О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№286
гр. София, 04.06.2018 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на втори април две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 4302 по описа на Върховния касационен съд за 2017 год. на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 286 от 18.07.2017 год. постановено по в. гр. д. № 384/2016 год. Софийският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение № 63 от 14.04.2016 год., постановено по гр. д. № 373/2015 год. по описа на Констинбродския районен съд, с което са отхвърлени изцяло предявените от С. И. З., И. К. Г., М. А. З. и Е. Е. В. против П. Б. А. и И. Л. З. искове с правно основание чл. 108 ЗС, чл. 109 ЗС и чл. 59 ЗЗД, като неоснователни.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба вх. № 7546 от 16.08.2017 год. в срок от ищците С. З., М. З. и Е. В., [населено място], чрез процесуалния им представител адвокат А. Г., с оплаквания за неговата неправилност поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК – нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Твърдят, че съдът се произнесъл извън посоченото във въззивната жалба, като е изследвал собствеността на имотите, която е обсъдена от първоинстанционния съд и не е била спорна между страните. Искат отмяна на решението и връщане на делото на въззивния съд за разглеждане от друг съдебен състав.
В съдържащото се в касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат като основания за допускане на касационно обжалване на решението тези по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК (в ред. до изм. ДВ, бр. 86/2017 год.), с твърдения, че то е постановено в противоречие с практиката на ВКС и произнасянето на съда е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Не формулират правни въпроси по смисъла на ТР № 1/19.02.2010 год. по т. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, във връзка с релевираните основания и приложената към жалбата съдебна практика.
Ответниците по жалбата П. Б. А. и И. Л. З., [населено място], не вземат становище в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд в настоящия си състав, като прецени данните по делото и доводите на касаторите в приложеното изложение, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковете с правно основание чл. 108 ЗС, чл. 109 ЗС и чл. 59, ал. 1 ЗЗД във връзка с три поземлени имота с номера по план за земеразделяне № 38978.617.078, № 38978.617.118 и № 38978.617.119, въззивният съд приел, че за уважаване на иска по чл. 108 ЗС е необходимо ищецът да докаже, че е собственик на процесната вещ на посоченото правно основание, както и че тази вещ се владее или държи без основание от ответника. Изложил е съображения, че по делото не се доказва наличието на годно придобивно основание за собствеността върху процесния имот № 38978.617.078 от ищцата М. З.. Единствените документи, които я сочат като собственик/ползвател на посочения имот са скица № К 01068/13.08.2014 год. и протокол от 10.03.2015 год., нито един от които не е титул за собственост и не съставлява доказателство за претендираните от ищцата права върху имота. В протокола не е конкретизирано дали тя се легитимира като собственик или само като ползвател, а скицата с оглед датата на издаването й, е била невалидна още към момента на подаване на исковата молба. Решение № 75/08.06.1994 год. на ПК – К., с което са възстановени земеделски имоти на наследниците на А. Г. П., сред които е и ищцата, също не доказва претендираното от нея право на собственост, тъй като липсва идентичност между процесния имот и някой от имотите, възстановени с това решение. Дори ако се докаже придобиване на процесния имот по наследство от А. П., искът на З. е частично неоснователен, тъй като тя не е единствен наследник по закон на това лице. Данните за упражнявано от ответницата А. държане върху имота, касаят период преди завеждане на исковата молба (16.06.2015 год.), а прокурорските постановления, отнасящи се до неправомерното поведение на ответниците не съдържат обективни факти от значение за предявения ревандикационен иск и нямат обвързваща сила. Въз основа на това, съдът приел за недоказано, че процесният имот № 38978.617.078 е собственост на ищцата З., както и че се владее или държи от (някого от) ответниците. По отношение на имот № 38978.617.118 ищците Е. В. и И. Г. извеждат претендираното от тях право на собственост по наследство от съпрузите си – П. В. Г. и Ц. В. Г., посочени в скица № ФО7647/15.07.2014 год. на имот № 617118 в землището на [населено място], ЕКАТТЕ 38978 като съсобственици на имота при равни квоти, която скица не е титул за собственост. Съдът е констатирал, че от договора за делба от 25.04.1996 год., сключен между всички съделители (П. Г., Г. Г., Ц. Г., Н. Б., М. З., П. Т., В. К., С. З. и Б. Г.) не може да се направи обоснован извод дали някоя от петте части – предмет на делбата и останали в съсобственост между съделителите съответства на процесния имот № 38978.617.118, няма данни за евентуалното обособяване на частите в самостоятелни имоти. Протоколът от 10.03.2015 год. не конкретизира дали Г. се легитимира като собственик или като ползвател на имота, не съдържа данни за другото лице, което претендира да е съсобственик – Е. В.. Дори ако се докаже придобиване на процесния имот № 38978.617.118 по наследство от П. Г. и Ц. Г., във връзка с договор за делба от 25.04.1996 год., искът на Е. В. и И. Г. е частично неоснователен, тъй като нито праводателите са били единствени съсобственици на имотите, нито ищците са единствените им наследници по закон. В заповед № РД-12-С-353/12.02.2015 год. на директора на ОД „Земеделие“ е посочено, че имоти с номера 617.113 и 617.118 се ползват от П. Б. А. на основание чл. 37 в, ал. 3, т. 2 ЗСПЗЗ, което не доказва държане и ползване към момента на подаване на исковата молба или след това, поради което искът по чл. 108 ЗС и по отношение на имот № 38978.617.118 следва да се отхвърли. Ревандикационният иск за имот № 38978.617.119 също е неоснователен, тъй като ищцата С. З. не е доказала, че е негов собственик, а договорът за доброволна делба и протоколът от 10.03.2015 год. не обуславят изводи в тази насока. Ищците не са собственици на процесните имоти, не претендират да са титуляри на ограничени вещни права, поради което исковете по чл. 109 ЗС също са неоснователни. Освен това не се доказва извършване на пречещо действие от страна на ответниците /ответникът З. да използва имотите за паша на домашни животни, а ответницата А. да ползва имотите след изземването им на 10.03.2015 год., т. е. след подаване на исковата молба/. С оглед на това, че не е установено ищците да са собственици на процесните имоти, въззивният съд е приел, че исковете по чл. 59 ЗЗД също следва да се отхвърлят като неоснователни.
Върховният касационен съд, в настоящия си състав, при проверката за допустимост на касационното обжалване намира, следното:
Съгласно чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК (в ред. до изм. ДВ, бр. 86/2017 год.), не подлежат на касационно обжалване въззивните решения по граждански дела с цена на иска до 5 000 лв., с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Въззивното решение в частта по исковете с правно основание чл. 59 ЗЗД, които не са обуславящи за тези по чл. 108 ЗС и чл. 109 ЗС, не подлежи на касационно обжалване. Претенцията е за осъждане на ответниците И. З. и П. А. да заплатят на ищците С. З., И. Г., М. З. и Е. В., обезщетение за ползване на процесните имоти за периода 30.03.2012 год. – 10.06.2015 год. /съответно за цялата стопанска 2014/2015 год./ в размер на по 500 лв. за всяка от ищците, т. е. цената на тези искове е под 5 000 лв. Касационната жалба в тази й част следва да се остави без разглеждане като процесуално недопустима. Касационната жалба срещу въззивното решение в частта, обективираща произнасяне по исковете за собственост, е редовна като подадена от легитимирано лице в законоустановения срок, с необходимото съдържание по чл. 284 ГПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 2 ГПК (в ред. до изм. ДВ, бр. 86/2017 год.), поради което е процесуално допустима. Не са налице обаче релевираните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 год. по т. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване е необходимо в него съдът да се е произнесъл по конкретно формулиран правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда, и по отношение на който е налице някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато при липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед съдържанието на изложението, част от касационната жалба, в него липсва ясно и точно формулиран правен въпрос по смисъла на цитираното тълкувателно решение, който да е от значение за изхода по конкретното дело и да е обусловил правните изводи на съда. Релевирани са доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт поради твърдени процесуални нарушения и оплаквания по съществото на спора, във връзка с обсъждането на доказателствата и обосноваността на изводите на съда, които не следва да бъдат разглеждани в настоящето производство по допустимостта на касационното обжалване. Доводите, че „обжалваното решение“ противоречи на посочената съдебна практика, а произнасянето на съда е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, не могат да послужат за селекцията на касационната жалба в производството по чл. 288 ГПК.
Непосочването на правни въпроси от значение за изхода по спора, само по себе си, е достатъчно основание за недопускане касационно обжалване на въззивното решение, без да е необходимо да се обсъждат допълнителните основания за това. В случая не са налице и съмнения обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, което да обуславя служебното му допускане до касационен контрол.
Поради тези съображения настоящият състав приема, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване на решението.
Водим от което и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената от С. И. З., ЕГН [ЕГН], М. А. З., ЕГН [ЕГН], и Е. Е. В., ЕГН [ЕГН], [населено място], чрез адвокат А. Г., касационна жалба срещу въззивно решение № 286 от 18.07.2017 год. по в. гр. д. № 384/2016 год. по описа на Софийския окръжен съд в частта по исковете с правно основание чл. 59 ЗЗД.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 286 от 18.07.2017 год., постановено по в. гр. д. № 384/2016 год. по описа на Софийския окръжен съд в останалата му част.
Определението в частта, с която е оставена без разглеждане касационната жалба подлежи на обжалване пред друг състав на ВКС на РБ в едноседмичен срок от съобщаването, а в останалата част е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: