О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 29
София, 13.01.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 1617 по описа за 2013 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] чрез адвокат М. Т. П. срещу решение № 294/22.11.2012 г. на Великотърновски апелативен съд /ВТАС/ по в.т.д. № 208/2012 г.
В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за неправилност и необоснованост, а като основания за допускане на касационно обжалване разпоредбите на чл.280 ал.1 т.1, 2 и 3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба – [фирма] не взима становище по жалбата.
ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Изложените от касатора основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, поради следните съображения:
Пред Ловешки окръжен съд /Л./ е предявен частичен иск от [фирма] – [населено място] против [фирма] – [населено място] по чл.55 ал.1 предл.1-во ЗЗД за сумата 46271.53 лв. без ДДС като част от обща сума 241059.22 лв. без ДДС, представляваща обезщетение за надфактурирани суми, получени без основание по конкретно посочени фактури за приемане, отвеждане и пречистване на отпадни води за времето от м. януари 2009 г. до м. юни 2009 г. включително. Искът е отхвърлен от Л., чието решение е потвърдено от ВТАС. ВТАС е приел, че между страните е сключен писмен договор на 01.08.2005 г. за приемане, отвеждане и пречистване на отпадни води с последващи анекси. Плащането по процесните фактури, предмет на иска, е извършено в съответствие с решение на ДКЕВР, публикувано във вестник „Т. 21” брой 28 от 16-22.07.2008 г. ВТАС е приел, че едностранното изменение на цените на услугата с решението на ДКЕВР е допустимо, тъй като страните в чл.32 и чл.24 от сключения договор са предвидили възможност за изменение цената на услугата. Изменението е допустимо съобразно общите условия /ОУ/ за предоставяне на услугата, одобрени с решението на ДКЕВР от 09.06.2006 г., които нови цени влизат в сила от първо число на месеца, следващ промяната и имат действие без да е необходимо сключване на анекс или допълнително съгласие на потребителя – чл.29 ал.3 от ОУ. Според ВТАС тези ОУ обвързват потребителя /чл.69 ал.2 от ОУ/, доколкото по делото няма данни ищцовото дружество като потребител да е направило свое предложение пред ответника като В и К оператор и то да е възприето в допълнително писмено споразумение, при което ОУ са породили действия и спрямо него като потребител. Освен това, според ВТАС, е приложима и разпоредбата на чл.298 ал.1 т.2 ТЗ с оглед извършеното плащане на услугите, определени по цени по ОУ, с което е пропусната възможността за незабавно оспорване и отклонение на задължителното им действие. Горните изводи са направени предвид регулаторната роля на ДКЕВР, регламентирана в чл.5 и чл.6 ЗРВКУ. Решението е подписано при особено мнение на съдия Х. Д., която счита, че представените ОУ за предоставената услуга на потребителя нямат действие спрямо конкретните отношения между страните, защото е недопустима промяна в сключен писмен договор от по-късно установени ОУ.
Допускането на касационното обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата, като значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи на съда досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус.
В настоящия случай касаторът формулира следните въпроси:
1. „Допустимо ли е без да е осъществено от страна в процеса главно и пълно доказване на факта на влизане в сила на Общи условия, т.е. страната да докаже че са изпълнени законовите изисквания за тяхното влизане в сила съгласно чл.154, ал.1 от ГПК, да се приеме че същите пораждат действие за насрещната страна?” 2. „Допустимо ли е към договор, за който в закона има изискване за писмена форма за действителност, да се приложат Общи условия които не са предадени на страната при неговото сключване с оглед разпоредбата на чл.298, ал.2 от ТЗ?” 3. „Допустимо ли е към заварен договор, който не е сключен при общи условия, и съдържа конкретен предмет, цена, права и задължения на страните, да се приложат едностранно от едната страна впоследствие въведени /установени/ от нея Общи условия, без нейното писмено съгласие да бъде обвързана от тях?” 4. „Допустимо ли е когато за едни и същи отношения между две страни има изричен писмен договор с конкретен предмет, цена, права и задължения на страните, и установени от другата страна Общи условия, приоритет при уреждането на отношенията им да имат Общите условия, при редакцията на чл.298, ал.3 от ТЗ и чл.16, ал.2 от ЗЗД?” 5. „Коя от двете хипотези на чл.298, ал.1, т.2 от ТЗ и чл.298, ал.2 от ТЗ има приоритет, когато страни по сделката са търговци?”
За така поставените въпроси се поддържа допълнителен критерий за селекция по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т. 3 ГПК с приложена съдебна практика. По така поставените въпроси, настоящият състав на ВКС намира следното:
Първият въпрос не е обуславящ изхода на спора. Няма спор между страните, че процесните ОУ са влезли в сила, има и данни по делото за публикуването им в местна преса, която е приложена. Спорно и обуславящо за спора е дали тези ОУ имат действие към сключените преди това писмени договори между страните и при липса на тези, а и други ОУ към този момент. Липсва и допълнителен критерий за селекция – противоречие с р. № 30/12.07.2011 г. по т.д. № 284/2010 г. на ВКС по ГПК, което касае казус за ОУ при отсъствие на сключен индивидуален договор, т.е различни хипотези от настоящия казус. Вторият въпрос е обуславящ изхода на спора, но за него не е налице допълнителен критерий за селекция. Соченото решение № 30/12.07.2011 г. по т.д. № 284/2010 г. на ВКС по ГПК е неотносимо, поради обективна неидентичност на казусите, както се посочи по-горе и конкретно липсата на индивидуален договор между страните в казуса решен от ВКС с цитираното решение, какъвто не е настоящият случай. Решението на САС от 26.04.2007 г. е също неотносимо, макар да касае ОУ, тъй като в случая процесните ОУ са в изпълнение решение на регулаторен орган, чиито функции са регламентирани в закона, каквито не са коментираните от САС ОУ по сключен застрахователен договор. Представеното решение на Русенски РС не обуславя противоречива практика, поради липса на представени доказателства за влизането му в сила. Същото се отнася и за приложеното решение на СГС № 988/13.02.2012 г., касаещо застраховка „Автокаско” и без доказателства за влизането му в сила. Третият въпрос също е обуславящ изхода на спора, като по същество покрива формулирания втори въпрос, но и за него липсва допълнителен критерий за селекция, тъй като в посочената съдебна практика няма произнасяне за хипотеза на сключен писмен договор при липса на ОУ и въвеждането им в по-късен момент. Същото се отнася и за четвърти въпрос – обуславящ, но при неотносимост на сочената съдебна практика към настоящия казус. Петият въпрос е относим към изхода на спора, макар и некоректно формулиран. В случая се касае за ОУ, които са постановени с оглед две решения на ДКЕВР – орган, имащ функция да регулира цени без ДДС за В. услуги, които В. операторите доставят на потребителите /чл.5 и чл.6 ЗРВКУ/. ОУ подлежат на публикация, като при несъгласие с тях потребителите имат право да внесат заявление с предложение за различни условия /чл.69 ал.2 ОУ/, но такива данни за направени постъпки от ищеца, сега касатор няма. Именно това дава основание на ВТАС да приеме приложимост и обвързаност на страните от тези ОУ. На второ място е направен изводът за приложимост и на чл.298 ал.1 т.2 ТЗ с оглед плащането на издадените фактури за периода м. януари – м. юни 2009 г.
Приложените определения, постановени по чл.288 ГПК, не обуславят наличие на противоречива съдебна практика /т.2 и т.3 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС/. Определенията са постановени с оглед на различно поставени въпроси по реда на чл.280 ал.1 ГПК, при посочени различни допълнителни критерии. Ето защо, макар да се касае за спорове между едни и същи страни във връзка с един и същ договор, определението по чл.288 ГПК, с което не е допуснато касационно обжалване на едно или друго въззивно решение не е съдебен акт, възприемащ изводите за основателност или неоснователност на предявените искове. Определенията по чл.288 ГПК дават отговор на въпросите за относимост и обусловеност на поставените от касаторите въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и за наличието на допълнителен критерий за селекция към тях. Вярно е, че и с трите определения не е допуснато касационно обжалване на постановени въззивни решения, касаещи спорове между същите страни във връзка със същия договор и платени суми за извършени услуги по този договор. Но в решението на Л. от 20.06.2012 г. изобщо не са коментирани процесните ОУ, а само сключения договор между страните и анексите към него, както и тълкуването му във връзка с доводите на страните. В решенията на Л. от 11.10.2012 г. по в.гр.д. № 345/2012 г. и № 229/08.10.2012 г. по в.гр.д. № 344/2012 г. е обсъждано приложението на Наредба № 4/14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи и конкретно чл.8 ал.1 от същата, където е предвидено, че потребителите получават В. услугите при публично известни ОУ и която норма е императивна. И в двете решения е прието, че приложените ОУ /които са и по настоящото дело/ могат да послужат като източник, от който да се стигне до тълкуване на действителната воля, изявена в договора. С оглед на така посоченото в двете решения, няма основание да се приеме, че са изложени изводи във връзка с процесните ОУ, различни от тези по настоящото дело. Очевидно са различни направените възражения от страните във връзка с тях и приложимите клаузи от сключения договор с анексите към него, дало основание на ВКС за недопускане до касация с оглед поставени въпроси по тълкуване на договорите, които изводи са конкретни и преценката за правилността им може да бъде извършена само при разглеждане на касационната жалба по същество /определение № 698/21.10.2013 г. по т.д. № 43/2013 г. на ВКС/.
Настоящият състав на ВКС не намира основание за наличие на допълнителен критерий за селекция по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, който касаторът поддържа за въпросите по т.3 и т.5. Позицията на касатора е противоречива, тъй като за същите въпроси твърди и противоречиво разрешение по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК с приложената съдебна практика. Същевременно самият касатор сочи, че въпросите са уредени ясно в правните норми на ЗЗД, ТЗ и ГПК, т.е не търси изправително тълкуване. На практика касаторът иска пререшаване на спора, което да доведе до бъдеща практика в този смисъл, но това не обуславя наличие на някоя от хипотезите на чл.280 ал.1 т.3 ГПК /т.4 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС/. Касае се до специфична уредба на процесните отношения при регулационна роля на ДКЕВР, с определени от закона регулаторни функции. Но законът е предоставил възможност на ДКЕВР да определи при посочени условия регулираните от него цени, както и възможност за изразяване на становища по същите от потребителите по определен ред, за спазване на който в случая няма данни. При липса на такова оспорване, приложението на сключения2 между страните договор и конкретно неговите клаузи и тези от ОУ, е въпрос на преценка за законосъобразност, която може да бъде извършена при разглеждане на касационната жалба по същество, не и при преценка за нейното допускане.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на ВТАС.
Независимо от изхода на спора, съдът не присъжда разноски на ответната страна, тъй като такива не са претендирани, нито има доказателства да са сторени разноски от ответната страна за настоящата инстанция.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, съдът :
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 294/22.11.2012 г. на Великотърновски апелативен съд по в.т.д. № 208/2012 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.