2
определение по гр.д.№ 4806 от 2017 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 286
София, 29.05.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и трети май две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
след като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 4806 по описа за 2017 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК /редакция преди изменението на ГПК със ЗИДГПК, публ. в ДВ бр.86 от 2017 г., съобразно пар.74 от ПЗР на ЗИД на ГПК, публ.ДВ бр.86 от 2017 г./.
Образувано е по касационна жалба на Р. К. Г. срещу решение № III-58 от 24.08.2017 г. по в.гр.д.№ 563 от 2017 г. на Бургаския окръжен съд, трети въззивен граждански състав, с което е отменено изцяло решение № 23 от 14.12.2016 г. по гр.д.№ 53 от 2016 г. на Районен съд- Малко Търново и вместо него е постановено ново решение за отхвърляне на предявения от Р. К. Г. против М. Д. П. и С. Д. А. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за установяване спрямо ответниците, че ищцата е собственик на следния недвижим имот: реална част от 920 кв.м., находяща се в североизточната част на имот № 010003 по картата на възстановената собственост на [населено място], общ.Малко Т., м.“Лозята“, целият с площ от 3 дка, начин на трайно ползване: нива, категория на земята: осма, при граници на реалната част: от изток- имоти № 010005 и № 010006, от север и от запад- имот № 010003, от юг- край на регулацията на [населено място].
В касационната жалба се твърди, че решението на Бургаския окръжен съд е неправилно- основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване по същество се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Твърди се противоречие на обжалваното решение с представена от касаторката практика на ВКС: Тълкувателно решение № 5 от 14.01.2013 г. по тълк.д.№ 5 от 2011 г. на ОСГК на ВКС, решение № 222 от 16.03.2010 г. по гр.д.№ 489 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 529 от 09.07.2010 г. по гр.д.№ 1129 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о. по следния правен въпрос: следва ли съдът да осъществи косвен съдебен контрол по чл.17, ал.2 ГПК върху валидността и материалната законосъобразност на представеното по делото реституционно решение за възстановяване на право на собственост върху земеделска земя в случаите, когато такова решение се противопоставя на страна по делото, която не е взела участие в административното производство по земеделска реституция.
В писмен отговор от 27.11.2017 г. ответниците М. Д. П. и С. Д. А. оспорват касационната жалба. Молят касационното обжалване на решението на Бургаския окръжен съд да не бъде допускано и да им се присъдят направените по делото пред ВКС разноски.
Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на първо отделение по основанията за допускане на касационното обжалване приема следното: За да постанови решението си за отхвърляне на предявения от ищцата установителен иск за собственост, въззивният съд е приел, че процесният имот има земеделски характер /намира се извън регулацията на [населено място], няма селищен характер и е със земеделско предназначение/, поради което е подлежал на реституция по реда на ЗСПЗЗ. Приел е, че тъй като имотът е бил реално възстановен на наследодателя на ответниците Д. С. А. с решение от 19.11.1998 г. на ПК- [населено място], предвид разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ изтеклата до 19.11.1998 г. давност за този имот не може да бъде зачетена. Поради това е приел за неоснователно твърдението на ищцата, че е придобила имота по давност, тъй като го владяла непрекъснато и необезпокоявано в периода от 1981 г. до 19.11.1998 г.
За периода след 19.11.1998 г. до завеждане на делото през 2016 г. въззивният съд е приел, че ищцата не е доказала да е осъществявала владение върху имота: само св.Я. е свидетелствал, че ищцата е посещавала имота през последните 17 години, но нямало доказателства в какво се изразявали тези нейни посещения и дали същите са имали постоянен характер и как точно ищцата е стопанисвала имота. Тоест, не било доказано ищцата да е упражнявала постоянно, непрекъснато, спокойно и явно владение, още повече, че не била предприела каквито и да е правни и фактически действия, с които да демонстрира собственически правомощия и да отблъсне владението на собственика.
По направеното от ищцата оспорване на материалната законосъобразност на представеното от ответниците решение на ПК- [населено място] от 19.11.1998 г., въззивният съд е приел, че тъй като ищцата не заявява свои права върху процесния имот към момента на неговото обобществяване /твърди придобиване на собствеността на основание давностно владение, осъществявано през периода след 1981 г. до настоящия момент и не твърди да е подавала заявление за възстановяване на собствеността върху този имот по реда на ЗСПЗЗ, нито иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ срещу лица, които са подали такова заявление за имота/, тя не може да оспорва материалната законосъобразност на постановеното в полза на наследодателя на ответниците решение на ПК-М. Т., като противопоставя възражение, че наследодателят на ответниците не е бил собственик на имота преди включването му в ТКЗС и съответно не е правоимащо лице по чл.10 ЗСПЗЗ.
Така постановеното решение не противоречи на практиката на ВКС по посочения от касаторката правен въпрос: следва ли съдът да осъществи косвен съдебен контрол по чл.17, ал.2 ГПК върху валидността и материалната законосъобразност на представеното по делото реституционно решение за възстановяване на право на собственост върху земеделска земя в случаите, когато такова решение се противопоставя на страна по делото, която не е взела участие в административното производство по земеделска реституция. В нея се приема, че трето лице, което не е участвало като страна в производството по възстановяване на собствеността върху земеделската земя, има право да оспорва валидността и материалната законосъобразност на постановеното от поземлената комисия /ОСЗ/ решение, но не може да противопоставя възражения, че имотът е възстановен на лице, което не е било собственик към момента на включването му в ТКЗС, ДЗС или друга образувана въз основа на тях селскостопанска организация, ако не заявява собствени или на свой наследодател права върху този имот към момента на неговото обобществяване. В този смисъл са: Тълкувателно решение № 9 от 07.11.2012 г. по гр.д.№ 9 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 331 от 27.03.2012 г. по гр.д.№ 298 от 2011 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 7 от 22.01.2013 г. по гр.д.№ 647 от 2012 г. на ВКС, II г.о., решение № 26 от 12.06.2013 г. по гр.д.№ 12 от 2011 г. на ВКС, I г.о., решение № 266 от 22.10.2013 г. по гр.д.№ 3513 от 2013 г. на ВКС, I г.о., решение № 101 от 02.04.2014 г. по гр.д.№ 7301 от 2013 г. на ВКС, I г.о., решение № 206 от 03.01.2018 г. по гр.д.№ 380 от 2017 г. на ВКС, I г.о. и много други.
Посочената от касаторката практика на ВКС не може да обуслови допускането на касационното обжалване на решението на Бургаския окръжен съд по поставения правен въпрос поради следното: Тълкувателно решение № 5 от 14.01.2013 г. по тълк.д.№ 5 от 2011 г. на ОСГК на ВКС касае казус, различен от настоящия- на оспорване от страна на Държавата на собственост върху земеделска земя, възстановена на физически лица с решение на поземлена комисия /ОСЗ/, докато в настоящия случай се касае за спор за собственост между физически лица. Решение № 222 от 16.03.2010 г. по гр.д.№ 489 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 529 от 09.07.2010 г. по гр.д.№ 1129 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о. са постановени преди приемане на Тълкувателно решение № 9 от 07.11.2012 г. по гр.д.№ 9 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, поради което представляват неприложима практика на ВКС.
Касаторката не е посочила друга съдебна практика и други правни въпроси от значение за делото, поради което следва да се приеме, че не са налице сочените основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Бургаския окръжен съд.
С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторката дължи да заплати на ответниците по жалбата направените от тях разноски по делото пред ВКС. Ответниците обаче не са представили доказателства за направени такива разноски, поради което разноски не следва да им бъдат присъждани.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № III-58 от 24.08.2017 г. по в.гр.д.№ 563 от 2017 г. на Бургаския окръжен съд, трети въззивен граждански състав.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.