О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 285
София, 09.05.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на осемнадесети април две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№ 87/2018г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК във връзка с пар.74 от ПЗР на З. (ДВ.бр.86/26.10.2017г.).
Образувано е по касационната жалба на [фирма] от [населено място], [община], срещу решение №1958/14.08.2017г., постановено по в.т.д.№1423/2017г. по описа на Софийски апелативен съд, т.о, 5 с-в, с което е потвърдено решение №37/18.01.2017г. по т.д.№32/2016г. на Видински окръжен съд.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва се извода на въззивния съд, че е недопустимо постановяване на решение по реда на чл.237 ал.1 ГПК по иск по чл.694 ТЗ, без предварително съгласие на синдика като се акцентира върху обстоятелството, че синдикът не е страна в производството. Излагат се съображения за неправилност на становището на съда, че споразумението от 23.02.2014г. между [фирма] и [фирма] няма характер на спогодба по чл.365 ЗЗД, а представлява установителен договор. На последно място се твърди, че в нарушение на процесуалните правила, въззивният състав е приел, че е необходимо доказването от ищеца на наличие на каузално правоотношение по издадения запис на заповед, за да се установи задължението на ответника за неустойка в размер на 1 000 000лв. Претендира се отмяна на обжалваното решение, уважаване на предявения установителен иск по чл.694 ТЗ и присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, без да е формулиран конкретен правен въпрос, се излагат доводи, че с оглед направените оплакванията в касационната жалба въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №162/24.10.2013г. по т.д.№1296/2011г. на ВКС, решение №36/03.05.2012г. по т.д.№299/2011г. на ВКС, решение №5/21.02.2012г. по т.д.№90/2011г. на ВКС, решение №22/14.03.2012г. по т.д.№663/2010г. на ВКС, решение №20/07.04.2014г. по т.д.№5289/2013г. на ВКС, решение по гр.д.№2480/2013г. на ВКС,V г.о., определение №575/28.09.2011г. по т.д.№1135/2010г. на ВКС, решение №31/05.04.2012г. по т.д.№55/2011г. на ВКС, решение №206/06.04.2015г. по т.д.№3701/2013г. на ВКС, ІІ т.о и ТР №4/18.06.2014г. по т.д.№4/2013г. на ВКС, ОСГТК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК не са представени писмени отговори на касационната жалба от ответника [фирма] /н./ – [населено място], [община], и от синдика на дружеството Р. М..
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280 ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното решение въззивният състав от САС е потвърдил решение №37/18.01.2017г., постановено по т.д.№32/2016г. на Видински окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от А. Г. П., действащ като [фирма], искове с правно основание чл. 694 от ТЗ за установяване, че ищецът има вземане срещу ответника [фирма] в размер на 1 321 358.81лв., ведно със законна лихва върху главницата, считано от 09.03.2016г. до окончателно изплащане на сумата, и вземане в размер на 159 181.53лв. – мораторна лихва върху главницата за периода от 01.01.2015г. до 08.03.2016г.
Въззивният състав е посочил, че в хода на производството по несъстоятелност на ответника [фирма], от синдика на дружеството е бил съставен списък с неприети вземания, в който като неприети са включени и процесните вземания на [фирма]. Срещу изключването на вземанията е било подадено възражение по реда на чл.692 ТЗ, което с определение №31/02.06.2016г. по т.д.№49/2015г. на ОС Видин е оставено без уважение. Въззивният състав е приел, че предявените искове от кредитора [фирма], с които се претендира установяване на вземане в размер на 321 358.81лв. по споразумение от 23.02.2012г., допълнително споразумение от 07.11.2013г., и споразумение от 14.11.2013г., както и сума в размер на 1 000 000лв. по запис на заповед от 30.11.2014г. с падеж 31.12.2014г., издаден за обезпечаване плащането на неустойка по анекс от 30.11.2014г., са подадени в срока по чл.694 ТЗ и са процесуално допустими.
Преди да се произнесе по съществото на спора въззивният съд е изложил съображения в подкрепа на становището на първата инстанция за недопустимост в случая – при направено признание на исковете от назначения особен представител на ответника, за прилагане на разпоредбата на чл.237, ал.1 ГПК, предвиждаща постановяване на решение съобразно признанието. Апелативният състав е посочил, че влязлото в сила решение по иск с правно основание чл.694 ТЗ има установително действие между длъжника, синдика и всички кредитори на несъстоятелността, поради което решението рефлектира в правната сфера на неучаствалите в производството кредитори. В тази връзка дружеството – длъжник в несъстоятелност може да прави изявления и искания чрез десезираните си органи в производство по иск по чл.649 ТЗ, но само в защита на своите права без да може да признава насочен срещу него иск, както и да предприема други процесуални действия, водещи до влошаване на положението му. Съдът се е позовал на задължителната практика на ВКС, обективирана в решение №252/11.04.2017г. по т.д.№2822/2015г, II ТО, в което е прието, че признание на иска може да има само в производства, които обвързват единствено страните по делото, но не и когато решението има действие и спрямо трети лица, каквото е хипотезата на чл. 694, ал. 8 ТЗ.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявените искове по чл.694 ТЗ са отхвърлени като неоснователни, въззивният състав е посочил, че в производството по чл.694 ТЗ ищецът следва да докаже по пътя на пълното и главно доказване съществуване на фактите, от които произтича твърдяното от него право. Според съда в случая споразумението от 23.02.2012г., на което се позовава ищецът, няма характера на спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД, а характер на установителен договор, с който не се учредяват или изменят права и задължения, а само се констатират такива с цел внасяне на безспорност, поради което при направеното от синдика оспорване, в тежест на ищеца е да докаже съществуване на правопораждащи факти, при наличие на които да се направи извод за възникнало вземане в размер 321 358.81лв. Въззивният състав е посочил, че неустановяването на задължението за твърдяната главница от 321 358.81лв има за последица и неустановяване на основанието за възникване на задължение за плащане на неустойка в размер на 1 000 000лв. по анекс от 30.11.2014г., за обезпечаване на която е издаден процесният запис на заповед. В заключение в обжалваното решение е отразено, че „при липса на преки доказателства установяващи наличието на вземания в полза на ищеца, то следва да се приеме, че исковете с правно основание чл. 694 ТЗ за установяване съществуването на вземания в общ размер на 1 321 358.81лв. са неоснователни, а такива са и тези за установяване на акцесорното вземане за законна лихва.”
Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според задължителните указания в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, посочването на значимия за изхода на делото правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е задължение на касатора. В производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд може само да уточни и квалифицира правния въпрос, когато той е поставен неясно, но няма правомощия да го извежда служебно от твърденията на касатора и от съдържащите се в жалбата и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК факти и обстоятелства.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът не е формулирал конкретни правни въпроси като предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Твърденията в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в цитираните в изложението съдебни актове, по своята правна същност представляват допълнителни правни аргументи за евентуалната неправилност на решението като касационно основание по чл.281 т.3 ГПК, но не са правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Диспозитивното начало в гражданския процес изключва възможността за касационния състав сам да формулира въпроси на базата на твърдението на касатора за наличие на основания по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касация.
Непосочването на конкретни правни въпроси от значение за изхода на делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че посочената от касатора практика на ВКС в т.1 от изложението, не е относима към производствата, образувани по искове по чл.694 ТЗ, решенията по които имат установителни действия спрямо синдика (страна в производството с измененията в ТЗ от 2016г.) и всички кредитори в производството по несъстоятелност. Що се отнася до характера на споразумението от 23.02.2012г., въпросът би бил изцяло по правилността на решението като обусловен от конкретното съдържание на клаузите в споразумението. Въззивното решение е съобразено с постановките в т.17 от Тълк.решение №4/18.06.2014г. по т.д.№4/2013г. на ВКС, ОСГТК, доколкото с исковата молба ищецът е въвел твърдение, основано на конкретно каузално правоотношение, във връзка с което е издаден записа на заповед от 30.11.2014г. за сумата от 1 000 000лв., а именно: неустойка за неизпълнено задължение, поето с анекс от 30.11.2014г. към споразумение от 23.02.2012г., допълнително споразумение от 07.11.2013г. и споразумение от 14.11.2013г.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1958/14.08.2017г., постановено по в.т.д.№1423/2017г. по описа на Софийски апелативен съд, т.о, 5 с-в.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: