О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 287
София,26.02.2014г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховния касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети февруари, две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.дело №6062 / 2013г. по описа на ВКС.
Производството е по чл.288 ГПК.
Делото е образувано по касационна жалба срещу решение от 02.07.2013г. по гр.д.№ 223/2013г. на АС Варна, с което е отхвърлен иск с правно основание чл.87, ал.3 ЗЗД .
Жалбоподателят К. В. М.,чрез процесуалните си представители, поддържа, че с решението е даден отговор на правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които са разрешавани противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК.
Ответниците Д. Й. П. и Р. В. П., в писмено становище, чрез процесуалния си представител поддържат, че не следва да се допуска касационното обжалване по жалбата на К. В.. Същите са и частни жалбоподатели, тъй като обжалват решението в частта му, имаща характер на определение, с която не са им присъдени разноски.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявения от К. В. иск срещу Д. Й. и Р. В. с правно основание чл.87, ал.3 ЗЗД.
Прието е за установено по делото, че на 17.06.2008г. с нот. акт № , том , рег.№ , н.д.№ г., на нотариус район на действие РС В., между страните е бил сключен договор за покупко-продажба на недвижим имот – ателие за индивидуална творческа дейност със застроена площ от 92.08 кв.м., находящ се в [населено място], [улица],, като в нотариалния акт е посочено, че цената от 80 000 лева е изплатена изцяло от купувачите на продавача пред нотариуса в момента на подписването на нотариалния акт.
Съдът е посочил, че оспорвайки факта на получаване на продажната цена, ищецът не оспорва автентичността на положения върху нотариалния акт подпис, а показанията на разпитаните свидетели установяват, че към датата на изповядване на сделката Д. Й. е разполагал със сумата от 80000 лева от спестявания, заеми и потребителски кредит. Приложени като доказателство са копия от спестовна книжка и от договор за потребителски кредит, установяващи получаването от ответника на потребителски кредит
Съдът е изложил съображения, че цитираният нотариален акт удостоверява с обвързваща доказателствена сила фактите, обхванати от удостоверителното изявление на нотариуса, а подписването му от страните по сделката му придава и качеството на частен документ относно изявленията на тези лица и е счел, че не оборена формалната доказателствена сила на нотариалния акт за покупко-продажба, в който изрично е посочено получаването на сумата в момента на изповядване на сделката.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалните си представители поддържа, че в решението съдът е дал отговор на правни въпроси от значение за спора, а именно какво представлява нотариалния акт в частта, в която е отразено получаване на суми, чия е доказателствената тежест да установи, че посоченото в нотариалния акт плащане е невярно и с какви доказателствени средства, представлява ли съществено нарушение на процесуалните правила разместване на доказателствената тежест от първоинстанционния съд, при пропуск на първоистнационния съд да даде указания по чл.146, ал.2 ГПК следва ли въззивния съд да даде указания в тази насока и допустимо ли е въззивният съд да приеме за недоказани факти от решаващо значение по делото, които първоинстанционния съд не е посочил като нуждаещи се от доказване. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.,т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Представя решение от 10.07.2013г. по гр.д.№814/2012г,. І г.о. на ВКС, в което е прието, че въззивният съд следва да събере тези доказателства, които не са събрани поради допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд, решение от 17.01.2012г. по гр.д.№149/2011г., ІV г.о. на ВКС, в което е прието, че нотариалният акт в частта за плащането е частен свидетелствуващ документ и неговото опровергаване е в тежест на страната, която го е представила, като с оглед разпоредбата на чл.162, ал.2 ГПК не са допустими свидетелски показания за това, решение от 12.12.2012г. по гр.д.0155/2012г., І г.о. на ВКС, в което е прието, че ако първоинстанционният съд не е разпределил доказателствената тежест в доклада си той не може да обоснове решаващите си изводи на тези недоказани факти, а и въззивният съд не може да ги приеме за недоказани.
Настоящият състав намира, че не са налице релевираните основания за допустимост по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК по поставените за разглеждане въпроси за това чия е доказателствената тежест да установи, че посоченото в нотариалния акт плащане е невярно и с какви доказателствени средства, представлява ли съществено нарушение на процесуалните правила разместване на доказателствената тежест от първоинстанционния съд, при пропуск на първоистнационния съд да даде указания по чл.146, ал.2 ГПК следва ли въззивния съд да даде указания в тази насока и допустимо ли е въззивният съд да приеме за недоказани факти от решаващо значение по делото, които първоинстанционния съд не е посочил като нуждаещи се от доказване. Въззивният съд е разрешил същите в съответствие с практиката на ВКС, изразена към настоящия момент в т.2 на ТР№1/2013г. ОСГК ТК на ВКС и в постановените по реда на чл.290 ГПК решения от 02.06.2009г. по гр.д.№758/2009г., ІІІ г.о. на ВКС, решение от 29.10.2010г. по гр.д.№56/2010г., ІV то г.о на ВКС, решение от 06.12.2010г. по гр.д.0304/2010г., ІІІ г.о. на ВКС, решение от 30.05.2011г. по гр.д.№890/2010г. и решение от 11.04.2011г. по гр.д.№1141/2010г., ІІІ г.о. на ВКС. В същата се приема, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото и в само случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Дадено е тълкуване, че след като изясни предмета на спора по правилата на чл. 143 и чл. 145 ГПК, съдът посочва на всяка от страните от какви обстоятелства произтичат претендираните права и възражения, като посочва на страните кои обстоятелства не се нуждаят от доказване – поради някое от основанията по чл. 154, ал. 2, чл. 155 ГПК или ако съдът приеме за ненужно доказването на признатите обстоятелства. Въззивното решение е постановено при точното прилагане на закона и в съответствие с тази практиката на ВКС, поради което по така поставените въпроси не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Настоящият състав намира, че не са налице релевираните основания за допустимост по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК и по поставения за разглеждане въпрос за това какво представлява нотариалния акт в частта, в която е отразено получаване на суми. В практиката на ВКС, изразена и в представено от жалбоподателя решение, постановено по реда на чл.290 ГПК се приема, че нотариалният акт в частта за плащането е частен свидетелствуващ документ и неговото опровергаване е в тежест на страната, която го е представила, като с оглед разпоредбата на чл.162, ал.2 ГПК не са допустими свидетелски показания за това. Изводът на съда, за това че жалбоподателят – ищец в производството не е опровергал съдържанието на нотариалния акт в частта му, за направеното изявление за плащане и получаване на цената по договора, е обусловен именно от съобразяване с разпоредбите на закона и задължителната за съдилищата практика на ВКС.
По жалбата на Д. и Р. П..
Същата има характер на частна такава, тъй като е обжалвано решение от 02.07.2013г. по гр.д.№ 223/2013г. на АС Варна само в частта му, с която е оставено без уважение искане за присъждане на разноски. Съдът е приел, че по делото липсват доказателства същите да са реално платени, поради което не ги е присъдил. Направеният извод на съда е в съответствие с разпоредбата на закона и даденото тълкуване в т.1 от ТР№6/2013г. ОСГТК на ВКС. В същата е прието, че съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на плащане – ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. В случая до приключване на устните състазания пред инстанцията, разглеждаща спора по същество – въззивния съд, такива доказателства не са представени, поради което разноските правилно не са присъдени. Направените в тази жалба оплаквания също не съставляват основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта му за разноските.
Предвид изложените съображения, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 02.07.2013г. по гр.д.№ 223/2013г. на АС Варна.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: