спора материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Релевантният материалноправен или процесуалноправен въпрос е този, който е от значение за изхода на делото, включен е в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съдебната инстанция. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора въпроси с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посоченият от касатора въпрос „ако работата на гестора по смисъла на чл. 61, ал. 1 ЗЗД е извършена в нарушение на императивните разпоредби на Закон за обществените поръчки и Наредбата за възлагане на малки обществени поръчки /отм./, следва ли да се приеме, че същата е предприета уместно и добре управлявана в чужд интерес” се отнася до приложението на разпоредбата на чл. 61 ЗЗД, когато извършените СМР по нищожен договор, сключен с определено кметство поради нарушение на ЗОП и НВМОП /отм./, са постъпили в патримониума на общината. В този смисъл въпросът е от значение за изхода на спора, но по отношение на него не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК хипотезата на посочения законов текст е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. Позоваването на противоречие с решение № 431/30.10.2009г. по т. д. № 26/2009г. на Окръжен съд Пловдив, X. състав, потвърдено с решение № 484/31.05.2010г. по в. т. д. № 1150/2009г. на Апелативен съд П., недопуснато до касационно обжалване с определение № 826/30.12.2011г. по т. д. № 868/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., е неоснователно, тъй като във връзка с приложението на разпоредбите на чл. 55, ал. 1, чл. 59 и чл. 61 ЗЗД относно извършени СМР при нищожен договор за изработка, скючен с определено кметство, когато резултатът от изпълнените СМР е постъпил в патримониума на трето лице – собственика /общината/, е формирана практика на ВКС, обективирана в решение № 219/ 04.02.2014г. по т. дело № 871/2012г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 12/28.02.2014г. по т. дело № 1037/2012г. на ВКС, ТК, I т. о. Съдебните състави на ВКС са приели, че когато резултатът от изпълнението на нищожния договор има веществен елемент и се е проявил в правната сфера на трето лице – собственика на имота, а не на насрещната страна по договора, то имуществените последици ще се уредят по правилата на водене на чужда работа без пълномощие съгласно разпоредбите на чл. 60 – чл. 62 ЗЗД, доколкото към момента на предприемане на работата не е налице натоварване и задължаване, а намесата в чуждата правна сфера е правомерна. Двата съдебни състава на ВКС, постановили горепосочените решения по чл. 290 ГПК, са изложили съображения относно трите хипотези на определяне на отговорността на заинтересования в чл. 61, ал. 1, 2 и 3 ЗЗД и са направили извод, че по договор за изработка, който е обявен за нищожен, но резултатът от изпълнените СМР е постъпил в патримониума на собственика на имота – общината, вземането на изпълнителя в размер на спестените разходи от собственика следва да се реализира по правилата за водене на чужда работа без пълномощие. В съответствие с посочената практика на ВКС и предвид задължителните указания на отменителното касационно решение, въззивният съд е определил правната квалификация на иска и въз основа на събраните доказателства е установил, че работата е извършена качествено при спазване на техническите правила и норми и е направил извод, че работата е свършена уместно и добре, като по делото не са ангажирани доказателства, че извършителят е имал интерес от нея.
Неоснователен е и доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Отговорът на въпроса дали изпълнената работа е уместно предприета и добре управлявана по смисъла на чл. 61, ал. 1 ЗЗД зависи от конкретните факти, установени с представените доказателства, които в настоящия случай са съобразени и въз основа на тях въззивната инстанция е приела, че работата е извършена уместно и добре – изпълнена е качествено при спазване на техническите правила и норми. Този въпрос предполага изясняване на начина, по който управлението на работата е извършено, спазени ли са необходимите технологични правила и норми, ако такива се изискват за конкретните СМР, и дали работата е извършена с грижата на добрия стопанин. Неспазването на императивните норми за сключване на договор за обществена поръчка не може да се приравни на неуместно и лошо изпълнена работа.
Въз основа на изложените съображения се налага изводът, че не са налице твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника сумата 1 070,36 лв. – юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 227 от 14.04.2014г. по т. дело № 147/2014г. на Пловдивски апелативен съд, търговско.
ОСЪЖДА [община], [населено място], област П., [улица] да заплати на [фирма], [населено място], [улица], ЕИК[ЕИК] на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сумата 1 070,36 лв. /хиляда и седемдесет лева и тридесет и шест стотинки/ – юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.