6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 29
[населено място], 13.01.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 11.11.19 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. 3405/19 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на И. С. срещу въззивното решение на Окръжен съд Бургас по гр.д. №514/19 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен искът на Н. Б. / поставен под пълно запрещение/, чрез настойника му И. П., срещу касатора и неговата съпруга Я. Съзанова, с пр. осн. чл.31, ал.1 ЗЗД – унищожен е сключеният между Н. Б. и И. С. с нот. акт №19/27.10.16 г. на нотариус с район на действие БРС договор за прехвърляне на недвижим имот – 5/8 ид.ч. от описания по делото и в решението апартамент, срещу задължение за издръжка. Ищецът е починал в хода на делото и е заместен от посочените в мотивите на въззивното решение наследници.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. Намира, че в противоречие с цитираната практика на ВКС са решени от въззивния съд следните правни въпроси от предмета на спора:
1. Следва ли въззивният съд да разгледа въззивната жалба като се произнесе по всички изложени от въззивника възражения и оплаквания в тяхната пълнота, като изложи свои мотиви по всички надлежно заявени и поддържани от страните възражения и доводи при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на производството?
2. Следва ли съдът да изгради своите крайни изводи въз основа на съвкупна преценка и всестранен анализ на целия събран по делото доказателствен материал и съответно връзките между отделните доказателствени средства и следва ли, когато констатира противоречие в показанията на ищцовите и ответните свидетели да обоснове извод за това кои от показанията следва да се кредитират, вкл. като изходи от възможността съответните свидетели да са възприели пряко релевантните факти, за които свидетелстват?
3. Следва ли крайните изводи на решаващия състав да се изграждат върху съвкупната преценка на доказателствения материал, но при прилагане на правилата за разпределение на тежестта на доказване в процеса?
4. Длъжен ли е въззивният съд да приложи разпоредбата на чл.266, ал.3 ГПК като събере във въззивното производство надлежно поискани от страната, но несъбрани, поради допуснати процесуални нарушения от първата инстанция доказателствени средства; може ли въззивният съд да обосновава своите изводи с бланкетни мотиви и формално, вкл. като препраща към мотивите на първата инстанция, без сам да направи задълбочен анализ на всички събрани по делото доказателства?
Касаторът намира, че от значение за спора, но и за точното прилагане на закона, както и за равитието на правото, е правният въпрос: Ако по делото няма изрична диагноза, поставена от специалист; няма данни за проведени специални психиатрични изследвания със съответната апаратура и по съответните способи и методика; ако дори и без диагностицирана деменция лицето, дори и да страда от нарушения на психиката, може към конкретен момент да е в „светъл момент” и да има адекватно поведение, то тогава въз основа на какви критерии може да се заключи, дали към този момент лицето е адекватно или не? Следва ли преценката на психическата адекватност на едно лице да се извърши само въз основа на медицинско експертно заключение и / или е допустимо съдът да изгради изводите си въз основа на свидетелски показания и обективирани в документ официални удостоверителни изявления на нотариус за извършена проверка на дееспособността на лицето, участвало в нотариалното производство?
По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е анализирал събраните по делото доказателства и е приел, че допуснатите от първоинстанционния съд психиатрична и съдебномедицинска експертизи имат някои различия помежду си, но в случая се касае за медици с различни специалности, което обуславя и липсата на идентичност между двете заключения. От заключението на вещото лице психиатър А. С. се установява, че ищецът е страдал от множество заболявания, включително мозъчносъдова болест, дифузен психоорганичен синдром, лакунарна към глобарна деменция, като е установено, че заболяването има хронично прогресиращ характер. Според вещото лице – психиатър болният се е намирал в напреднал стадий на мозъчносъдова болест, започнала от 2014 година, и към момента на извършване на сделката по прехвърляне на имота – месец октомври 2016 г., е бил в сериозно увредено общо състояние и с дълбоки нарушения на всички сфери на психичен живот и функциониране, характерен за съдовата деменция. Поради това, според това вещо лице – психиатър, ищецът не е могъл да разбира свойството и значението на действията си и да ръководи постъпките си, както и да се грижи за своите работи като защитава интересите си. Въззивният съд е отбелязал, че именно лекарите-психиатри са специалисти за даване на заключение относно възможността при сключване на договор от дееспособно лице, то да не е могло да разбира или ръководи действията си. Допуснатата съдебномедицинска експертиза, извършена от вещото лице П., е отговорила на въпроси, свързани със заболяванията на ищеца и евентуалния медикаментозен курс на лечение. На това вещо лице също е поставен въпросът дали ищецът е бил в състояние да разбира и ръководи действията си, но лекарят е посочил, че въз основа на наличната медицинска документация и по документи, не може да отговори на въпроса. В съдебно заседание в.л. П. е посочило, че преди да се развие истинска деменция „има светли периоди, в които той/ болният/ може да извършва всякаква дейност… може да има периоди, когато не познава близките си. Влезе ли в истинската деменция вече няма как да има светли моменти, може да извършва елементарни дейности. “ Вещото лице е пояснило, че на практика е липсвала поставена диагноза „деменция“ към момента на сключване на сделката и поради това той не може да бъде категоричен в заключението си в тази насока. При тези данни, според въззивния съд, не е налице съществено противоречие между заключенията на двете медицински експертизи.
От общия прочит на събраните гласни доказателства, според въззивния съд, не може да се наложи изводът, че с оглед на здравословното му състояние към момента на сключване на оспорения договор, ищецът е бил напълно адекватен. Свидетелските показания, макар и противоречиви, сочат, че ищецът към посочения момент е имал психически проблеми. Първоинстанционният съд, към чиито мотиви въззивният е препратил на осн. чл.272 ГПК, е анализирал събраните гласни доказателства и е изследвал експертните заключения и представените медицински документи. Посочил е основните от тях, имащи отношение към предявените искове и ги е обсъдил ведно с другите събрани по делото доказателства..
Съдилищата – инстанция по същество на спора, са формирали извод за основателност на иска по чл.31, ал.1 ЗЗД, като въз основа на събраните доказателства са приели, че към момента на сключване на оспорения договор за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка ищецът Б. е бил в сериозно увредено общо състояние, с дълбоки нарушения на всички сфери на психичен живот и функции, характерни за съдовата деменция. Това му здравословно състояние не му е позволявало да мисли логично и да действа разумно – т.е. да разбира свойството и значението на действията си и да ги ръководи, както и да се грижи за своите работи и защитава интересите си. Само няколко месеца след сключване на атакувания договор, ищецът е поставен под пълно запрещение, с решение на съда от 19.09.17 г.
При тези данни по делото не е налице осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане обжалването на въззивното решение по въпросите, поставени във връзка с това основание.
Въззивният съд се е произнесъл по всички наведени от касатора като въззивник оплаквания, посочени и сега в изложението му – за твърдените противоречия в експертните заключения /във всяко от тях и помежду им/, за преценката на медицинските документи и св. показания и за състоянието и поведението на ищеца към момента на сключване на оспорения договор. Затова не е налице противоречие на въззивното решение с цитираната практика на ВКС/р. по т.д. №1608/15 г. на второ т.о., р. по т.д. №2435/16 г. на второ т.о. и др./ по първия, втория и третия от поставените въпроси.
Не се установява противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС и по четвъртия от поставените в контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК правни въпроси. Въззивният съд на осн. чл.266, ал.3 ГПК е допуснал и разпитал един свидетел на въззивника / сега касатор/, чиито показания е обсъдил в решението си с оглед предмета на спора. С определение от 22.04.19 г. е оставил без уважение искането на въззивника – сега касатор, за събиране на писмени доказателства за платените от прехвърлителя разходи за битови нужди / ток и вода/ за периода 2011-2017 г. и извлечение от банковата му сметка, с отразени постъпленията по и тегленията от нея, като неотносими към спора. Искането за доказателства е направено още с отговора на исковата молба и обосновано пред въззивния съд с установяването на възможността на ищеца сам да се разпорежда с банковата си сметка и да заплаща разходите си, което сочи на адекватност на поведението му. За състоянието и поведението на ищеца обаче са събрани достатъчно други доказателства по делото, поради което дори изводът на въззивния съд за неотносимост на поисканите и отказани доказателства да е погрешен, той не е повлиял съществено върху изясняването на делото от фактическа страна / в този см. опр. по гр.д. №1280/19 г. на първо г.о., опр. по гр.д. №4894/18 г. на трето г.о.,опр. по гр.д. №4698/18 г. на четвърто г.о. на ВКС и др./.
Не е налице и осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК за допускане на обжалването по поставения във връзка с това основание въпрос. Част от въпроса е основан на предложената от касатора преценка на доказателствата, която е по същество на спора и не се извършва от ВКС в производството по чл.288 ГПК – ТР №1/19.02.10 г. ОСГК. Другата част от въпроса е разработена в практиката на ВКС – цитираното от ответниците по жалба р. по гр.д. №1395/11 г. на четвърто г.о., в което е посочено, че констатацията на нотариуса за дееспособността на явилото се пред него по повод на сделка лице, няма обвързващ характер, а се преценява наред с останалите доказателства по делото. От тези доказателства – медицински експертизи и документи, се установява, че ищецът в последните години, вкл. към момента на атакувания договор, страдал от описаното вече психично заболяване с прогресиращ ход. От преобладаващите показания на разпитаните свидетели, посочени от първоинст. съд – Т., Брадатов, В. – се установява, че ищецът бил хаотичен в поведението си, нервен, с неразбрани и неадекватни реакции, внезапна загуба на спомени и трудна ориентация в действителността. Жилището му също било в ужасно състояние /постоянно разхвърляно, много замърсено/ и всичко това логично води до формирания от съдилищата – инстанция по същество, извод за невъзможността му да разбира и ръководи своите работи като предпоставка за уважаване на иска по чл.31, ал.1 ЗЗД.
Не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Бургас по гр.д. №514/19 г. от 14.06.19 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: