О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 29
София, 17.01.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 14.11.2017 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1865/2017 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 119 от 09.05.2017 г., по т.д.№ 78/2017 г., с което е потвърдено решението на Пловдивския окръжен съд № 476 от 25.11.2016г., по т.д.№ 911/2014 г. за отхвърляне на предявения от касатора, като ищец, срещу „ПЪТИЩА ПЛОВДИВ”АД иск за заплащане на сумата 56 677 .48 лв., представляваща дължимо възнаграждение с ДДС по ф-ра № [ЕГН]/01.10.2014 г., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 22.12.2014 г. до окончателното и изплащане.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че описаните в процесната фактура СМР, извършени от него, за които се претендира плащане, са били актувани, съобразно договорения между страните начин и надлежно заплатени. В тази вр. са изложени и подробни доводи, свързани с твърдяното и в исковата молба инцидентно възникване на посочените допълнителни количества СМР, като обективно свързани и необходими за конкретните възложени на изпълнителя работи, както и за изричното им поотделно и извън договора от 10.01.2013 г. тяхно договаряне, предвид трайните търговски отношения между страните.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът обосновава касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл.280, ал. 1, т.1 ГПК. Твърди, че в противоречие с формираната по реда на чл. 290 и сл. ГПК практика на ВКС въззивната инстанция е разрешила следните значими за изхода на делото материалноправни и процесуалноправен въпроси, които доуточнени от състава на касационната инстанция, в съответствие със задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС са свързани с начина на установяване приемането на извършената работа по договор за изработка, респ. по договор за строителство, с доказателствените средства за доказване изпълнението на възложената работа от изпълнителя и нейното приемане от възложителя; дали съставеният и подписан от страните по договора за изработка протокол относно извършените и подлежащи на заплащане СМР, съдържащ количество, единична цена и обща стойност на изпълнените видове работи има правната характеристика на приемо- предавателен протокол; дали протокол обр. 19 представлява годно доказателствено средство за установяване на действително изпълнените СМР и какво е неговото значение за изискуемостта на вземането на изпълнителя за възнаграждение; дали при съставен двустранно подписан протокол за приемане на изпълненото, без възражения от възложителя , необходимо ли е и друго допълнително съглашение между съконтрахентите за изпълнените и приети СМР и за необходимостта въззивният съд да излага собствени мотиви в постановения въззивен съдебен акт.
За илюстрация на визираното противоречие са съответно посочени решения по чл.290 на отделни състави на ГК и на ТК на ВКС: № 65 от 16.07.2012 г., по т.д.№ 333/2011 г. на ІІ т.о.; № 147 от 30. 09. 2013 г., по т.д.№ 943 / 2012 г. на ІІ т.о.; № 202 от 27.02.2015 г., по т.д.№ 4123/2013 г. на ІІ т.о.; № 216 от 02.08.2016 г.; №2020 от 27.02.2015г.,по т. д.№ 4123/2013 г.; № 117 от 04.06.2015 г., по гр.д.№ 6623/2014 г. на ІІІ г.о.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по искането за достъп до касация, излагайки подробни писмени съображения за отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. При условията на евентуалност оспорва и основателността на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акта, поради което е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решене въззивният съд е приел,че с въззивната жалба на настоящия касатор „ Н и Н ТРАНСПОРТ ЛОГИСТИКА ”АД не са оспорени изводите на първостепенния съд, обусловили отхвърляне на предявената искова претенция, основана на чл. 266, ал.1 ЗЗД по съображения, че процесните СМР не са възложени със сключения между страните договор от 10.01.2013 г., въз основа на който с исковата молба се претендира плащане на исковата сума, поради което и предвид ограничените с чл.269 ГПК правомощия на въззивната инстанция, налице е достатъчно основание за потвърждаване съдебния акт на ПОС, без да се обсъждат твърдяните от въззивника факти и обстоятелства за наличие на отделен сключен на база трайните търговски отношения между страните договор за процесните СМР, приет от първостепенния съд и за недоказан.
Въз основа на извършената самостоятелна преценка на данните по делото, решаващият състав на Пловдивския апелативен съд е приел за доказана твърдяната от ищеца валидна облигационна връзка между страните, породена от сключен помежду им на 10.01.2013 г. договор, наименован „договор за наем”, който по своя предмет, правата и задълженията на страните притежава правната характеристика на договор за изработка по см. на чл.258 ЗЗД в неговя специфичен вид – договор за строителство, възприемайки в тази насока изводите на ПОС. Счел е, че по силата на същия този договор на ищцовото търговско дружество е възложено извършването на конкретно описани в договорната клауза на чл.1/4/ СМР, във вр. с осъществявано строителство на обект АМ ”М.” Л. 1, в участък от км. 21+380 до км. 24+ 580 в участък Оризово- Д., срещу изрично посочено в чл.5 от договора възнаграждение, което след приетата от възложителя работа е изцяло заплатено на изпълнителя. Позовавайки се на съдържащите се в исковата молба факти и твърдения за причината на видимо съществуващото противоречие в наименованието и предмета на процесния договор въззивната инстанция се е произнесла и по евентуалната му нищожност, като е отрекла със същия да е нарушен или да се заобикаля ЗОбП в приложимата в периода 01.08.2011г. – 14.10.2011г. негова редакция , респ. сключването му да е в противостоене на добрите нрави, излагайки подробни правни съждения.
Съобразени решаващите мотиви на въззивния съд дават основание на настоящия съдебен състав да приеме, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Съгласно задължителните за съдилищата постановки в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС релевантен по см. на чл.280, ал.1 ГПК материалноправен или процесуалноправен въпрос е този, който включващ се в предмета на конкретния правен спор е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и се явява от значение за крайния изход на делото.Този правен въпрос, явяващ се главна обща предпоставка за достъп до касация, трябва да е от значение за формиране решаващата правна воля на въззивния съд, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая поставените от касатора материалноправни въпроси не отговарят на разяснените с горецитираната задължителна практика критерии. Дори и да са важни те нямат самостоятелно обуславящо значение за изхода на делото, тъй като не са били предмет на обсъждане от въззивния съд, който изцяло е възприел за основани на закона и доказателствения материал по делото правните изводи на ПОС за неоснователност на предявения главен осъдителен иск, аргументирани с отсъствието на доказани, при условията на пълно и главно доказване, две паралелно съществуващи договорни правоотношения между страните – по безспорния писмен договор от 10. 01. 2013 г. и по допълнителен, основан на трайните търговски отношения помежду им, договор за процесните СМР и с изрично постигнато между тях съгласие, обективирано в договорната клауза на чл.5, ал.3, пр.3 , според което количествата изкопи и/или направа на насипи, извършени извън проектните профили по този договор, неразделна негова част и/или предоставени допълнително от наемателя /възложител/ не се заплащат от последния, а остават изцяло за сметка на наемодателя / изпълнител/. В допълнение са изложени и съображения, че претендираните с исковата молба СМР, извършени към датата 26.02.2013 г. по представения отделен протокол от същата дата, са включени в обобщеното междинно замерване за периода месец януари 2013 г. – месец 2013 г. и са изцяло заплатени, т.е. били са приети от ответника. Що се касае до правилността на всеки от тези отделни изводи, които въззивният съд е възприел, предвид твърдяните от касатора пороци при изграждането им – допуснатото нарушение на материален закон и на съществените съдопроизводствени правила, то инстанционната проверка на същите, относима към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК не е предмет на производството по чл.288 ГПК, предвид строго формалните и изчерпателно въведени от законодателя предпоставки за достъп до касация по чл.280 ГПК.
Отделно е, че част от така формулираните от касатора въпроси -дали съставеният и подписан от страните по договора за изработка протокол относно извършените и подлежащи на заплащане СМР, съдържащ количество, единична цена и обща стойност на изпълнените видове работи има правната характеристика на приемо- предавателен протокол; дали протокол обр. 19 представлява годно доказателствено средство за установяване на действително изпълнените СМР и дали при вече съставен двустранно подписан протокол за приемане на изпълненото, без възражения от възложителя е необходимо и друго допълнително съглашение между съконтрахентите, са и фактически обусловени, тъй като разрешаването им зависи от фактите и обстоятелствата по конкретния правен спор, вкл. постиганото от съконтрахентите общо съгласие, обективирано в договора помежду им.
Липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените допълнителни селективни основания, в който см. са задължителните за съдилищата разяснения в т. 1 от ТР № 1/ 19. 02. 2010 г. на ОСГТК.
Не обосновава приложното поле на касационното обжалване и поставения от касатора процесуалноправен въпрос.
За задълженията на въззивния съд при постановяване на въззивния съдебен акт е формирана задължителна практика на ВКС, обективирана както в служебно известните на настоящия съдебен състав и задължителни за съдилищата: ППВС № 1/53 г.,ППВС № 1/65г., т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК; т.1 и т.2 на ТР№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, така и в постановените по реда на чл. 290 ГПК решения на отделни състави на ВКС, споделящи се от състава на касационната инстанция : № 37/29. 03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на I г. о.; № 134/30.12.2013 г. по т.д. № 34/2013 г. на II т. о.;№ 66/05.07.12 г., по т. д. № 376/2011 г. на I г. о. и мн.др. Същата е в см., че въззивният съд следва да постанови решението си въз основа на приетите за доказани, по правилата за доказателствена тежест, правнорелевантни факти и след обсъждане на всички допустими и относими към спора доказателства, доводите и възраженията на страните. В качеството си на съд по съществото на спора, въззивната инстанция е длъжна, съобразявайки оплакванията във въззивната жалба, да постанови решение, произнасяйки се по съществото на спора, като изложи свои собствени фактически констатации и правни изводи.
В случая с тази задължителна практика Пловдивският апелативен съд се е съобразил, като макар и с кратки мотиви е изложил собствени правни съждения и фактически констатации по относимите към спора доводи и възражения на страните. Позовавайки се на обхвата на проверката, която следва да извърши за правилността на съдебния акт и твърденията на ищеца за начина, по който е сключен писмения договор между страните от 10.01.2013 г. въззивният съд подробно е обсъдил и неговата действителност, с оглед евентуалното му противоречие с императивните норми на ЗОбП /отм./, респ. тяхното заобикаляне и несъобразяването му с добрите нрави. Предвид съдържанието на оплакванията, въведени с въззивната жалба е приел, че доколкото въззивникът не оспорва извода на ПОС за невъзлагане на процесните СМР със сключения писмен договор от 10.01.2013 г. на който, предвид изложените в исковата молба факти и обстоятелства, се основава заявената претенция за плащане на дължимото за тях възнаграждение, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
Правилността на този извод, както се посочи и по- горе, която всъщност касаторът оспорва, не е предмет на производството по чл.288 ГПК и не може да бъде обсъждан, както не е предмет на настоящето производство начинът, по който е следвало да бъде осъществена защитата ищцовата страна.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е претендирал деловодни разноски, които с оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3, във вр. с ал.1 ГПК му се следват за един адвокат, но само ако е доказал реалното им извършване, каквито доказателства отсъстват по делото.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 119 от 09.05.2017 г., по т.д.№ 78/2017 г., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: