О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 288
гр. София, 21.06.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети май две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 257/17г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. М. М. и А. Г. А. от [населено място] срещу въззивно решение № 125 от 06.10.16г., постановено по в.гр.д.№ 107/16г. на Кърджалийския окръжен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 32 от 11.05.16г. по гр.д.№ 764/15г. на Кърджалийския районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от А. Г. А. и А. М. М. против [фирма], [населено място] иск по чл.109 ЗС за осъждане на ответника да прекрати неоснователните си действия, с които пречи на ищците да ползват собствения им поземлен имот с идентификатор 40909.116.339 по КККР на [населено място], като премести за своя сметка въздушен електропровод 110 кV “Е.”, в частта на междустълбието № 13-14, преминаващ над имота.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че на 30.08.2012г. ищците в първоинстанционното производство А. М. М. и А. Г. А. са закупили посочения имот от [община]. Над югозападната част от него преминава въздушен електропровод 110 кV “Е.”, записан в счетоводните регистри на ответника на 31.12.1968г., като същият попада между стълбове № 13 и № 14. През 2007г. е изработен ПУП на обект: “Изместване на ВЛ 110 кV- ВЕЦ “К.””, съгласно който е осъществено изменение трасето на въздушния електропровод, отнасящо се за стълбове от № 14 до № 17, като разрешението за ползване е издадено на 12.06.2012г. В резултат на това площта на имота, която се засяга от охранителната сервитутна зона, е увеличено от 461, 76 кв.м. на 557,71 кв.м., т.е. с 95,95 кв.м. С решение от 02.04.2008г. на ОСЗ-К. правото на собственост върху имота е възстановено на наследниците на А. А. С.. Тъй като към датата на влизане в сила на ПУП за изместване трасето на електропровода имотът е бил собственост на [община], не е било изискано съгласие за това, нито е изплатено обезщетение по чл.64, ал.4 ЗЕ.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че искът е неоснователен и е препратил към мотивите на първоинстанционния съд на основание 272 ГПК, който от своя страна е приел, че независимо дали електропроводът е би изграден през 1968г. или 1984г., той е станал държавна собственост съгласно чл.2 от отменения Закон за електростопанството от 1975г. и съгласно чл.60, ал.2, т.1 ЗЕЕЕ/отм./ за него е възникнало сервитутно право по силата на закона и е без значение дали същият е изграден със строителни книжа. Изложени са съображения, че направените във въззивната жалба множество доводи, на които е даден отговор в мотивите на първоинстанционното решение са правно ирелевантни, тъй като не са били въведени като част от предмета на делото с исковата молба, в която са релевирани само два довода – че от ищците не е искано съгласие относно сервитута на електрическия стълб и че в нито един от строителните документи не е било отразено каквото и да е ограничение. Във връзка с тези доводи е посечено, че съгласието на ищците не е било необходимо след като към момента на влизане в сила на изменението на ПУП през 2007г. за увеличаване площта на сервитутното право, вследствие на преместването на стълб № 14, имотът е бил собственост на [община], като и че от обстоятелството, че в нито един от издадените в тяхна полза строителни книжа не е посочено каквото и да е ограничение, не следва извод, че сервитутно право върху част от имота не съществува, както и че въздушната електропреносна линия е била видима към момента на закупуването на имота от ищците, поради което те не са могли да бъдат изненадани от нейното съществуване.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК по въпросите: 1.Извлеченията от счетоводните регистри на юридическо лице имат ли доказателствена тежест на титул за собственост; 2.Следва ли, при реализиране на ново строителство, да се учреди отново сервитут за носителя на сервитутното право по отношение на служещия имот, при условие че квазиличен сервитут не е предвиден и отразен в действащ ОУП и ПУП, както и не е описан и отразен в казастралните регистри; 3.Задължен ли е въззивният съд да обсъжда всички релевантни факти, обстоятелства, доказателствени искания и доводи на страните по делото и 4. Задължен ли е съдът при преценка и кредитиране на заключението на вещите лица да съобрази и съпостави експертизата с останалите доказателства, събрани по делото, в случай че е налице хипотезата на чл.200, вр. с чл.196, ал.1 и ал.3 ГПК и възникнат съмнения относно безпристрастността на вещото лице.
Ответникът по жалбата счита, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно тази разпоредба на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуално правен въпрос, който е: 1. решен в противоречие с практиката на ВКС; 2. решаван противоречиво от съдилищата; 3.от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Според дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения поставеният от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Въпросът следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства.
В случая първият поставен въпрос не обуславя изхода на делото, тъй като по него не е имало спор, че процесният електропровод е собственост на ответното дружество, каквито са и твърденията на касаторите в исковата молба. Дори съдът да бе приел, че ответникът не е негов собственик, то крайните му изводи за неоснователност на предявения иск срещу него пак биха били същите. Ето защо и представената във връзка с този въпрос практика на ВКС е неотносима към предмета на настоящия спор и противоречие с нея не е налице. Направените в изложението оплаквания относно годината на първоначалното изграждане на електропровода и въвеждането му в експлоатация не могат да бъдат предмет на обсъждане в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Същите са свързани със самостоятелна преценка на доказателствата по делото, каквато ВКС не разполага с правомощия да извършва.
Вторият поставен въпрос предполага различно установена фактическа обстановка и също няма отношение към съображенията на съда за отхвърлянето на иска и посочения от него предмет на спора, който е приел, че изместването на трасето на електропровода е извършено в съответствие с изработения подробен устройствен план и площта на сервитутното право е увеличена, когато имотът е принадлежал на общината, поради което съгласието на ищците за това изменение не е следвало да се иска и че неотразяването на съществуващото сервитутно право в издадените им строителни книжа е правно ирелевантно. Освен това позоваването на противоречие с представените две решения на СРС и СГС е неоснователно, тъй като същите се отнасят да различни хипотези, нито се сочи в какво точно се изразява то.
Липсва противоречие и с представената във връзка с третия въпрос практика на ВКС, тъй като посочените с нея изисквания относно обсъждането на доказателствата относно релевантните за спора факти и доводите на страните са спазени. В случая въззивният съд е препратил към подробните мотиви на първоинстанционото решение съгласно разпоредбата на чл.272 ГПК, като същевременно е дал отговор и на направените във въззивната жалба оплаквания във връзка с очертания от твърденията на страните предмет на спора, а поисканите с нея доказателства не са допуснати поради липсата на констатирани нарушения от първата инстанция при допускането и събирането на доказателствата и тяхното несвоевременно поискване.
По последния поставен въпрос във въззивното решение също липсва произнасяне, тъй като съдът не изразил съмнение в безпристрастността и обективността на вещото лице в хипотезата на чл.200, вр. с чл.196, ал.1 и ал.3 ГПК, като същевременно експертизите са преценени заедно с останалите доказателства по делото и противоречие в тази насока с представената практика на ВКС липсва, нито са налице посочените в т.4 на цитираната тълкувателно решение предпоставки относно релевираното по този въпрос основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 125 от 06.10.16г., постановено по в.гр.д.№ 107/16г. на Окръжен съд- гр.Кърджали.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: