2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 288
София, 08.06.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети май през две хиляди и седемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 1875 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1, вр. чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по касационна частна жалба на М. И. У., Д. Г. У. и Р. Г. И. – тримата с адреси в [населено място], представлявани от адв. Д. К. и адв. С. А., против определение № 55 от 24 януари 2017 г., постановено по ч.гр.д. № 22 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2017 г., с което е потвърдено определение от 17 ноември 2016 г., постановено по гр.д. № 1515/2016 г. по описа на окръжния съд в [населено място] за прекратяване на производството по делото поради недопустимост на предявения иск.
В частната жалба се поддържат всички основания за неправилност на въззивното определение по чл. 281, т. 3 ГПК. Подчертано е, че въззивният съдебен състав не е зачел новонастъпило обстоятелство по смисъла на чл. 266 ГПК, каквото представлява наведеното от страните твърдение, че още през месец май 2016 г. е била започнала процедура за изземване на процесния имот, инициирана от ответника по делото – [община]. Сочи се, че за да е налице правен интерес за завеждане на иск с правно основание по чл. 59 ЗЗД, не е задължително процедурата по изземване да е приключила. В приложено към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за които се сочи, че въззивният съд е разрешил в противоречие със задължителната съдебна практика.
Ответната страна по жалбата – [община], представлявана от кмета инж. И. Т., чрез юрисконсулт М. Т., заявява становище както за липса на основание за допускане на касационното обжалване, така и за неоснователност на частната жалба по подробно изложени съображения.
С обжалваното определение се приема, че предявеният от частните жалбоподатели иск по чл. 59 ЗЗД против [община] за присъждане на парично обезщетение в размер на 90000 лева, представляващо цената на апартамент в [населено място], е процесуално недопустим поради липса на правен интерес на тримата ищци за предявяването му. Предвид изложените в исковата молба твърдения е съобразено, че апартаментът е предоставен като обезщетение на ищцата М. У. със заповед 1986 г., издадена на основание чл. 100 З. срещу отчуждаването на собствената й ? ид.ч. от имот; с влязло в сила решение по адм.д. № 230/2000 г. по описа на окръжния съд в [населено място], е възстановена свободната площ от 540 кв.м. от отчуждения имот на наследници на И. Н. И., една от които е ищцата М. У.; след това апартаментът неправилно бил актуван като общинска частна собственост през 2005 г., а предявеният от ищците установителен иск за собственост против [община] е отхвърлен с влязло в сила решение. В исковата молба се обосновава твърдение, че за ищците липсва друга възможност за правна защита, тъй като е увеличено имуществото на [община] за тяхна сметка и без основание. При тези обстоятелства от правна страна са изложени съображения, че е налице правен интерес от осъдителен иск само тогава, когато ищецът твърди, че притежава изискуемо притезание срещу ответника, което последният не удовлетворява. Счетено е, че в конкретният случай от твърденията на ищцата не може да се изведе, че предмет на предявените искове е тяхно притезание спрямо ответната община, чиято изискуемост вече е настъпила, и тя отказва да удовлетвори. Съдът сочи, че не е налице и твърдение за имуществено разместване между страните, което да обоснове приложно поле на предявения по чл. 59 ЗЗД иск.
Първият от поставените в изложението въпроси: какви са правомощията на въззивния съд при проверка на релевирани процесуални нарушения, допуснати от първоинстанционния съд, е заявен във връзка с оплакването на страната, че въззивния съд в нарушение на чл. 266 ГПК не е разгледал новонастъпили обстоятелства по делото, а същевременно първоинстанционният съд не е коригирал доклада си по чл. 146 ГПК. Посоченият въпрос би имал значение при инстанционното разглеждане на евентуално постановено решение по съществото на повдигнатия правен спор, но не и върху преценката за допустимостта на предявения иск (поради липса на питане за правния интерес от предявяване на осъдителен иск касационният съд не може да разгледа този иначе основен в „процеса относно процеса” въпрос, и затова не дължи даването на отговор правилен ли е изводът на съда в това отношение, или не). Предназначението на доклада по чл. 146 ГПК е да насочи страните в дължимото от тях процесуално поведение за доказване на претендираните от тях субективни права, което се постига чрез отделяне на спорните от безспорните твърдени обстоятелства, чрез извършване на правна квалификация на исковете и следващото от нея приложение на правилата за разпределянето на доказателствената тежест. Съставянето на този доклад е действие на съда, което по своя смисъл е последващо спрямо изясняването на иска – на неговото основание и петитум, и което е безпредметно спрямо недопустимите искови претенции. Същото се отнася и за дейността на въззивната съдебна инстанция в хипотезата на чл. 266 ГПК, която обхваща случаи на непълноти в събрания доказателствен материал или обема на установените факти, които са от значение за спорното право и поради това повлияват на уважаването или отхвърлянето на иска. Ето защо не може да се сподели тезата на частните жалбоподатели, че въззивният съд е дал разрешението си в противоречие с разясненията, дадени от ВКС в ТР № 1/2013 г., ОСГТК (т. 1 и 2), и в решение № 311 по гр.д. № 503/2011 г,. ІІ г.о.
Вторият въпрос – за правомощията на въззивния съд, когато страната сочи нови доказателства във въззивната инстанция, адресира идентичен проблем. За да се обоснове обуславящото значение за изхода на делото на поставения въпрос се сочи, че във въззивното производство е било приложено решение на административния съд в [населено място] по адм. д. № 2178/2016 г., по което съдът не се е произнесъл при постановяването на обжалваното определение. Не се установява препис от соченото решение действително да е депозирано по въззивното дело, нито е налице друго изявление на страните, което да следва датата на постановяването му (19 януари 2017 г.). Но дори при наличието на соченото доказателство, не може да се приеме, че се касае за факти, които не са взети предвид и от двете инстанции. Предмет на соченото административно производство е била Заповед № 46-Р.-625 от 08.09.2016г. на Кмета на [община], с която е наредено изземване на процесния апартамент, чието значение за допустимостта на иска е разгледано от съда. В мотивите на въззивното определение се съдържа ясно произнасяне по обстоятелството, че ищцата Р. И. със семейството си продължава да обитава имота, както и че е инициирана административна процедура по изземване на процесния апартамент, която не е приключила, но тези обстоятелства са приети за необосноваващи наличието на изискуемо притезание в полза на ищците срещу общината. Въззивният съд ясно е подчертал, че с оглед изтъкнатите от страните твърдения, не се констатира имуществено разместване, което да обосновава приложно поле на неоснователното обогатяване. В допълнение следва да се посочи, че представената от частните жалбоподатели съдебна практика на ВКС (решение № 452 по гр.д. № 621/2010 г., IV г.о., решение № 284 по гр.д. № 378/2009 г., IV г.о., решение № 98 по гр.д. № 318/2011 г., ІV г.о., и решение № 859 по гр.д. № 1295/2009 г., ІV г.о.) касае случаи на процесуални нарушения, допуснати от първоинстанционния съд, свързани с разглеждането на делото по същество, а не при преценка на допустимостта на предявения иск. Поради изложеното сочената съдебна практика не е относима към настоящото дело.
Накрая се поставя въпросът следва ли въззивният съд да вземе предвид преюдициалността на основния въпрос по адм.д. № 2178/2016 г. по описа на административния съд в [населено място], след като основният въпрос и по двете дела е кой е собственик на процесния апартамент, а с приложеното към въззивната частна жалба решение от 19 януари 2017 г. се обосновава наличие на връзка на обусловеност между двете дела, което налагало спирането на производството по настоящото дело. Отделно от обстоятелството, че предмет на административното производство е законосъобразността на заповед, издадена на основание чл. 65, ал. 1 от Закона за общинската собственост, в което основният въпрос е за ефекта на отмяната на отчуждаване върху отстъпените в обезщетение имоти (въпросът за собствеността върху процесния апартамент по претенцията на частните жалбоподатели е разрешен с влязло в сила решение), е необходимо да се отбележи, че в частната жалба пред въззивния съд се навеждат доводи за преюдициалност на друго производство – гр.д. № 2452/2016 г. на окръжния съд в [населено място], в кориците на въззивното производство не се намира препис от решение по адм.д. № 2178/2016 г. по описа на административния съд в [населено място], нито пък има данни то да е представяно до момента на постановяване на обжалваното определение – 24 януари 2017 г. По делото въззивният съд не е съобразявал твърдение за преюдициалност и не е дал разрешения в тази връзка, поради което, дори и поставеното питане да не бе формулирано като фактическо, не би довело до допускане на касационното обжалване.
С оглед изложеното и поради извод за липса на общата и допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК, касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допусне.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 55 от 24 януари 2017 г., постановено по ч.гр.д. № 22 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2017 г.
Определението е окончателно.
ПРЕСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: