О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№285
София, 07.06.2019 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети май през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 970 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. М. Х. чрез пълномощника й адвокат С. З. против решение № 455 от 8.11.2018 г., постановено по гр.д. № 590 по описа за 2018 г. на Окръжен съд-Русе, с което е отменено решение № 1088 от 26.06.2018 г. по гр.д. № 1110/2018 г. на Районен съд-Русе и вместо него е постановено друго за допускане на съдебна делба на недвижим имот в [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес] със застроена площ *.* кв.м., представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** при равни права между съделителите Р. М. Х. и И. В. Г..
В касационната жалба се поддържа, че са неправилни изводите на въззивния съд относно заявеното от Р. М. Х. възражение за придобивна давност.
И. В. Г. е подал чрез пълномощника си адвокат И. П. отговор на касационната жалба по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендират възстановяване на направените разноски.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касационният съд съобрази следното:
При постановяване на решението си въззивният съд е приел за установено, че ищецът И. Г. и ответницата Р. Х. са придобили собствеността на делбения апартамент от държавата с договор от 20.09.1990 г. по време на брака си, сключен на 22.04.1973 г. и прекратен с развод на 13.05.1992 г., поради което имотът е станал съпружеска имуществена общност. След прекратяване на брака ползването на жилището е предоставено на ответницата, която е упражнявала родителските права по отношение на непълнолетната дъщеря на страните. Р. Х. продължила самостоятелно да ползва имота и след навършване на пълнолетие на дъщеря й през 1994 г., декларирала е имота като своя собственост и се грижи за поддръжката му, като ищецът не е живял в него, считано от развода.
При така приетите за установени факти Окръжен съд-Русе е формирал извод, че след като на ответницата е било предоставено ползването на имота с бракоразводното решение, то тя се явява държател на идеалната част на ищеца и за да почне да тече в нейна полза придобивна давност е следвало да докаже, че е извършила действия, с които е обективирала спрямо другия съсобственик намерението да владее неговите идеални части за себе си, т.е. че със свои едностранни действия е превърнала държането им във владение. Приел е, че не е доказано такова категорично и еднозначно противопоставяне от страна на ответницата като съсобственик. Декларирането на имота като лична собственост и заплащането от 1994 г. /когато непълнолетното дете навършило пълнолетие/ на местните данъци и такси за него само по себе си не се явява действие на противопоставяне. Обстоятелството, че е ремонтирала имота и правила подобрения също не сочи, че се е манифестирала като единствен владелец на целия имот, тъй като фактически е живяла в него и е логично да поддържа имота. Нещо повече, в общата вещ – бившето семейно жилище, са останали да живеят и двете родени от брака деца, дори и след навършване на пълнолетие. Видно от ангажираните по делото доказателства, през годините поради влошените си отношения страните не са контактували /съответно и ищецът не е посещавал жилището/, не са предприели действия за уреждане режима на съсобствената им вещ, вкл. и ответницата не е извършила конкретни фактически и правни действия, с които да манифестира промяна в намерението си и че упражнява по отношение на жилището права на единствен собственик, като това й намерение да е достигнало до знанието на ищеца.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК Р. Х. се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите:
1) недопускането на единия съсобственик до общия недвижим имот представлява ли действие, с което другия съсобственик манифестира, че е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици;
2) извършването на основни ремонти и подобрения в съсобствен имот от единия съсобственик, в т.ч. и подмяна на дограма, представляват ли действия, с които съсобственика извършил ремонтите манифестира, че е единствен владелец на целия имот и отрича владението на останалите съсобственици.
По поставените въпроси не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Първият въпрос е обоснован с твърдението, че ищецът е признал, че е лишен от ползването на имота, както и че показанията на ищцовите свидетели установяват, че не е допускан да влиза в апартамента, а съгласно мотивите на Тълкувателно решение № 1/6.08.2012 г. по т.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС владението на останалите съсобственици може да бъде отнето и като ползващия съсобственик не ги допуска да ползват съобразно идеалните си части. Посочената теза е свързана с начина, по който страната тълкува събраните доказателства, а не с възприетата от въззивния съд фактическа обстановка – а именно, че недопускането на ищеца в имота от страна на ответницата, е израз не на отричане на правата му в съсобствеността, а е резултат на влошените отношения на страните, които изводи са основани на показанията на свидетелите на ищеца, че „Р. му е забранявала да се вижда с нея и децата“ и „не го пускат да влиза в апартамента“, „звънял е на вратата, но не получил достъп“. Изявлението на ищеца в исковата молба, че е „лишен от ползването на имота“ не може да се свърже с тезата на касаторката, тъй като касае отправената покана за заплащане обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС и съставлява възпроизвеждане на законовия текст, уреждащ облигационните отношения по ползването на съсобствен имот. При така възприетите от съда факти, въззивното решение съответства на практиката на ВКС по решение № 110 от 20.03.2012 г. по гр.д. № 870/2011 г., II г.о. и решение № 74 от 24.06.2015 г. по гр.д. № 6277/2014 г., I г.о., съгласно която за да се придобие по давност притежаваната от другия съсобственик идеална част от имота, е необходимо намерението за своене да му бъде противопоставено по категоричен начин чрез действия, които демонстрират отричане на неговите права върху съсобствената вещ.
Липсва противоречие на въззивното решение и по втория въпрос със сочената от касаторката практика на ВКС по решение № 132 от 27.05.2016 г. по гр.д. № 1121/2016 г., I г.о., решение № 127 от 4.06.2010 г. по гр.д. № 637/2009 г., I г.о., решение № 133 от 22.11.2016 г. по гр.д. № 2057/2016 г., II г.о. и решение № 68 от 28.03.2016 г. по гр.д. № 5267/2015 г. на I г.о., доколкото дадените в тях разрешения са свързани с различни факти, от тези по настоящото дело /наличие на уговорка между бившите съпрузи апартамента да остане на съпругата, а тя да уравни дела в пари; поставена ограда и последващо застрояване на имота въз основа на отстъпено от съсобствениците право на строеж; фактическа власт установена от купувачи, на които съсобственик е прехвърлил целия имот; извършени разпоредителни действия чрез завещание от съсобственик за целия имот/. Решение № 217 от 9.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г., IV г.о. е постановено по спор за дължимостта на неизплатено адвокатско възнаграждение и не може да бъде свързано с поставения въпрос, а определение № 1378 от 3.12.2014 г. по гр.д. № 2040/2014 г. на ВКС, IV г.о. – в производство по чл.288 ГПК и не съставлява практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
В обобщение не е налице соченото от касаторката основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
С оглед изхода на настоящото производство Р. М. Х. дължи възстановяване на разноските по повод касационната жалба на насрещната страна. И. В. Г. е представляван от адвокат И. П. при условията на чл.38, ал.1, т.2 ЗА. На основание чл.38, ал.2 ЗА на адвокат П. се дължи възнаграждение в размер на 450 лв., определено съгласно чл.9, ал.2 вр. чл.7, ал.4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, което Р. М. Х. следва да бъде осъдена да му заплати.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 455 от 8.11.2018 г., постановено по гр.д. № 590 по описа за 2018 г. на Окръжен съд-Русе.
ОСЪЖДА Р. М. Х., [населено място], [улица], [жилищен адрес] съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.1, адвокат С. З. да заплати на адвокат И. К. П., [населено място], [улица], ет.2 сумата 450.00 лв., възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗА за подаване отговор на касационната жалба като пълномощник на И. В. Г..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: