7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 29
С., 15.01.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети декември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 3139/2017 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], представлявано от изп. директор Злати З., подадена чрез юрисконсулт П. С., срещу въззивно решение № 650 от 26.04.2017г. на Варненския окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 227/2017г., В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение № 4253 от 17.11.2016г., постановено по гр. д. № 8965/2016г. на Варненския районен съд в частта, с която е признато за незаконно и отменено уволнението на Б. М. Т., извършено със заповед № 17/14.07.2016г.; в частта, с която ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „началник експлоатационно звено в транспорта – автобусна дейност“ и в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на ищеца сумата от 3 806,39 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа, поради незаконното уволнение за периода от 14.07.2016г. до 03.11.2016г., КАКТО И В ЧАСТТА, с която след отмяна на първоинстанционното решение ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от още 3342,21 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа, поради незаконното уволнение за периода от 04.11.2016г. до 14.01.2017г., както и сумата от 783,87 лв. сторени съдебно–деловодни разноски във въззивното производство.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна.
В съдържащото се в касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал.1, т. 1-3 ГПК по следните въпроси: 1.„Работникът/служителят, който е избран за секретар в орган/синдикален съвет/ на синдикална организация в предприятие, ползва ли се от специалната закрила при уволнение по чл. 333, ал.3 КТ, респ. може ли да се приеме, че същият е част от синдикалното ръководство в синдикалната организация в предприятието съгл.§ 1,т. 6 от ДР на КТ, при положение че синдикалният съвет е орган, обособен в самата синдикална организация ?“, 2. „Кои са определящите критерии за преценка на обстоятелството дали конкретен работник/служител, избран наред с други за секретар на синдикална организация в предприятие, следва да се смята за член на синдикално ръководство по см. на § 1,т. 6 от ДР на КТ, респ. да се ползва от специалната закрила при уволнение по чл. 333, ал.3 КТ?, 3. „ След като ваучерите за храна, както и средствата за поевтиняване на храната, не са договорени като допълнително трудово възнаграждение, а като средства за социално-битово и културно обслужване по см. на чл. 292 и сл. от КТ, следва ли тяхната парична равностойност да се включва във формирането на размера на обезщетението за оставане без работа на работник, поради незаконно уволнение, при положение че липсва решение на общото събрание на работниците или служителите, взето по реда на чл. 293, ал.1 КТ?“. По първия въпрос се обосновава наличието на основанието по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК, поради противоречие с тълк. решение № 9/12.12.2014г. по тълк. д. № 9/2013г. на ОСГК на ВКС, както и основанието по чл. 280, ал.1,т.3 ГПК. Касаторът счита, че произнасянето по втория въпрос ще допринесе за точното прилагане на закона и развитието на правото, което основание за допустимост е валидно и по отношение на третия въпрос, за който сочи и противоречие с решение от 22.07.2015г. по гр. д. № 193/2015г. на Окръжен съд-Монтана.
Ответната страна Б. М. Т., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, изразява становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
Предявените искове са с правно основание чл.344, ал.1 т.1, т.2 и т.3 от КТ.
Въззивният съд е приел за установено, че страните са се намирали в безсрочно трудово правоотношение, считано от 01.07.2010г., като първоначално работникът е заемал длъжността ”началник автоколона”, след което длъжностите ”началник автобусна дейност” и ”началник експлоатационно звено в транспорта – автобусна дейност”; че със заповед №17 от 14.07.2016г. работодателят е прекратил трудовото правоотношение с ищеца на основание чл.328, ал.1, т.5 от КТ, като със заповедта е разпоредено изплащането на обезщетения по чл.224, ал.1 от КТ и по чл.220 от КТ; че на проведено на 16.01.2015г. общо събрание на членовете на Асоциация на демократичните синдикати, Синдикална организация /СО/ ”Транспорт – А.” при [фирма] – [населено място] ОС е избрало ищеца за секретар на синдикалния съвет на СО А.; че на проведено на 05.08.2015г. заседание на СС на СО „Транспорт” – А. при [фирма] – [населено място] ищецът е поставен на първо място от присъстващите секретари, веднага след председателя Т. П.; на заседание от 06.06.2016г. на СО ”Транспорт” – А. при [фирма], ищецът е бил определен за „организационен секретар” на СО „Транспорт”, което обстоятелство се потвърждавало и от удостоверение № 32 от 18.05.2016г., издадено от Асоциация на демократичните синдикати; че за м.06.2016г. на ищеца е начислено брутно трудово възнаграждение в размер на 1794.68 лв., в което са включени и различни по вид социални плащания, а за м.07.2016г. наред с трудово възнаграждение са начислени обезщетение по чл.220 от КТ за неспазен срок на предизвестие в размер на 1429.72 лв. и обезщетение по чл.224 от КТ за неползван платен годишен отпуск за 2015г. в размер на 760.26 лв. и за 2016г. в размер на 912.31лв., или общо сумата от 3102.29 лв., като размерът на дължимото плащане в полза на работника след приспадане на данъчните и осигурителните вноски е определен на 3377.52 лв., която сума била преведена по сметка на ищеца на 18.05.2016г.; че след уволнението ищецът не е сключвал последващ трудов договор. Въззивният съд е приел, че при преценката за законосъобразност на оспорваното уволнение на първо място следва да разгледа въпроса дали ищецът се ползва от закрилата, предвидена в чл. 333, ал.3 КТ. В тази връзка е обосновал, че в тежест на ищеца е да докаже своята принадлежност към синдикално ръководство в предприятието, към териториален, отраслов или национален ръководен изборен синдикален орган, през времето, докато е заемал съответната длъжност и до 6 месеца след освобождаването му, като според дефиницията, съдържаща се в §1 т. 6 от ДР на КТ в понятието „синдикално ръководство” се включват председателят и секретарят на съответната синдикална организация. Съдът е съобразил, че макар да не съществува правна пречка синдикалната организация да избере неограничен брой секретари в закона е уредена синдикална защита само за двама члена от ръководството: председателят и един секретар, поради това, когато в ръководството са избрани повече от един секретари, със синдикална защита се ползва само „първият” или „организационният”. Посочил е, че ако функциите между избраните повече секретари не са разграничени, работникът, който твърди, че се ползва от специалната закрила при уволнение поради обстоятелството, че е член на синдикалното ръководство, трябва да докаже, че именно той от избраните повече секретари изпълнява най-съществени функции. В светлината на тези съждения след анализ на събраните доказателства въззивният съд е приел, че ищецът е доказал своето членство в СО, както и обстоятелството, че заема длъжността „организационен секретар” и изпълнява най – съществени функции, поради което се ползва от уредената законова закрила в чл. 333, ал. 3 КТ и след като работодателят не е поискал съгласие от синдикалната организация за прекратяване на Т., то уволнението е незаконно само на това основание. Въззивният съд е приел, че предвид основателността на главния иск на основание чл. 225, ал. 1 КТ ищецът има право да получи обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за времето, през което е останал без работа поради това уволнение, но за не повече от 6 месеца. Заключил е, че с оглед изхода на спора през въззивната инстанция на ищеца следва да се изплати обезщетение за оставането му без работа поради незаконното му уволнение освен за периода от 14.07.2016т. – 03.11.2016г. и за периода от 04.11.2016г. до 14.01.2017г. когато изтича шестмесечният срок. Счел е за правилно извършеното от районния съд прихващане на тази сума с изплатеното обезщетение за неспазено предизвестие в размер на 1429.72 лв. Въззивният съд се позовал на приетата по делото ССчЕ, според която Б. на основание НСОРЗ е в размер на 1429,72 лв., а цялото обезщетение за оставане без работа, поради незаконното уволнение, съобразно извършеното от районния съд прихващане е в размер на 7148,60 лв. За неоснователни съдът е приел релевираните възражения за прихващане на сумите от допълнителното възнаграждение и храна. Обосновал е, че за разлика от безплатната предпазна храна по чл. 285 КТ, изплащаното в натура допълнително трудово възнаграждение по чл. 269, ал.2 КТ представлява доход, поради което стойността му се добавя към размера на трудовото възнаграждение при изчисляването му и съответно се включва към обезщетението за имуществени вреди от незаконното уволнение.
При тези мотиви на въззивния съд не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните :
Касационната жалба е подадена преди влизане в сила на промените в ГПК, обнародвани с ДВ бр. 86 от 27.10.2017 г., поради което и на основание § 74 от ПЗР на ЗИД на ГПК следва да бъде разгледана по досегашния ред.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
Формулираният от касатора първи въпрос представлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 от ГПК, но не се обосновава наличието на поддържаните допълнителни предпоставки. Въззивното решение не е постановено в противоречие с тълк. решение № 9/12.12.2014г. по тълк. д. № 9/2013г. на ОСГК на ВКС, тъй като конкретният случай не попада в предвиденото изключение, според което от предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал.3, предл. първо КТ не се ползва работник или служител, който е член на ръководството на вътрешна структура /секция/, съществуваща в рамките на синдикалната организация. Изключението визира вътрешни подразделения на синдикалната организация (обособени групи, секции и др.,), създадени и структурирани в различни (производствени, териториални и др.) звена на предприятието на един работодател, а в конкретния случай се касае за орган на синдикалната организация.Наличието на формирана задължителна съдебна практика по въпроса изключва приложението на основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото не се обосновава необходимост от промяната й с оглед настъпили изменения в законодателството и обществените условия. Изложеното е валидно и за втория поставен въпрос, по който въззивното решение е съобразено със задължителна съдебна практика, обективирана в решение № 2/ 21.03.2012 г. по гр.д.№ 1123/ 2010 г., на ВКС, IV г.о. и решение № 154/17.04.2015г. по гр.д. № 6249/2014г. на ВКС, IV г.о., според която когато в ръководството на синдикална организация са избрани повече от един секретари, със синдикална защита се ползва само „първият” или „организационният“. Това е този секретар, който изпълнява най-съществени функции. В този смисъл, определящ критерий е естеството на изпълняваните функции. В конкретния случай въззивният съд е приел, че ищецът е доказал членството си в синдикалната организация; че заема длъжността „организационен секретар“ и изпълнява най-съществените функции. Несъгласието на касатора с фактическите изводи на съда по този въпрос са привързани към оплакванията за неправилност, които са предмет на проверка при разглеждане на касационната жалба по същество, а не във фазата по селекция. По отношение на третия въпрос е формирана по реда на чл. 290 ГПК задължителна съдебна практика, според която допълнителното трудово възнаграждение по чл. 269, ал.2 КТ представлява доход, поради което стойността му се добавя към размера на трудовото възнаграждение при изчисляването му и се включва към обезщетението за имуществени вреди. Наличието й изключва приложението на поддържаните допълнителни основания по чл. 280, ал.1, т. 2 и т.3 ГПК, доколкото касаторът не излага мотиви защо счита, че разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, която да се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или да се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия. Следва да се посочи и, че във връзка със соченото основание по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК касаторът не представя влезли в сила решения на съдилищата, с които се дава различно правно разрешение на поставения въпрос.
С оглед изхода на спора на касатора разноски не следва да се присъждат, а ответникът по касацията не е представил доказателства за извършването на такива.
С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 650 от 26.04.2017г. на Варненския окръжен съд, постановено по в.гр.д.
№ 227/2017 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: