О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 288
[населено място], 21,04, 2011г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на седемнадесети март през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
след като разгледа, докладваното от съдията К. т.д. №795/2010 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл.288 ГПК и е образувано по касационна жалба “П. ЕООД срещу решение № 265 от 10.06.2010г., постановено по в.т. дело № 111/2010г. на Р. окръжен съд, с което е признато за установено по отношение на касатора, че дължи на [фирма] сумата от 14 640 лв., представляваща неплатена цена за извършена строителна и транспортна услуга, ведно с лихви и разноски, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. Искането му е за отмяна на въззивното решение и постановяване на решение, с което да бъде отхвърлен искът на ищеца като неоснователен. Релевира оплаквания за неправилност на решението по чл.281, т.3 ГПК. Претендира за разноски. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържат следните правни въпроси: 1.фактурата е ли достатъчно доказателство за изпълнение на задължение по договор за изработка, 2. следва ли по отношение на договора за услуга/ изработка/ директно да се прилагат правилата за продажба – чл.321 и чл.326 ТЗ и в тази връзка отпадали необходимостта от да се доказва изпълнението. Позовава се на предпоставката по чл.280, ал.1, т.2 ГПК – сочи се като противоречива съдебна практика решения на ВКС, решения на Р. районен и окръжен съд за спорове между същите страни за различен период от време.
В писмен отговор ответникът по касация ЕТ Р. И. счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК. Претендира за разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да уважи иска по чл.422 ГПК, след отмяна на първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че между страните е сключен устен договор за изработка и с приемането на извършената съгласно договора работа е била издадена фактура от изпълнителя, подписана от поръчващия работата, което според съда представлява индиция, че поръчващият след като е бил длъжен да прегледа работата и не е направил възражения е приел работата, съгласно чл. 264, ал.3 ЗЗД. Приел е, че фактурата като частен документ установява сключването на търговския договор и съществените му елементи – стоки, услуги и цена, както и удостоверява изпълнението на задължението на изпълнителя да достави услугата/ изработеното/. Съдът се е позовал на чл.321 ТЗ, съгласно който по искане на купувача продавача е длъжен да издаде фактура, а по съгласие на страните и други документи. Подписът на купувача удостоверява изрично, че стоката / услугата/ е получена и затова се дължи плащане на цената чл.326 ТЗ и чл.266, ал.1 ЗЗД. Счетено е също така, че възражението на ответника за неизпълнен договор е преклудирано от чл.133 ГПК, тъй като е направено след срока за отговор на исковата молба.
Преди всичко, поставените от касатора въпроси за възможността да се доказва възникнало между страните правоотношение по договор с издадена от страната фактура и следва ли по договора за услуга да се прилагат правилата за продажба, не са въпроси, които да са от значение за изхода на делото. Материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да са от значение за изхода на конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивната инстанция или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В рамките на своята правораздавателна дейност, съдът е обсъдил събраните по делото доказателства, включително е приетата като доказателство фактура, надлежно подписана от представители на страните и е обсъдил настъпилата преклузия по чл.133 ГПК по повод на въведено едва с въззивната жалба възражение за недължимост на плащането, поради неизвършване на описаните услуги. Доколкото решаващите изводи на съда се основават и на процесуалните действия на страните и приложението на чл.133 ГПК, поставяните от касатора правни въпрос не се явяват решаващи за изхода на делото. Формираните от фактически и правни изводи на съда са в резултат на преценка на доказателствата по делото и установените с тях факти, правилността на която не може да бъде проверявана във фазата на селекция на касационната жалба.
Не е налице и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.2 ГПК с оглед на позоваването на касатора на практика на ВКС по отделни дела. Решенията са постановени при други факти, различни от тези по конкретното дело. В решение № 230 от 25.02.2000г. по гр.д № 1286/1999г. на ВКС е прието, че фактурата е относима към установяване на данъчно задължение, но не и за задължението за заплащане на дължимо възнаграждение по договор за С., като по делото в този случай между страните е бил сключен писмен договор с уговорени клаузи за изпълнение на строителни работи и срокове на заплащане на извършените работи, доказани с акт образец19. В решение № 586 от 3.11.2008г. по т.д. №282/2008г. на ВКС, ТК е прието, че изпълнителят трябва да докаже изпълнението на поръчаната работа, а възложителя да заплати възнаграждението за приетата работа, като и в този случай между страните е имало сключен писмен договор за изработка, според който извършените С. е трябвало да се доказват чрез двустранно подписани актове образец 19. Следователно липсва обективен материалноправен идентитет на разрешените случаи по приложените решения на ВКС и по конкретното дело, поради което не може да се приеме, че поставеният от касатора правен въпрос за значението на фактурата в правоотношенията между страните е разрешен противоречиво. Що се касае до представените съдебни решения по спорове между същите страни, които не са влезли в сила, по смисъла на т.3 на ТР №1-2010г. на ОСГТК на ВКС не съставляват противоречива съдебна практика.
Изложеното дава основание да се обобщи, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 ГПК за достъп до касация, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. На ответника ще следва да бъде присъдени документираните разноски с договор за правна защита и съдействие от 19.08.2010г. в размер на 2600 лв.
С оглед на изложеното, ВКС, ТК състав на първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №265 от 10.06.2010г. по в.т.дело № 111/2010г. на Окръжен съд –[населено място].
ОСЪЖДА [фирма] – Р. да заплати на ЕТ Р. Й. И. с фирма “ Д.-Р. И.” –[населено място], област Р. разноски 2600лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: