5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 286
гр. София, 03.05.2011 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на осми февруари през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 641 по описа за 2010г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Д. Г. като едноличен търговец „С. – С. Г.”,[населено място], подадена от процесуалния й представител адв. Д. Б., срещу решение № 268 от 24.02.2010г. по в. гр. дело № 3108/2009г. на П. окръжен съд, гражданска колегия, с което е оставено в сила решение № 2377/01.10.2009г. по гр. дело № 178/2008г. на П. районен съд, 5 гр. състав. С първоинстанционния съдебен акт са отхвърлени предявените от С. Д. Г. като едноличен търговец „С. – С. Г.”,[населено място] срещу [фирма],[населено място] искове с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на възнаграждение за извършени С., ДДС и лихва за забава, като неоснователни.
Касаторът прави оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК- въззивният съд се е произнесъл по правен въпрос, който се решава противоречиво от съдилищата: какво страната следва да установи, за да докаже наличието и съдържанието на облигационната връзка, въз основа на която претендира заплащане на недължими суми, както и свободата на договаряне и задължителността на договорните клаузи. Касаторът поддържа становище, че посоченият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 26/08.05.2009г. по гр. дело № 6357/2007г., решение № 404/13.03.2000г. по гр. дело № 1493/1999г., V г. о., решение № 349/16.05.2005г. по т. дело № 349/2004г., ТК и определение № 192/09.12.2008г. по т. дело № 377/2008г., ТК, І т. о.
Ответникът [фирма],[населено място] не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и инвокираните доводи за допускане на касационно обжалване, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържа твърдение за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма, като ВКС има право да конкретизира и уточни посочените от касатора правни въпроси.
Въззивният съд, като е обсъдил представените в двете съдебни производства писмени доказателства и заключенията на съдебнотехническата, съдебносчетоводната и комплексната експертизи, е приел, че не се установява между страните да има договорено възнаграждение в по-голям размер от платените 12 000 лв., т. е. за сумата 150 лв. и 30 лв. ДДС /първи етап от договора/, нито се установява наличието на договорено възнаграждение за С. /изпълнение и монтаж на метална конструкция/ в размер 8 856 лв., нито че е останала неплатена сума в размер 1 220 лв. за посочените С. /втори етап от договора/. Поради това, че не са представени протоколи – образец 19 за изпълнените видове С. на процесния обект, по делото не е установено какви работи са били актувани за целия обект, колко от тях са разплатени и на каква стойност възлиза неплатената част. Относно третия етап на договора са изложени съображения, че видовете С., описани в таблицата от исковата молба, са изпълнени и изпълнените С. отговарят на фактурираните С. съгласно приложените доказателства и счетоводството на ищеца, но ищецът не е доказал уговорено възнаграждение в посочения в таблицата размер, нито, че работите са извършени и приети именно на такава цена при условията на чл. 264 и чл. 266 ЗЗД. Поради акцесорността на вземането за мораторни лихви е отхвърлен и иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Неоснователен е доводът на касатора за наличие на предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въпросът „какво страната следва да установи, за да докаже наличието и съдържанието на облигационната връзка, въз основа на която претендира заплащане на определени суми” се отнася до разпределяне на доказателствената тежест. Налице е трайноустановена съдебна практика по отношение на договора за изработка, че по иск за заплащане на възнаграждение за извършена работа изпълнителят следва да докаже, че между страните е възникнало правоотношение по договор за изработка за извършване на конкретни работи срещу заплащане на определено възнаграждение и че изпълнителят е изпълнил възложената му работа, а ответникът – възложител носи доказателствената тежест за установяване, че е платил уговореното възнаграждение. Като е разпределил по този начин доказателствената тежест, решаващият съдебен състав, след като е обсъдил в тяхната взаимовръзка събраните в първоинстанционното и въззивното производства доказателства, е възприел за установени и доказани конкретни факти и за недоказани определени обстоятелства и въз основа на това е постановил решението си. Оплакванията за неправилно установени факти и разминаване между приетата от съда фактическа обстановка и тази, която реално се извежда от доказателствата, са пороци, относими към правилността на постановения съдебен акт и са основания за касирането му по смисъла на чл. 281, ал. 3 ГПК, но не представляват основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.
Неоснователно е позоваването на провиторечие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 26/08.05.2009г. по гр. дело № 6357/2007г. на ВКС, І г. о., решение № 404/13.03.2000г. по гр. дело № 1493/1999г. на ВКС, V г. о., решение № 349/16.05.2005г. по т. дело № 349/2004г., ТК и определение № 192/09.12.2008г. по т. дело № 377/2008г., ТК, І т. о. Посочените съдебни актове и обжалваното въззивно решение са постановени при различни доказателства, които установяват различна фактическа обстановка и изходът на споровете е в зависимост от конкретните факти, които са различни по всяко дело – по гр. дело № 6357/2007г. на ВКС, І г. о. е налице писмена декларация с нотариална заверка на подписите, в която ответниците признават съществуването на паричното задължение и се задължават да го изпълнят в определен срок; по т. дело № 349/2004г. на ВКС, ТК е налице фактура, заведена и надлежно осчетоводена в счетоводните книги на ответника, отразена в дневника за покупките на ответника с ДДС за възстановяване, каято е взела участие при формиране на данъчния кредит за приспадане, но няма плащане по нея; по гр. дело № 1493/1999г. на ВКС, V г. о. протоколите обр. 19 са оспорени и за установяване размера на фактически извършената работа са назначени експертизи.
По въпроса за свободата на договаряне и задължителността на договорните клаузи е налице постоянна съдебна практика в смисъл, че съгласно чл. 9 ЗЗД страните могат свободно да определят съдържанието на договор, доколкото то не противоречи на закона и на добрите нрави. От договора възникват права и задължения в тежест и полза на всяка от страните, когато е двустранен, и ако едната страна не изпълни задължението си поради причина, за която тя отговаря, другата страна има право да претендира реално изпълнение на договора, обезщетение за неизпълнение или да развали договора на основание чл. 87 ЗЗЗД. В обжалвания съдебен акт постоянната съдебна практика относно свободата на договаряне и задължителността на договорните клаузи не е нарушена. Доколко страните са доказали конкретните договорни клаузи и изпълнението, респективно неизпълнението на задълженията, е въпрос, който касае конкретните доказателства, които в настоящия случай са обсъдени в тяхната взаимовръзка.
По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на П. окръжен съд. С оглед изхода на делото направените от касатора разноски за производството по касационната жалба остават в негова тежест. Разноски на ответника не се дължат, тъй като такива не са направени в настоящото производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 268 от 24.02.2010г. по в. гр. дело № 3108/2009г. на П. окръжен съд, гражданска колегия.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.