О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 286
София, 26.02.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи януари, две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдията Н. Зекова
дело № 6203/2013 година.
Производство по чл. 288 ГПК.
[фирма], [населено място] е подало касационна жалба против въззивното решение по гр. д. № 687/2013 г. на Софийския апелативен съд, приложило изложение на основанията за допускане на касационно обжалване и съдебна практика.
Ответниците В. М., Г. М. и Бойка М., всички от [населено място], считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
След проверка, касационният съд установи следното:
Делото е образувано по предявен от жалбоподателя срещу тримата ответници, иск за сумата 115 958 лв., на основание чл. 59 ЗЗД, който е отхвърлен с решение по гр. д. № 1761/2010 г. на Софийския градски съд. Решението е потвърдено от Софийския апелативен съд с обжалваното решение, постановено на 28. 06. 2013 г.. Въззивният съд е счел за неоснователен така предявеният иск поради недоказаност на фактическия състав на чл. 59 ЗЗД – имуществено разместване на блага довело до обогатяване на ответниците и обедняване на ищеца. Апелативният съд е приел, че върху поземления имот на ищеца е извършено застрояване от трето лице и построеното е станало собственост на ищеца по приращение, т. е. за него е настъпило обогатяване, а не обедняване, като той може да търси обезщетение за лишаването му от ползване на терена под формата на наем.
Искането за допускане на касационно обжалване е заявено на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и е основателно.
Съгласно принципа на диспозитивното и служебното начало – чл. 6 и чл. 7 ГПК, съдът съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна, като обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. При осъществяване на това съдействие, съдът – първоинстанционният и въззивният, е обвързан от ограниченията по чл. 146 и 147 ГПК и чл. 266 ГПК. Съгласно постановления на Пленума на ВС – ППВС № 1/1953 г., № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г. и т. 19 на Тълкувателно решение № 1/04. 01. 2001 г. на ОСГК на ВКС, мотивите на решението на всяка инстанция, включително на въззивния съд като решаващ съд по съществото на спора, трябва да съдържат изложение относно установяването на заявените по делото факти, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. По настоящото дело ищецът е заявил с исковата молба и поддържал в хода на производството пред двете инстанции, че неговото обедняване е резултат на намаляване на пазарната стойност на собствения му поземлен имот поради извършеното в него максимално застрояване. По делото са приети експертни заключения, удостоверяващи наличието на разлика в пазарната стойност на имота преди застрояването и след застрояването от порядъка на сумата 119 180 лв.. При така заявения правнорелевантен факт като основание за исковата претенция и събраните доказателства, съдът е бил длъжен да се произнесе по този спорен въпрос – намаляване на пазарната стойност на поземления имот има ли връзка с действията на ответниците – извършените от тях разпоредителните сделки с чужд имот, от които действия те са се обогатили. Вместо това, въззивният съд е изразил становище, че ищецът фактически се е обогатил, защото е станал собственик на построеното върху неговата земя. Такова твърдение не е изразено по делото и от двете страни. В исковата молба ищецът е обяснил, че новоизградените обекти са собственост на добросъвестни трети лица и като притежатели на реализираното право на строеж, те имат и правото да ползват земята по предназначение. В отговора към исковата молба, подаден от ответниците с вх. № 27543/15. 04. 2010 г. по първоинстанционното дело, не е направено изявление, че ищецът е собственик на постройката върху земята като материалноправно възражение срещу иска, а е изказано предположение, че при възможно приращение, искът е недопустим, което първоинстанционният съд не е възприел. С отговора на исковата молба е преклудирано правото на ответниците да заявяват други възражения и факти по иска, така че съдът произволно се е позовал на обстоятелствата, че е налице приращение, довело до обогатяване на ищеца и той би могъл да търси наем за ползването на земята от трети лица. Такива фактически обстоятелства не са били твърдяни по делото, не са били обект на доказване и не са били установени. Съдът се е отклонил от трайната и задължителна съдебна практика, че при постановяване на решението, въззивният съд излага мотиви относно релевантните за спора факти и възражения съобразно предмета на делото, очертан от исковата молба, отговора на ответниците и въпросите, поставени във въззивната жалба – решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК по гр. д. № 66/2012 г. на второ гражданско отделение на ВКС. При произнасяне по съществения за спора въпрос – налице ли е обогатяване на ответниците за сметка на обедняването на ищеца, въззивният съд не е приложил точно указанията на ППВС № 1/1979 г., т. 5, че между обогатяването на едно лице и обедняването на друг лице не е задължително да има пряка причинно-следствена връзка, а тези обстоятелства да произтичат от обща група факти. С решение по гр. д. № 365/2009 г, четвърто гражданско отделение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че ако получателят на вещ, която подлежи на връщане на нейния собственик, се разпореди с вещта, след като знае, че я държи без основание, е налице вреда за собственика на тази вещ, който има право да получи действителната стойност на вещта, в случая, разликата между пазарната цена на имота преди продажбата, извършена от ответника В. М. на трето лице, и пазарната стойност на имота към настоящия момент. С посоченото решение е прието също, че от значение за спора е оценката на действията, извършени от получателя на чужда вещ, който се е разпоредил с нея. Ако той е действал противоправно, отношенията между него и собственика на вещта, следва да се уредят по чл. 45 ЗЗД, независимо от правното основание, посочено в исковата молба, тъй-като само съдът определя материалноправната квалификация на спора, съобразно установените по делото факти. В исковата молба е посочено, че ответникът В. М. с молба от 09. 09. 2003 г. до кмета на район „В.” е удостоверил знанието си, че процесния имот е общинска собственост, както е удостоверено в акт № г. на район „В.” при С. О., с който статут имотът е апортиран в капитала на общинското дружество [фирма] по решение на Столичния общински съвет. При тези данни, заявени като правнорелевантни факти за спора по делото, съдът е следвало да се произнесе, налице ли е злоупотреба с право от страна на ответника Вл. М., приел процесния имот по дарение от родителите му през 2005 г., след което го е продал на трето лице, въпреки знанието, че той е общинска собственост. При доказана злоупотреба с право, отговорността на ответника е по чл. 45 ЗЗД.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 28. 06. 2013 г. по гр. д. № 687/2013 г. на Софийския апелативен съд.
УКАЗВА на жалбоподателя [фирма], [населено място] да внесе сумата 2319,16 лв. държавна такса по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба и представи по делото документ за извършеното плащане в едноседмичен срок от съобщението.
След изпълнение, делото да се докладва за насрочване в съдебно заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: