Определение №289 от 10.3.2014 по ч.пр. дело №1039/1039 на 1-во нак. отделение, Наказателна колегия на ВКС

4
Р Е Ш Е Н И Е

№ 289

СОФИЯ, 10.03.2014 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в публично заседание на дванадесети ноември две хиляди и тринадесета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА

при секретаря Даниела Никова
изслуша докладваното от съдията Д. Ценева гражданско дело № 3412/2013 година и за да се произнесе, взе предвид :

Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Л. Л. Х. и Д. Х. Х. чрез техния пълномощник адв. Е. К., против решение № 736 от 11.12.2012 г. по в.гр.д. № 1089/2012 г. на Русенския окръжен съд в частта, с която е обезсилено като недопустимо решение № 955 от 22.05.2012 г. по г.д. № 4306/2011 г. на Русенския районен съд, с което е уважен предявеният от Л. Л. Х. и Д. Х. Х. против [община] установителен иск за собственост на ПИ № 1107 с площ 790 кв.м, и в тази част производството по делото е прекратено. Жалбоподателите сочат, че в обжалваната част въззивното решение е неправилно поради нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като въззивният съд изцяло е игнорирал правната природа на установителния иск за собственост и е формирал извод за липса на правен интерес от провеждането му против [община], без да вземе предвид доказателствата по делото и цялостното поведение на този ответник, който с действията си оспорва правото им на собственост.
Ответникът по касация [община] не е взел становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като извърши проверка на въззивното решение в обжалваната му част във връзка с наведените в касационната жалба доводи и становищата на страните, приема следното:
Жалбоподателите в настоящото производство са предявили против [община] и осем физически лица установителен иск за собственост на недвижим имот, представляващ ПИ № 1107 с площ 790 кв.м в[жк]по плана на [населено място]. Твърдяли са, че този имот не е бил общинска собственост, поради което и договорът за замяна, сключен на 04.09. 2001 г. между [община] и останалите ответници, на който последните основават правата си, не е произвел вещнопрехвърлително действие и не ги легитимира като собственици.
От фактическа страна по делото е установено, че процесният недвижим имот е идентичен с част от имот пл.№ 188, целият с площ 9 дка, записан на името на наследници на Г. Х., Е. и Е. П. и Х. П. Х.. Част от имот пл.№ 188 е бил отчужден през 1976 г. за изграждане на пътна връзка Р.- Н.. Отчуждени са 1 864 кв.м, като отчуждената част разделила имота на две. На останалите неотчуждени части не е бил даден нов кадастрален номер. Н. част от имот пл.№ 188, попадаща от северната страна на пътя Р.- Н., не е била отразена като самостоятелен имот в плана за земеразделяне, одобрен през 1997 г., а е включена с цялата си площ в имот № 000574 по този план. Партидата на имота е открита през 1998 г. и в нея като собственик е записана [община]. За имот № 000574 с площ 23.218 дка, е съставен Акт за частна общинска собственост през 1999 г. С договор за замяна от 04.09.2001 г., [община] е прехвърлила на А. Д. А., М. С. А., М. И. Д. и Н. И. Д., източната част от имот № 000574 в м. ” К. нива” с площ от 15.060 дка, срещу което придобила друг недвижим имот. През 2002 г. е извършена делба на имот № 000574, като от него са обособени два нови имота- 000800 с площ 15.060 дка, който става собственост на наследниците на Д. Д. – ответници по делото, и имот № 000801, който става собственост на [община]. Н. част от б. имот пл.№ 188 от северната страна на пътя, е включена в имот № 000800, който впоследствие бил нанесен в кадастралната карта на [населено място] с идентификатор 63427.146.191, в границите на който попада ПИ № 1107.
Въз основа на така установените факти е прието, че [община] не е била собственик на имот № 1107, тъй като неотчуждената част от б. имот пл.№ 188 не е била общинска собственост. Поради това и договорът за замяна не е произвел вещноправно действие, тъй като е заменен чужд имот, и на основание този договор ответниците- физически лица не са придобили собствеността върху него. По тези съображения първоинстанционният съд е уважил предявения от Л. Л. Х. и Д. Х. Х. против [община] и ответниците- физически лица установителен иск за собственост, като е признал за установено, че ищците са собственици на този имот.
Така постановеното решение е било обжалвано с въззивна жалба от [община] изцяло, а от ответниците М. С. А. и Н. И. Д. – само в частта му за разноските. Въззивният съд е приел, че предявеният против [община] установителен иск за собственост е недопустим поради липса на правен интерес, защото общината се е разпоредила с имота в полза на ответниците- физически лица и на това основание е издадена заповед за деактуването му. Доколкото ищците са обосновали правния си интерес от предявения иск с отказа на ИД на АГКК да допълни по тяхно искане кадастралната карта поради това, че собственици на имота са други лица, те имат правен интерес да установяват правото си на собственост именно по отношение на вписаните като собственици, а не по отношение на общината.
Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване по поставения от жалбоподателите правен въпрос за наличието на правен интерес от водене на установителен иск за собственост срещу лицето, което е прехвърлило правата си с договор, при положение, че по същото дело вещнопрехвърлителното действие на договора е отречено поради това, че е прехвърлен чужд имот.
По този въпрос настоящият състав приема следното: Допустимостта на установителните искове за собственост като самостоятелна форма на защита е обусловена от наличието на правен интерес. Той се преценява конкретно с оглед естеството и съдържанието на възникналия между страните извънсъдебен правен спор. Такъв интерес ще е налице винаги, когато ищецът твърди, че е собственик на вещта, и ответникът оспорва или смущава правото му на собственост. Разпореждането с вещ, извършено от несобственик, несъмнено представлява такова действие, с което се засяга правото на собственост на действителния собственик. В тази хипотеза той може да защити правото си на собственост като предяви иск само против приобретателя, но дори и да бъде установено, че последният не е придобил правото на собственост на деривативно основание, защото праводателят му не е бил собственик, праводателят няма да е обвързан от постановеното решение, тъй като не е бил страна по делото, а мотивите не се ползват със сила на пресъдено нещо. Затова действителният собственик има правен интерес да установи правото си на собственост и срещу праводателя, който с действията си фактически му оспорва това право.
С оглед на този отговор на поставения правен въпрос, въззивното решение в обжалваната му част е неправилно. Въззивният съд не е отчел, че [община] е актувала процесния имот като общински и се е разпоредила с него в полза на ответниците – физически лица. Тези обстоятелства, както и изразеното от този ответник становище по иска с отговора на исковата молба и във въззивната жалба, недвусмислено сочат, че той отрича правото на собственост на ищците върху недвижимия имот, което само по себе си е достатъчно да обоснове правния им интерес от насочването на установителния иск и против него. О. на имота от актовите книги за общинска собственост не може да обоснове извод за липса на правен интерес, тъй като това действие не изключва фактическото оспорване на правото на собственост.
По тези съображения въззивното решение следва да бъде отменено и делото върнато на въззивния съд за постановяване на решение по същество.
Водим от гореизложеното съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 736 от 11.12.2012 г. по в.гр.д. № 1089/2012 г. на Русенския окръжен съд в частта, с която е обезсилено като недопустимо решение № 955 от 22.05.2012 г. по г.д. № 4306/2011 г. на Русенския районен съд и е прекратено производството по делото по предявения против [община] установителен иск за собственост.
ВРЪЩА делото на Русенския окръжен съд за ново разглеждане на делото в тази част от друг състав.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top