О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 29
Гр.София, 14.01.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми януари през двехиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д.N.1312 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
С определение №.355/29.10.18 то е спряно на основание чл.229 ал.1 т.6 ГПК до произнасяне на Конституционния съд на РБ по к.д.№.10/18. Същото е приключило с приемане на тълкувателно решение №.15/6.11.18, обн. ДВ бр.95/16.11.18. Предвид изложеното и на основание чл.230 ал.1 ГПК производството по делото следва да бъде възобновено служебно.
Образувано е по касационни жалби на Софийска градска прокуратура и Л. М. К. срещу решение №.2305/9.11.17 по г.д.№.2081/17 на Софийски апелативен съд, 4с. – в частта, с която е потвърдено решение от 1.12.16 по г.д.№.15063/15 на Софийски градски съд, ГО, I-4с., за осъждане на Прокуратурата на Република България да плати на Л.К. на основание чл.2 ЗОДОВ 10000лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва считано от 18.10.14 до окончателното изплащане, като искът е отхвърлен за разликата до 50000лв. Ищецът обжалва решението в отхвърлителната му част, а Прокуратурата на РБ – в осъдителната.
Становища от съответните ответни страни не са постъпили.
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявения иск по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ за основателен за сумата 10000лв. обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно обвинение. За да достигне до този извод е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, тъй като образуваното срещу Л.К. наказателно производство е било прекратено поради това, че не е извършил престъплението, в което е бил обвинен, и по делото са установени претърпени неимуществени вреди във връзка с него. От фактическа страна е прието, че на 18.01.13 ищецът е бил задържан под стража за срок от 24ч., на 19.01.13-привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл.302 НК /за това, че в качеството си на разследващ полицай е направил опит да приеме чрез трето лице подкуп от гражданин, който разследва/ с налагане на мярка за неотклонение „гаранция“ в размер на 5000лв. и „забрана за напускане на пределите на РБългария“-отменени на 22.08.14 /след трикратно подавани молби за отмяна/, на 18.10.14 с постановление на прокурор от СГП производството е било прекратено, тъй като е установено, че Л.К. не е извършил престъплението, в което е бил обвинен. От правна страна съдът е приел, че, с оглед събраните доказателства /вкл. свидетелски показания за търпените притеснения, унижения пред колеги, тревога за семейството и бъдещето/, дължимото обезщетение е в размер на 10000лв. – и при определянето му не е налице нарушение на чл.52 ЗЗД-като е препратил към мотивите на първоинстанцинния съд на основание чл.272 ГПК предвид подробно изложените фактически обстоятелства и съображения за отчитане както на утежняващи характера и степента на увреждане обстоятелства /тежестта на обвинението и предвиденото наказание (тежко умишлено престъпление, наказуемо с “лишаване от свобода“ повече от 5 години), взетата най-тежка мярка за процесуална принуда – „задържане под стража“ за срок от 24ч., последвана от парична гаранция с висок размер (5000лв.) и ограничителна мярка „забрана за напускане на пределите на РБ без разрешение на прокурор“, начинът и отстоятелствата, при които е получено увреждането-арест и личен обиск на работното място в 3РУ СДВР, пред колеги, изземване на служебна карта и полицейски знак, също станали достояние на колегите, размера на минималната работна заплата към датата на повдигане на обвинението (310лв.), невъзможността за намиране на работа по специалността в период от 4г. поради наличие на данни за образуваното наказателно производство, временното отстраняване от работа (впоследствие отменено от съда) и последвалото дисциплинарно уволнение (извършено единствено въз основа на образуваното наказателно производство и повдигнатото обвинение), изключително тежкото им отражение върху вътрешното състояние на ищеца, неговия характер и отношения с най-близките-съпруга и деца, негативното отражение на тези обстоятелства върху интензитета на търпяните психически страдания, последиците от оставането без работа-довело не само до липса на доходи за издръжка на семейството, но и до психологически промени в личността, промяна в характера и начина на живот (от енергичен, жизнен, общителен и социален човек, ищецът се превърнал в затворен и притеснен)/, така и на облекчаващи такива /сравнително разумния срок на наказателното преследване (около 1г. и 9м. досъдебна фаза), липсата на извършени други процесуални действия извън тези във връзка с повдигането на обвинението и мерките, възрастта (38г.), липсата на данни за разгласяване чрез средствата за масово осведомяване и на тежки здравословни увреждания във връзка с незаконното обвинение – при съобразяване на причинените и обсъдени по-горе психологически изживявания, преживян стрес и затруднения от субективно естество/. Във връзка с релевираните в жалбите оплаквания е посочено и, че от една страна, с оглед продължителността на досъдебното производство, тежестта на определената мярка за неотклонение, липсата на доказани тежки последици от наказателната репресия, обезщетение в размер на 10000лв. не е занижено. Същевременно вредите, които са търпяни в резултат на уволнението на ищеца от системата на МВР, не подлежат на компенсиране от прокуратурата по реда на ЗОДОВ. Нейната жалба досежно размера е намерена също за неоснователна-отчетено е, че обвинението е в корупционно престъпление, което, с оглед заеманата длъжност – “разследващ полицай“, е особено опозоряващо, а обстоятелството, че близо 2г. не са били извършвани процесуално-следствени действия – но през този период Л. К. е търпял вреди от наложената му забрана да напуска страната, също обуславя присъждане на обезщетение в определения от размер.
Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по ал.1 и ал.2 на разпоредбата за всеки отделен случай.
Касаторът Прокуратурата на РБ се позовава на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси относно определянето на обезщетение за неимуществени вреди и задължението на съда да прецени всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД и задължението на съда да изложи мотиви относно наличието на причинна връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, както и по материалноправния въпрос как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД. Сочи се противоречие по възприетото от въззивната инстанция по тези правни въпроси със задължителна съдебна практика-т.ІІ от ППВС №.4/68, т.3 и т.11 от ТР №.3/05 на ОСГК на ВКС, т.19 от ТР №.1/01 на ОСГК на ВКС, реш.№.476/27.01.16 по г.д.№.3281/15, IVГО, реш.№.202/20.06.16 по г.д. №.403/16, IV ГО, реш.№.163/1.07.16 по г.д. №.411/16, IVГО/.
Касаторът Л.К. се позовава общо на основанията на чл.280 ал.1
т.1 и т.3 и ал.2 ГПК. Конкретизира, че е налице произнасяне в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1.“Задължен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, като конкретно ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои дава вяра, на кои не, кои възприема и кои не?“/ППВС1/53/; 2.“При условията на ограничения въззив, съдът дължи ли произнасяне за правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, както и служебно по валидността на решението изцяло и по допустимостта му в обжалваната част, а също и за спазване на императивни разпоредби на материалния закон?“; 3.“Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събрания пред първата инстанция доказателствен материл и по свое вътрешно убеждение и според разпореденото в закона да направи своите фактически и правни изводи, за да достигне до свое вътрешно решение, което да намери отражение в мотивите на съдебния акт?“ /ППВС1/53, реш.№.59/12.05.16 по г.д.№.3340/15, III ГО, реш.№.158/4.06.12 по г.д.№.708/11, IV ГО, реш.№.215/ 18.11.14 по г.д.№.1287/14, III ГО/; 4.“Когато потвърждава първоинстанцион ното решение в обжалваната му част, съгласно чл.272 ГПК, длъжен ли е въззивният съд да мотивира своето решение, както обсъди направените във въззивната жалба доводи и оплаквания, както и да изложи мотиви за тях и да изложи собствени съображения защо възприема изводите на първата инстанция? В този случай въззивният съд длъжен ли е да изготви собствени мотиви, с които обосновава изводите си по съществото на спора?“ /реш. №.215/18.11.14 по г.д.№.1287/14, III ГО/. Изложени са и съображения за очевидна неправилност на решението.
По касационната жалба на Прокуратурата на РБ:
Във връзка с първия въпрос следва да се има предвид, че обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т.гр.д.№.3/04 на ОСГК на ВКС/. В цитираната от касатора т.ІІ от ППВС №.4/23.12.68 са определени критериите за понятието „справедливост“. Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Въззивният съд не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника – в това число като е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, които по реда на чл.272 ГПК са инкорпорирани в решението-като са взети предвид всички релевантни факти и обстоятелства и са изложени при обосноваване на изводите във връзка с присъдения размер на обезщетение. При определянето му е съобразена продължителността на наказателното производство, обстоятелствата, при които е започнало и ищецът е бил въвлечен в него, наложените ограничителни мерки, броя и интензитета на извършените процесуални действия /включително факта, че първоначално е бил извършен обиск и взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ в присъствието на колеги в местоработата му 3 РУ СДВР, а впоследствие е определен висок размер на гаранцията /5000лв./ и ограничителна мярка „забрана за напускане пределите на страната“ за продължителен период от време; че след 19.01.13 не са били извършвани процесуално-следствени действия/, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинение, интензитета на негативните емоционални преживявания, възрастта, отражението, което наказателното производство е имало върху психиката и социалния живот, липсата на необратими негативни последици за здравето и на данни за разгласяване на обвинението чрез средствата за масово осведомяване – т.е. обсъдени са както обстоятелствата, които обосновават по-голям размер на полагащото се обезщетение, така и тези, които мотивират намалянето му, при отчитане и на икономическите условия. Предвид изложеното въззивната инстанция се е произнесла в съответствие с цитираната задължителна практика на ВКС и не е налице твърдяното основание на чл.280 ал.1 ГПК.
Доколкото е налице позоваване на противоречие с т.3 и т.11 от ТР №.3/2005г., касаещи намаляне на отговорността на държавата при съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия и хипотеза на частично оправдаване, касаторът не е формулирал конкретен въпрос, който да е разрешен в противоречие именно с ТР №.3/2005г.
Оплакването за наличие на противоречие с т.19 от ТР №.1 от 4 януари 2001г. на ОСГК – съгласно която мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, също не е конкретизирано. Налице е бланкетно позоваване на липса на мотиви. Дори да се приеме, че е посочено общото основание за допускане на касационното обжалване, подобно противоречие не се наблюдава. Мотиви са налице при направен логически извод, че повдигнатото незаконно обвинение е довело до настъпването на вреда за ищеца по спора. В случая съдът, в това число препращайки към мотивите на първата инстанция по реда на чл.272 ГПК, е изследвал въпроса налице ли е причинно-следствена връзка и е посочил, че такава е налице, тъй като съответните вреди са причинени именно в резултат на незаконното обвиняване в престъпление. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че е налице такава причинно-следствена връзка. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК.
С материалноправния въпрос по приложението на чл.52 ЗЗД касаторът цели да постави проблема за съдържанието на понятието „справедливост“ според чл.52 ЗЗД и оттам – за обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени вреди. Налице е многобройна практика, вкл. постановени по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС – цитирани от касатора и други, в които са дадени разрешения на правния въпрос относно критериите, по които се определя обезщетението за неимуществени вреди. Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател; поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики /продължителност на наказателното производство, тежест на повдигнатото обвинение, наложени мерки за процесуална принуда, отражения върху личен, професионален и обществен живот, разгласа и публичност, стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането му е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването и др./, установени по делото /при база икономическия растеж и стандарат на живот/, при съобразяване на обстоятелството, че от една страна осъждането на деликвента съдържа признание за противоправното му поведение и за увреждането на пострадалия /което само по себе си има ефект на репарация за неимуществените вреди/, а от друга страна, че, дори когато се касае за вреди, които по своето естество и проява до определена степен не се нуждаят от доказване /напр. от задържане под стража/, те подлежат на обезщетяване в реален, а не в символичен паричен еквивалент. Такава преценка е направена и с обжалваното решение – като са съобразени сочените критерии, конкретните установени по делото обстоятелства и търпяни негативни последици като вид и интензитет. Правните изводи не противоречат на възприетото в задължителната практика – поради което и не е налице твърдяното основание на чл.280 ал.1 ГПК.
По касационната жалба на Л. К.:
Във връзка с първия изведен въпрос основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице. Съгласно цитираната практика /ППВС 1/53/, решението следва да съдържа кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване на делото, необходимите фактически и правни съображения; съдът трябва конкретно, точно и ясно да изложи какво приема за установено относно фактическите положения, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а при наличие на противоречиви доказателства, мотивирано да заяви защо и кои кредитира и кои не. В изложението на касационните основания по чл.284 ал.3 ГПК, обаче, не се съдържа конкретна обосновка във връзка с повдигнатия въпрос. Само за пълнота следва да се отрази посоченото вече по-горе-че съдът не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. доводите и възраженията на страните – в това число като е препратил към мотивите на първата инстанция, инкорпорирани в решението по реда на чл.272 ГПК-като са взети предвид всички релевантни факти и обстоятелства и са изложени при обосноваване на изводите във връзка с присъдения размер на обезщетение. От друга страна, доколкото в касационната жалба са релевирани оплаквания, че не е обсъдено дисциплинарното уволнение от системата на МВР и наложените мерки за процесуална принуда, допринесли за увреждането, в приетите по реда на чл.272 ГПК мотиви изрично е посочено, че като повишаващи степента на увредата обстоятелства са преценени както наложените ограничителни мерки – най-тежката -„задържане под стража“ за срок от 24ч, последващата-„гаранция“-чийто размер е висок, и „забраната за напускане на пределите на страната“, така и временното отстраняване от работа, впоследствие отменено, и последвалото дисциплинарно уволнение – които са се отразили по изключително тежък начин върху вътрешното състояние на ищеца, неговия характер и отношения с най-близките му хора. Същевременно, предвид твърденията в жалбата във връзка с вреди от неполучаване на полагащо се обезщетение при напускане на системата на МВР и вписване в трудовата книжка на дисциплинарното уволнение, въззивният съд е отразил, че самите вреди, които са търпяни в резултат на уволнението, не подлежат на компенсиране от прокуратурата по реда на ЗОДОВ. Следва да се има предвид и, че по делото не са представени никакви доказателства, че дисциплинарното уволнение е било атакувано по съдебен ред /предвид последиците от успешното провеждане на подобно оспорване ведно с претенции за обезщетение, в това число и във връзка с поправката на вписаното основание за уволнение в трудовата книжка/, как е завършило евентуално производство и изчерпани ли са били възможностите за обжалване. Несъгласието с изложените мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи, и да се обсъждат необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение съгласно чл.281 т.3 ГПК.
С втория и третия въпрос се цели поставянето на проблема за
обхвата на дължимата проверка, която следва да се извърши от въззивната инстанция. Цитираната от касатора задължителна практика, обаче, е неотносима към него /касае прилагането на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД и процесуалните задължения на съда да обсъди конкретните обстоятелства от значение за определяне на размера на дължимото обезщетение, указани в ППВС 4/68, вкл. за случай, когато въззивният съд не възприема определеното от първоинстанционния обезщетение и го намалява, респективно следва ли да се взема предвид броя и вида на повдигнатите обвинения и продължителността на наказателното преследване и как се отнасят тези два показателя към критерия по чл.52 ЗЗД/. Същевременно, налице са ясни разпоредби и обобщена практика по поставените въпроси. В чл.269 ГПК изрично са посочени правомощията на въззивната инстанция – въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част; по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. Тези постановки са разяснени и в ТР 1/13 – в което е прието, че процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл.269 изр.1 ГПК/; по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол по принцип следва да бъде отречен /чл.269 изр.2 ГПК/, освен когато трябва да бъде приложена императивна материалноправна норма /дори нарушението й да не е въведено като основание за обжалване/ и когато съдът следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права. Така установената практика не се нуждае от промяна или осъвременяване и е била съобразена. Както вече беше посочено, САС е приел, че при преценката на обстоятелствата по делото, вкл. на които е налице позоваване в жалбата, се достига до извод за дължимост на обезщетение в размер на 10000лв. – което изцяло съвпада с определеното от първата инстанция, възприел е мотивите й като подробни, всеобватни и правилни и ги е инкорпорирал в решението си по реда на чл.272 ГПК. От друга страна, в изложението не са обосновани оплаквания, във връзка с които да се твърди излизане извън границите на така очертаните в чл.269 ГПК правомощия. Предвид изложеното във връзка с въпроса не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
В цитираната във връзка с четвъртия въпрос практика /реш.№.215/ 18.11.14 по г.д.№.1287/14, III ГО/ е прието, че когато се формира извод за прекомерност по отношение на присъденото от първата инстанция обезщетение за неимуществени вреди и се определя друг, по-нисък размер, въззивният съд трябва да мотивира и обоснове този свой извод не абстрактно, а въз основа на конкретните обстоятелства, дори на основание чл.272 ГПК да е препратил към фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд по останалите спорни въпроси /решението касае хипотеза, в която, след като не е препратил към фактичесикте и правни изводи на първоинстанционния съд, въззивният не е изложил и собствени съображения, основани на конкретно установените по делото обстоятелства от значение за определяне на обезщетението – при условие, че е приел, че първоначално определеното такова е завишено/. Така установената практика е неотносима към разглеждания случай – в който е прието, че дължимият размер е точно определен от първата инстанция, налице е препращане към мотивите й и са изложени накратко собствени съображения във връзка с фактическата обстановка и правните изводи. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК.
Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК и вече обсъдени /само за пълнота следва да се има предвид и, че въззивният съд е изложил изрични съображения във връзка с естеството на обвинението в кръга на длъжността (посочил е, че се касае за корупционно престъпление, което с оглед заеманата длъжност „разследващ полицай“ е особено опозоряващо), а по реда на чл.272 ГПК и такива относно обстоятелствата около задържането и злепоставянето в професионален план, невъзможност та за намиране на работа във връзка със специалността за период от около 4г. поради наличието на данни за образуваното производство; психическите изживявания, тревоги и затруднения, в това число в отношенията с останалите и семейството предвид отстраняването от работа и уволнението. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност.
Предвид изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.Мотивиран от горното, ВКС, III ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
ВЪЗОБНОВЯВА производството по делото.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.2305/9.11.17 по г.д.№.2081/17 на Софийски апелативен съд, 4с, в обжалваната му част.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: