7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 29
С., 17.01. 2017 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на девети ноември, през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова т.д. № 61311 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 3382/08.03.2016 г. от Министерство на финансите, представлявано от министър В. Г., приподписана от гл.юриск. Н. Г. против въззивно решение № 189 от 27.01.2016 г., постановено по в.т.д. № 2522/2015 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав, с което като е потвърдено решение № 192 от 29.01.2014 г., поправено с решение № 1006 от 30.06.2014 г. по гр.д. № 5106/2011 г. на Софийски градски съд, VІ ТО, 7 с-в, Министерство на финансите на РБ е осъдено да заплати на [фирма] [населено място] и [фирма] [населено място], като участници в неперсонифицирано дружество по ЗЗД „Е. Ай Ти Ес”, на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, сумата от 270 328, 11 лв., представляваща неустойка по чл. 12.2 от договор № ДГ-231/30.04.2008 г. Релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, чието разрешаване е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поставените правни въпроси са – регистрираната нередност и свързаното с нея административно производство следва ли да се разглеждат като доказателство за неизпълнение на договорните отношения между страните или са единствено предпоставка за търсене на дисциплинарна, административна или наказателна отговорност; при липса на изрично изявление на страните, обективирано в клауза от сключения между тях договор, допустимо ли е регистрирана нередност да се тълкува като нарушение на добросъвестността (доколкото не е нарушена изрична правна норма) и да се третира като неизпълнение наред с изрично уговорените случаи на неизпълнение, за които неизправната страна следва да носи отговорност; когато нередността е регистрирана по вина на икономическия субект(търговец), изпълнител на обществена поръчка, допустимо ли е последният да търси отговорността на възложителя за неизпълнение или за забава в изпълнението на насрещните му задължения; когато нередността е регистрирана по вина на икономическия оператор и поради това е спряно плащането по договора с европейски средства, заплащането на цената изцяло или отчасти с национални средства, поражда ли право за публичния субект – възложител на обществена поръчка да търси обезвреда заради направения непредвиден разход.
Ответниците по касационната жалба [фирма] [населено място] и [фирма] [населено място], в качеството им на съдружници в Дружество по ЗЗД „Е. Ай Ти Ес”, [населено място], чрез пълномощника си адв. Б. Л. от АК-С., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускането й до касационен контрол.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното :
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – уважен иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, с цена над 20 000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да уважи предявеният иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е приел, че от фактическа страна по делото е установено, че между страните е налице договорна връзка, по която ищците са изпълнили поетите от тях задължения; извършената от тях работа е приета от ответника, с което поетото от него задължение да плати е станало изискуемо. Тъй като плащането не е извършено на установените с договора падежи относно двата етапа, ответникът е изпаднал в забава, за която съдът е приел, че следва да понесе отговорност като заплати уговорената в договора неустойка в размер на 10% върху дължимата и неплатена част от цената. Съдът е приел за неоснователно основното възражение на ответника за наличие на противоправно поведение на гражданското дружество-изпълнител по договора, свързано с констатирана нередност по смисъла на § 1,т.7 от ДР на Закона за финансово управление и контрол в публичния сектор и чл. 1, § 2 от Регламент/EO,E./ № 2988/95 на Съвета от 18.12.1995 г. Приел е, че в случая не се касае до неизпълнение на договорно задължение, поето от изпълнителя със сключването на договора, доколкото списъкът на лицата, които ще отговарят за извършването на доставката, ведно с автобиографичните им данни, включително за настоящата им месторабота, удостоверени със съответните писмени документи са били представени към момента на сключване на договора между страните, поради което на възложителя следва да са били известни обстоятелствата, свързани с наличие на конфликт на интереси и същият е следвало да откаже сключването на договора. И след като такъв е сключен при тези налични обстоятелства, страните се обвързват от клаузите му и следва да го изпълняват. Приел е, че доколкото в действителност констатираната постфактум нередност е довела до свалянето на договора от финансиране с европейски средства, това не може да се вмени във вина на изпълнителя предвид липсата на такова условие в договора. А обстоятелството, че ответникът е търсил начини да изпълни задължението си с национални средства и че това е станало възможно едва след приемане на Постановление на МС № 89/21.04.2009 г., не е основание той да бъде освободен от отговорността за забавата, предвид разпоредбата на чл. 81, ал. 2 ЗЗД. Приел е за неоснователно възражението на ответника, че работата е приета едва с отстраняване на допуснати технически грешки в протоколите за предаване и приемане, тъй като с подписването на протоколите по етап 1 и 2 като падеж за плащане страните са уговорили 45 дневен срок от получаване от възложителя на подписани приемо-предавателни протоколи, издадени фактури и писмена заявка на изпълнителя за плащане, което е сторено на 24.09.2008 г. и на 30.11.2008 г. Фактът, че в приемо-предавателните протоколи са били открити технически грешки не се явява основание да се приеме, че предаването и приемането не е осъществено на посочените в протоколите дати, тъй като не се касае до недостатъци в изработеното, които е следвало да бъдат отстранявани от изпълнителя. В протоколите по приемането изрично е отразено, че доставката е проверена и е в съответствие с техническата документация; изпълнението на дейностите по етап 2 съответства на техническата оферта, а констатираните отклонения не са отчетени като пречка за цялостното приемане на извършеното. По отношение на твърдението от страна на възложителя, че не е проведено обучение, съдът е отчел разменената кореспонденция между страните и действията по плащане на сумите по договора и е приел, че между страните е било постигнато съгласие работата да бъде приета без тази част от уговореното с приспадане на съответната част от заплащането, като в самия протокол от 30.11.2008 г. страните изрично са приели, че не е проведено обучение в част „Пожар” от техническите спецификации, но приемащият се е съгласил, че това не е повлияло на цялостното изпълнение на договора, поради което ответникът не разполага с възможност да се позовава на свързано с това виновно неизпълнение на договора от страна на дружеството-изпълнител. От заключението на изслушаната счетоводна експертиза, съдът е приел, че са налице 230 дни забава при плащането на дейностите по Етап 1 и 171 дни забава при плащането на дейностите по Етап 2 от договора, поради което са налице основанията на чл. 12.2 от договора да се ангажира отговорността на възложителя за мораторна неустойка, която възлиза общо на сумата от 270 328,11 лв., за периода от 27.07.2009 г. до 02.12.2011 г., в който размер искът е уважен.
Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, от който зависи изхода на спора, чието разрешаване е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Под „точно прилагане на закона“ най-общо се разбира еднородно тълкуване на закона, т.е. точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на непоследователна и противоречива съдебна практика или към преодоляване на постоянна, но неправилна такава. В случая касаторът само е посочил това основание, но не се е позовал нито на противоречива практика на ВКС, нито на постоянна, но неправилна практика, в които случаи би било налице основание за издаване на тълкувателно решение. Липсва и обосновка, че разглеждането на касационната жалба е от значение за развитие на правото, тъй като в тази хипотеза предпоставките са липса на практика на ВКС и наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на самия закон. В конкретния случай поставените от касатора правни въпроси, с изключение на последния, който е неотносим по спора, тъй като е извън неговия предмет, не се явяват обуславящи за изхода на спора, поради което по тях не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Това е така, тъй като така както са формулирани правните въпроси съставляват изложени твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необосноваността му, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, които обаче представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, а не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Така, по въпроса дали регистрираната нередност и свързаното с нея административно производство следва ли да се разглеждат като доказателство за неизпълнение на договорните отношения между страните или са единствено предпоставка за търсене на дисциплинарна, административна или наказателна отговорност и в тази връзка изследването на писмения договор в частта му дали страните по облигационното правоотношение са уговорили регистрирането на нередност като неизпълнение на договорно задължение, касае анализ на фактическата обстановка и на представените по делото доказателства, а не произнасяне на съда по действително съществуване на твърдяното субективно право или правоотношение. А преценката на съда дали наличието на определен факт от фактическата обстановка по делото води до неизпълнение, респективно до неосъществяване на дължимата престация в облигационното правоотношение, предполага анализ на конкретното правоотношение, включително определяне на дължимата престация, която е различна за всеки отделен случай и в тази връзка в производството по чл. 288 ГПК касационният съд няма право да преценява дали въззивният съд правилно е възприел фактическата обстановка. Същото се отнася до поставения правен въпрос – при липса на изрично изявление на страните, обективирано в клауза от сключения между тях договор, допустимо ли е регистрирана нередност да се тълкува като нарушение на добросъвестността (доколкото не е нарушена изрична правна норма) и да се третира като неизпълнение наред с изрично уговорените случаи на неизпълнение, за които неизправната страна следва да носи отговорност, тъй като въззивният съд не се е произнесъл дали допуснатата нередност съставлява нарушение на добросъвестността и подобен извод не е залегнал в мотивите на въззивното решение, а доколкото този въпрос се отнася до приложението на чл. 20 ЗЗД във връзка със запазване на съдържанието на тълкуваната договорна клауза във връзка с изявената, а не предполагаема воля на страните, е налице задължителна съдебна практика /решение № 86 от 14.08.2014 г. по гр.д. № 6766/2013 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 167 от 26.01.2012 г. по т.д. № 666/2010 г. на ВКС, І т.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК/. Съгласно нея, при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните – върху какво страните са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността – какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните с оглед постигането целта на договора. При всяко тълкуване на договорно установените права и задължения, съдът е задължен да изясни само изявената воля като не я подменя, тъй като чрез тълкуването не може да бъде изменено договорно установеното задължение, или да бъдат създадени права, които страните не са уговорили, която в случая задължителна практика е съобразена от въззивния съд в обжалваното решение. По правния въпрос – когато нередността е регистрирана по вина на икономическия субект(търговец), изпълнител на обществена поръчка, допустимо ли е последният да търси отговорността на възложителя за неизпълнение или за забава в изпълнението на насрещните му задължения, също не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като в случая няма спор за допустимостта на иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, с оглед клаузите на сключения между страните договор.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
При този изход на делото, на ответниците по касационната жалба следва да се присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 6 525 лв. адвокатско възнаграждение, тъй като от тях е депозиран един писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 189 от 27.01.2016 г., постановено по в.т.д. № 2522/2015 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав, по касационна жалба вх. № 3382 от 08.03.2016 г. на Министерство на финансите [населено място].
ОСЪЖДА Министерство на финансите [населено място] да заплати на [фирма] [населено място] и [фирма] [населено място], в качеството им на съдружници в Дружество по ЗЗД „Е. Ай Ти Ес” направените разноски за касационното производство в размер на 6 525/шест хиляди петстотин двадесет и пет/ лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: