О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№286
Гр.С., 01.07.2016год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на тридесет и първи май през две хиляди и шестнадесета в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Влахов гр.д.№ 2057 по описа на ВКС за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на З. Ц. С. против Решение № ІІІ-5/ 02.02.2016 г. по в.гр.д.№ 1753/15 г. на Бургаския окръжен съд. С посоченото въззивно решение е отменено първоинстанционното Решение № 1318/ 30.07.2015 г. по гр.д.№ 7092/14 г. на Бургаския районен съд, с което са уважени предявените от касатора срещу П. Д. Д. и А. И. Д., при участието като помагачи на страната на ответниците на лицата И. П. С. и Й. Т. С., пасивно субективно съединени искове за собственост с правна квалификация чл.108 ЗС- за признаване правото на собственост на ищцата и осъждане на ответниците да й предадат владението на ? ид.ч. от апартамент № 72 в [населено място],[жк], блок 5, вход 5, етаж 3, заедно с прилежащата изба № 72 съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, вместо което исковете са отхвърлени. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и съществено нарушаване на съдопроизводствените правила, поради което се моли за отменяването му и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковете за собственост бъдат уважени със законните последици.
Ответниците по касационната жалба П. Д. Д. и А. И. Д. са депозирали по реда на чл.287, ал.1 ГПК писмен отговор, с който молят касационното обжалване да не бъде допускано поради липса на предвидените в чл.280, ал.1 ГПК основания за това.
Третите лица-помагачи на страната на ответниците- И. П. С. и Й. Т. С. не са представили отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:
В исковата си молба ищцата е изложила твърдения, според които процесният имот е бил придобит от нея и бившия й съпруг И. П. С. по време на брака им по реда на чл.251а ППЗТСУ /отм./ като обезщетение за отчужден недвижим имот, собственост на майката на съпруга- Й. Т. С., като в заповедта за отчуждаване по чл.95 и чл.98 З. /отм./ изрично било посочено, че срещу отчуждения парцел ІІІ в [населено място], [улица], кв.309, се предоставят в обезщетение две жилища- едно тристайно за нуждите на семейството на отчуждения собственик Й. С. и едно двустайно за нуждите на семейството на сина й И. С.. Според молба за изменение на иска от 04.05.2015 г., стойността на предоставения в обезщетение за нуждите на семейството на последния имот била изцяло изплатена със собствени средства и кредит от Д., без да е ползвана никаква част от обезщетението за отчуждения имот, като по този начин придобитото представлявало изцяло съпружеска имуществена общност на ищцата и съпруга й, като с прекратяването на брака по съдебен ред на 07.05.2014 г. е възникнала обикновена съсобственост при равни дялове за всеки от бившите съпрузи. Независимо от това, 5 дни след развода- на 12.05.2014 г. И. С. и майка му Й. С. прехвърлили целия апартамент на ответниците, легитимирайки се като негови собственици, при незачитане собственическите права на ищцата върху ? ид.ч. от жилището. На това основание и доколкото по отношение на идеалната й част извършеното от несобственик разпореждане не е прехвърлило вещни права, ищцата моли да бъде постановено решение, с което да бъде призната за собственик, по силата на отстъпеното обезщетение по чл.251а ППЗТСУ /отм./, на ? ид.ч. от процесния апартамент, като съгласно чл.108 ЗС ответниците бъдат осъдени да й предадат владението на същата, а при условията на евентуалност поддържа, че имотът е бил придобит от нея и съпруга й по силата на придобивна давност в периода 1987 г.- 2014 г.
За да отхвърли така предявените искове, въззивният съд е приел, че лицето, което е придобило като обезщетение процесното жилище, е собственикът на отчуждения имот- Й. С., която по реда на чл.102 З. /отм./ е могла да прехвърли правото си на обезщетение в полза на определени от нея членове на семейството, но доколкото такова прехвърляне не е осъществено в изискваната от закона форма, имотът не е бил придобит от ищцата и съпруга й на релевираното главно основание. Поддържаното при условията на евентуалност твърдение за придобиване на имота по силата на давност е прието за недоказано, тъй като не е установено намерението за своене на имота от съпрузите по време на брака им, като в тази връзка са взети предвид обясненията на помагача на ответниците И. С., според които съпрузите са имали съзнанието, че държат имота за неговата майка Й. С..
В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване са формулирани въпроси, които според касатора са от обуславящо значение за изхода на спора и по които произнасянето на въззивния съд е в противоречие със задължителната съдебна практика, респ. с влезли в сила съдебни решения или произнасянето по които от касационния съд би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Уточнени и конкретизирани съобразно постановките на ТР № 1/ 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/09 г. на ОСГТК, въпросите са следните:
1. Длъжен ли е съдът да приложи презумпцията на чл.69 ЗС, когато ищецът се позовава на изтекла придобивна давност като основание за придобиване на собствеността, и как се разпределя доказателствената тежест между страните във връзка с доказване, респ. опровергаване на анимуса за придобиване. Въпросът е поставен в контекста на оплакването на касатора, че в нарушение на материалния закон въззивният съд не е приложил презумпцията на чл.69 ЗС, съобразно която до доказване на противното се смята, че лицето, което държи вещта, упражнява фактическата власт за себе си, вместо което в тежест на ищцата е вменена необходимостта да доказва намерението за своене на процесния имот. Така формулираният въпрос действително е от обуславящо за изхода на спора значение, тъй като въззивният съд, въз основа на анализ на събраните по делото противоречиви доказателства относно субективната страна на упражняваната от съпрузите фактическа власт върху процесния имот, е приел намерението им за своене за недоказано, като по този начин е вменил в тежест на лицето, упражняващо фактическа власт върху чужд имот, да установява при условията на пълно и главно доказване анимуса си да придобие имота за себе си. Доколкото обаче в случая не се твърди настъпила в процеса на упражняване на фактическата власт промяна в намерението, а установяване на собствено владение на съпрузите, считано от предоставяне на апартамента в тяхна фактическа власт, не е необходимо същите да доказват субективната страна на владението, тъй като същото се смята за установено именно по силата на чл.69 ЗС, при което тежестта да се опровергае тази законова презумпция е върху противната страна. В този смисъл е налице противоречие между възприетото от въззивния съд по въпроса и задължителната съдебна практика /Решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр.д.№ 342/11 г. на ІІ г.о., Решение № 559 от 11.01.2011 г. по гр.д.№ 281/10 г. на ІІ г.о., Решение № 1222 от 16.12.2008 г. по гр.д.№ 4794/07 г. на І г.о./, което е основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
2. Приложима ли е презупцията на чл.69 ЗС по отношение на бивши съпрузи с противоположни интереси по делото, по което единият се позовава на изтекла в полза на двамата придобивна давност по време на брака, а другият отрича да е имал намерение да свои, респ. необходимо ли е общо намерение за своене при съвместно упражнявана от съпрузите фактическа власт като предпоставка за придобиване по давност на имот в режим на съпружеска имуществена общност. Въпросът действително е от обуславящо изхода на спора значение предвид заявеното становище на помагача на ответниците И. С.- бивш съпруг на ищцата, който оспорва твърденията й за съвместно упражнявано от тях владение върху процесния имот по време на брака им, с оглед на което и предвид липсата на задължителна съдебна практика по въпроса, касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото произнасянето на касационната инстанция и създаването на съдебна практика по чл.290 ГПК би било от значение за развитието на правото /т.4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/09 г. на ОСГТК/.
3. Сочат ли на намерение за своене декларирането на имота и заплащането на данъци и такси за него. Въпросът е поставен във връзка с възприетото в мотивите на въззивното решение, че заплащането на данъци за един имот не е действие, с което се демонстрира по отношение на невладеещия собственик намерение за придобиване на имота му, поради което установеният по делото факт, че през 1998 г. процесният имот е бил деклариран на името на И. и З. С., е без значение за преценката, придобит ли е същият по давност от тях. Това разрешение на въпроса е в отклонение от задължителната съдебна практика /Решение № 127 от 04.06.2010 г. по гр.д.№ 637/09 г. на І г.о., Решение № 973 от 21.12.2009 г. по гр.д.№ 4321/08 г. на І г.о./, според която декларирането и заплащането на данъци, взето предвид заедно с всички останали данни по делото, може да сочи на наличието на анимус /което в случая е от значение при преценката за успешно проведено обратно доказване за опровергаване на презупцията по чл.69 ЗС/, с оглед на което е налице основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
4. При съвместно упражнявана от съпрузите фактическа власт, достатъчно ли е давността да е изтекла по време на брака, за да възникне съпружеска имуществена общност. Така поставеният въпрос не е от обуславящо значение, доколкото изобщо не е поставен в основата на формираните от въззивния съд правни изводи. В обжалваното решение позоваването на давност е прието за неоснователно поради липсата на установено владение като основание за придобиване на имота по давност, а не по съображения, свързани с продължителността на владението по време или извън времетраенето на брака. В този смисъл въпросът не е в състояние да обуслови допускане на касационно обжалване, а и не е налице противоречие между въззивното решение и посочената от касатора практика /ПП № 5/72 г., ПП № 8/80 г. и Решение № 613 от 15.10.2002 г. по гр.д.№ 138/02 г. на І г.о./, според която имущественият режим на придобитото се определя съобразно момента на реализиране на придобивния способ.
5. Длъжен ли е съдът да постанови решението си въз основа на съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства, както и да обсъди всички доводи и възражения на страните. Така постановеният процесуалноправен въпрос не е в състояние да обуслови допускане на касационното обжалване, доколкото няма за предмет конкретен правен проблем от значение за делото, а по съществото си насочва към преценка за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, която е относима към фазата на разглеждане на касационната жалба по същество. Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че при условията на ограничен въззив втората инстанция не е длъжна, а и не може да формира собствени фактически изводи по спора въз основа на самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства, и може да променя фактическите изводи на първоинстанционния съд само в случай, че въззивната жалба или отговора обективират обосновано оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение или за допуснати процесуални нарушения във връзка с доказването /т.3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/13 г. на ОСГТК, Решение № 12 от 19.02.2015 г. по гр.д.№ 2429/14 г. на ІV г.о./. По така изложените съображения абстрактно формулираният от касатора процесуалноправен въпрос не е основание за допускане на касационното обжалване.
6. Когато се твърди придобиване на собственост на основание чл.251а ППЗТСУ /отм./, необходимо ли е собственикът на отчуждения имот да е прехвърлил правото си на обезщетение на определен от него член на семейството или друг роднина по права линия по реда и във формата на чл.102 ЗУТ /отм./, за да придобие последния собствеността върху отстъпения в обезщетение обект. Въпросът е поставен във връзка с приетото от въззивния съд, според което ищцата и бившият й съпруг не са придобили собствеността върху процесното жилище като обезщетение, тъй като собственикът на отчуждения имот не е прехвърлил правото си на обезщетение по реда на чл.102 З. /отм./ и следователно по силата на чл.100 З. именно той е придобил собствеността върху отстъпения в обезщетение обект. В тази връзка въпросът действително е от обуславящо значение, но същевременно същият е разрешен в съответствие със задължителната съдебна практика по чл.290 ГПК. Така според Решение № 145 от 27.06.2013 г. по гр.д.№ 1352/12 г. на І г.о. лице, което не е собственик на отчуждения при действието на З. /отм./ имот, може да придобие отстъпения в обезщетение имот само при условията и при спазване на формата, предвидени в чл.102 ЗУТ /отм./. По изложените съображения следва да се приеме, че е налице основание за допускане на касационното обжалване по така постановения въпрос.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за таксите, които се събират от съдилищата по ГПК, на касатора следва да се укаже необходимостта да внесе по сметка на ВКС такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 127,17 лв.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № ІІІ-5/ 02.02.2016 г. по в.гр.д.№ 1753/15 г. на Бургаския окръжен съд, по касационната жалба на З. Ц. С..
УКАЗВА на касатора, че в 1-седмичен срок от съобщението следва да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 127,17 лв.
След изпълнение на указанията делото да се докладва на председателя на Второ гражданско отделение за насрочването му в открито съдебно заседание.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: