О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 288
София, 01.04.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
АННА БАЕВА
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 1653 по описа за 2015 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 19354/18.12.2014 г. на Софийски градски съд /СГС/, гражданско отделение, ІІ-г въззивен състав по гр.д. № 1052/2014 г., с което след отмяна на отхвърлително решение № ІІ-76-162/06.08.2010 г. по гр.д. № 5285/2010 г. на Софийски районен съд /СРС/, ІІ ГО, 76 състав е постановено друго решение, с което касаторът е осъден да заплати на [фирма] на основание чл.266 ал.1 ЗЗД сумата от 20625.10 лв., дължима по договор за изработка и на основание чл.86 ал.1 ЗЗД сумата от 2025.12 лв., обезщетение за забавено плащане за периода от 02.04.2009 г. до 29.01.2010 г., присъдени са и разноски.
Касаторът поддържа оплаквания за неправилност и необоснованост, а като основание за допускане на касационно обжалване – чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба – [фирма] оспорва допускането на жалбата и същата по същество по съображения в писмен отговор.
ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Изложените основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1 т.1-3 ГПК, поради следните съображения:
Пред СРС са предявени искове от [фирма] срещу [фирма] по чл.266 ал.1 ЗЗД за 20625.10 лв. и по чл.86 ЗЗД за 2025.12 лв. при твърдения за неформален договор за изработка /подвид на строителство/, по които ищецът е изпълнител, а [фирма] е възложител. Исковете са отхвърлени от СРС, чието решение е потвърдено от СГС при първото разглеждане на делото. Съдилищата са приели за недоказано сключването на договора за изработка и неизпълнението му между страните, с оглед направеното оспорване от ответника и заключение на графологична експертиза, че подписът на данъчна фактура № 208/02.04.2009 г. като получател не е на вписаното в нея лице. Фактурата е издадена от [фирма] за сумата 36354.25 лв., по която са постъпили и частични плащания, а е останал неиздължен остатък от 20625.10 лв. /предмет на исковата претенция/. С решение на ВКС № 166/17.01.2013 г. решението на СГС е отменено и делото е върнато за ново разглеждане на СГС. ВКС е приел, че е извършена неправилна преценка на материалната доказателствена сила на издадената фактура № 208/02.04.2009 г., която е частен свидетелстващ документ, носещ подписа на издателя си, чието доказателствено значение не е абсолютно, а следва да се преценява с оглед на другите данни по делото. Според ВКС липсата на подпис на получател, респ. на лице без представителна власт не прави документа неверен, доколкото е издаден в случая от [фирма] с предишно наименование [фирма] и въпросът за неговата автентичност не стои, а доколкото се касае за търговски спор от значение за прилагането на чл.301 ТЗ е дали фактурата е осчетоводена. Доколкото има частични плащания по фактурата, с отговора си по чл.131 ГПК ответникът не е оспорил наличието на договорни отношения, вкл. конкретната работа, нито частичното плащане, като тезата му е, че то е авансово, неправилно въззивният съд е оставил искането на ищеца за назначаване на ССЕ, каквато е искана и не е била допусната и от СРС, с извод за преклудиране на доказателственото искане по смисъла на чл.266 ал.1 ГПК. Според ВКС не е налице преклузия, доколкото по направеното оспорване на фактурата първоинстанционният съд се е произнесъл едва с решението си. При това произнасяне на СРС ВКС е счел, че решението на СГС /от 07.03.2011 г. по гр.д. № 14314/2010 г./ следва да се отмени и делото се върне за ново разглеждане от СГС, при което въззивният съд се произнесе по направените доказателствени искания. При новото разглеждане на делото от СГС, съдът е отменил отхвърлителното решение на СРС и е постановил друго, уважаващо в цялост предявените искове, с оглед допуснатата ССЕ, установяваща осчетоводяване на процесната фактура, начисляване на ДДС и частично плащане по нея. При така издадената и осчетоводена, двустранно подписана фактура и нейното съдържание СГС е приел, че отношенията между страните са по договор за изработка – ответникът възложител е приел работата и е извършил частично плащане за нея /цитирана съдебна практика на ВКС/. При липса на доказателства за заплащане на остатъка по процесната фактура СГС е приел предявените искове за основателни и доказани и ги е уважил.
Допускането на касационното обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата
В настоящия случай в изложението към касационната жалба касаторът формулира следните въпроси: 1. „Допустимо ли е/длъжна ли е въззивната инстанция да назначава експертиза при изтекъл преклузивен срок за доказателственото искане, в изпълнение на указания на ВКС, когато след даването на съответните указания и преди да постанови решението си, е постановено тълкувателно решение, на което дадените задължителни указания противоречат?“ 2. „Когато се установи, че подписът на получателя на фактура е неистински прилага ли се правилото на 194 ал. 2от ГПК или може да се приеме, че се касае за действия без представителна власт?“ 3. „Приемането и осчетоводяването на фактура от ответника и ползването на данъчен кредит доказателство ли е за наличие на облигационна връзка и изпълнение на задължението по нея?“ 4. „Следва ли фактурата да е двустранно подписана и в нея да има яснота относно вида и единните цени на доставяната стока или предоставяната услуга, за да се приеме, че осчетоводяването на подобна фактура в счетоводството на ответника е доказателство за изпълнение на задължението на доставчика по договора?“ Така формулираният първи въпрос е във връзка със спора, но е некоректно поставен с оглед установените по делото факти и поддържана от ответника, сега касатор, позиция по предявените искове, при неточна интерпретация на самия касатор за изтекъл преклузивен срок за доказателственото искане в изпълнение указанията на ВКС. В случая ВКС е мотивирал отменителното си решение с липсата на преклузия, поради становището на самия ответник, който не е оспорил нито наличието на договорни отношения и извършената работа по процесната фактура, нито частичното плащане по нея. Именно с оглед на тази позиция на ответника и произнасянето от СРС едва в решението, относно оспорване положения подпис върху фактурата ВКС е приел, че въззивният съд е следвало да допусне исканата ССЕ /искана и недопусната още пред СРС/. В този смисъл въпросът е необуславящ изхода на спора в този му вид – указанията на ВКС са дадени за произнасяне по доказателствено искане, за което не е изтекъл преклузивен срок. Въззивното решение относно изпълнените указания на ВКС не е в противоречие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото не е налице указание за допускане на преклудирани искания за доказателства и то при подадена въззивна жалба с конкретни оплаквания именно във връзка с неправилно недопуснати доказателства. Вторият въпрос е необуславящ изхода на спора. Процесната фактура е оспорена само относно авторството на положения подпис на Б. Д., не и относно съдържанието й. За да уважи предявените искове съдът е приел, че са установени договорни отношения, с оглед неоспореното съдържание на фактурата, осчетоводяването й и частично плащане по нея. Не е налице и допълнителен критерий за селекция по чл.280 ал.1 т.3 ГПК по този въпрос, а само възпроизвеждането на законовата разпоредба не обуславя приложението й. Формулираните трети и четвърти въпрос, макар и поставени с известна некоректност са във връзка със спора, но разрешението им е в съответствие с константната практика на ВКС /цитирана и от СГС/, поради което няма основание да се приеме допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на СГС в обжалваната му част.Независимо от изхода на спора, съдът не присъжда разноски, въпреки че ответникът по касационната жалба претендира такива, но няма доказателства да е сторил разноски пред настоящата инстанция.
Ответникът по касационната жалба [фирма], чиито претенции са изцяло уважени с решението на СГС, с отговора си на касационната жалба е приложил и озаглавена „насрещна жалба“, адресирана до ВКС, при липса на доказателства за входиране или администриране на същата /чл.287 ал.3 ГПК/ и съдържание, свеждащо се до искане за присъждане на разноски в по-голям размер от присъдения от СГС. При това съдържание и независимо от адресирането до ВКС и озаглавяването на жалбата като „насрещна“ е очевидно, че се касае не до насрещна жалба по смисъла на чл.287 ал.2 ГПК, а до молба по чл.248 ал.1 ГПК, по чиято допустимост и основателност е компетентен и следва да се произнесе СГС, не ВКС в производство по реда на чл.288 ГПК.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, съдът :
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 19354/18.12.2014 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-г въззивен състав по гр.д. № 1052/2014 г.
ВРЪЩА делото на същия състав на СГС за произнасяне по реда на чл.248 ГПК по приложената с отговора по касационната жалба и озаглавена „насрещна жалба“ от [фирма].
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.