О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 289
гр.София, 24.02.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
осемнадесети февруари две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 491/ 2015 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на П. на Р. Б. (П.) за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Варненски окръжен съд № 1499 от 29.10.2014 г. по гр.д.№ 1303/ 2014 г., с което частично е отменено и частично е потвърдено решение на Варненски районен съд по гр.д.№ 10647/ 2013 г. и по този начин П. е осъдена да заплати на Г. П. М. на основание чл.2 ЗОДОВ сумата 15 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно обвинение за извършване на престъпления, за които е оправдан с влязла в сила присъда по НОХД № 617/ 2010 г. на Варненски окръжен съд, законната лихва върху тази сума от 15.04.2013 г., като за разликата до пълния предявен размер от 25 000 лв и за присъждане на обезщетение за забавено изпълнение считано от 20.03.2008 г. искът е отхвърлен .
Касационна жалба от ищеца Г. М. не е подадена, а П. обжалва решението само в осъдителната по отношение на нея част, поради което в отхвърлителната част въззивното решение е влязло в сила.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК П. повдига процесуалноправните въпроси за задължението на въззивния съд да подложи на преценка всички обстоятелства, които са от значение за точното прилагане на принципа на справедливост и да изложи мотиви по въпроса стоят ли вредите в причинна връзка с незаконното обвинение, които счита, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Повдига и процесуалноправните въпроси за задължението на въззивният съд да намали размера на обезщетението, ако направи различен от първата инстанция анализ на доказателства и отрече причинна връзка с някои от твърдяните от ищеца вреди, както и за задължението му в този случай да назначи нова експертиза. По отношение на тези въпроси не сочи допълнително основание за допускане на касационно обжалване по т.1, т.2 или т.3 на чл.280 ГПК.
Ответната страна, Г. М., оспорва жалбата като поддържа, че при постановяване на решението въззивният съд е съобразил установената практика по приложението на чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ и чл.52 ЗЗД и че дадените от него правни разрешения не противоречат на практиката на ВКС.
Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да уважи иска, въззивният съд е приел за установено, че срещу ищеца Г. М. е било образувано наказателно производство за извършено престъпление по чл.211 НК с постановление от 20.03.2008 г. Срещу ищеца е повдигнато и обвинение за извършено престъпление по чл.252 ал.2 НК, като и по двете обвинения ищецът е оправдан на първа инстанция с присъда от 18.04.2012 г., в сила от 15.04.2013 г. Ищецът страда от спад на когнитивното функциониране, снижен интелект, обострени личностови акценти, както и обусловени от възрастта и професията му промени в слуха, вкуса и обонянието, но според въззивния съд липсват доказателства влошаването на здравето при ищеца да се дължи на воденето срещу него наказателно производство. Установява се обаче, че ищецът е получил нарушения на съня, станал раздразнителен и тревожен, изпитвал ужас от възможността да бъда осъден и да бъде конфискувана част от имуществото му. Стресът от наказателното производство е довел до влошаване на физическото и емоционалното му състояние, което е установено както от свидетелските показания, така и от експертното заключение. Поради това съдът счел неоснователни твърденията на касатора за недоказаност на причинната връзка между неоснователното обвинение и търпените неимуществени вреди и посочил, че държавата трябва да ги обезщети. При определяне на размера на обезщетението съдът съобразил продължителността на наказателното производство, обстоятелството, че са повдигнати две обвинения, като и двете са за тежки престъпления и отражението им в емоционалната сфера на ищеца.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, не обуславя въззивното решение (в обжалваната част) повдигнатият процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд да назначи служебно експертиза, ако направи различен от първата инстанция анализ на доказателства и отрече причинна връзка с някои от твърдяните от ищеца вреди. Този въпрос има отношение към изводите за недоказаност на причинната връзка, т.е. той обуславя решението в частта, отхвърляща иска. Жалба от ищеца обаче няма, а касателно размера на обезщетението въпросът е без значение, тъй като размерът не се определя с експертно заключение, а по справедливост.
Останалите формулирани от касатора въпроси обуславят обжалваното решение, но не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Размерът на обезщетението е определен при спазване на указанията, дадени на съдилищата с Постановление на Пленума на ВС № 4 от 1968 г., Тълкувателно решение № 1 от 2001 г. и Тълкувателно решение № 3 от 2005 г. на ОСГК на ВКС. При присъждане на обезщетението са съобразени установените по делото обстоятелства, които са релевантни за определянето му в справедлив размер. Въззивният съд не е приел, че следва да се присъди обезщетение за вреди, които не са в причинна връзка с незаконното обвинение, нито фактически е достигнал до такъв резултат. Напротив, той изрично е посочил в мотивите на обжалваното решение, че установяването на причинната връзка е в тежест на ищеца и че не са ангажирани доказателства за твърденията му, че здравословното му състояние е влошено като последица от наказателното преследване, на което е бил подложен. Обезщетение е присъдено само за тези вреди, за които съдът е приел, че се явяват пряка последица от повдигнатото и поддържано обвинение срещу ищеца.
Въззивният съд е съд по съществото на спора и не извършва проверка на обжалваното пред него първоинстанционно решение, а сам, въз основа на своите фактически констатации и правни съображения, разрешава този спор. Поради това той не е длъжен да намали размерът на обезщетението, ако направи различен от първата инстанция анализ на доказателства и отрече причинна връзка с някои от твърдяните от ищеца вреди. Неговата дейност не е контролираща, а решаваща. Какво първата инстанция е счела за справедливо при установения от нея обем на вредите, е без значение, защото въззивният съд сам установява какъв е този обем и определя въз основа на него справедливо обезщетение. В този смисъл е уеднаквената от ВКС съдебна практика и обжалваното решение е съобразено с нея.
По повдигнатите въпроси не са налице допълнителните основания по т.1 – т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК, поради което не са налице предпоставките за осъществяване на касационен контрол върху обжалвания акт.
По изложените съображения съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Варненски окръжен съд № 1499 от 29.10.2014 г. по гр.д.№ 1303/ 2014 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: