5
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 2296/2013 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 29
гр.София, 29.01.2014 година
В. касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на двадесет и първи януари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 2296/2013 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], подадена чрез процесуалния му представител адвокат Кр.А. от АК-Б. срещу решението на Софийски апелативен съд № 2065/19.12.2012 год., постановено по т.дело № 1663/2012 год. С това решение е потвърдено първоинстанционното решение на Благоевградския окръжен съд № 177/30.11.2010 год. по т.дело № 192/2009 год. в частта му, с която е осъден ответника-касатор да заплати на [фирма], [населено място] сумата 47 360,52 лева, представляваща частично неизплатена цена по договор за доставка и монтаж на интериорни врати от 11.10.2006 год. и допълнително споразумение от 18.01.2007 год. ведно със законната лихва, както и сумата 14 543 лева-мораторна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД за забавено плащане, която претенция има акцесорен характер и е изцяло в зависимост от изхода на спора досежно главницата. В останалата му отхвърлителна част първоинстанционното решение е влязло в законна сила като необжалвано.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че съдът не е обсъдил в цялост събраните доказателства, неправилно е преценил фактите по делото и тълкувал съдържанието на клаузата на чл.27 от договора, което е довело до погрешни крайни изводи досежно спорните правоотношения.
В допълнително изложение към касационната жалба касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по поставения материалноправен въпрос, който според него е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно: „Когато страните по един договор уговорят, че при неизпълнението на този договор, наличието на една от формите за неизпълнение предвидени в закона се приравнява на пълно неизпълнение, кое следва да се приложи при уреждане на имуществените претенции между тях – последиците на закона относими към доказаните по делото форми на неизпълнение или последиците предвидени за пълното неизпълнение?”. Позовава се на липсата на съдебна практика по така поставения въпрос.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място] не изразява становище в законоустановения срок.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и провери данните по делото намира, че същата е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК при спазване на указанията, дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
С обжалваното решение е потвърдено първоинстанционното решение в осъдителната му част, с която е уважен предявеният иск по чл.266 ЗЗД и е осъден ответника-касатор да заплати неизплатения остатък от цената на извършената работа. Прието е с оглед данните по делото, че между страните са възникнали валидни облигационни правоотношения по договор за изработка от 11.10.2006 год. за доставка и монтаж на интериорни врати и каси на обект Хотелски комплекс от апартаменти „Планински рай-юг” в [населено място] и допълнително споразумение към него от 18.01.2007 год. Безспорно е, че ищецът е извършил договорената работа, която е приета от възложителя съгласно двустранно оформения протокол от 05.04.2007 год. с известни забележки за констатирани недостатъци при монтажа за някои от вратите, като е даден срок за отстраняването им. Извършено е частично плащане на сумата 64 088,64 лева /с включено ДДС/, като остава неизплатена сумата от 59 558,52 лева по издадените от ищеца фактури. При тези фактически данни е направен решаващият извод, че ответникът дължи неизплатения остатък от цената за извършената работа, който е намален със сумата 14 543 лева по уваженото от първоинстанционния съд възражение за прихващане със стойността за отстраняване на недостатъците, констатирани в двустранния протокол от 05.04.2007 год., по отношение на което първоинстанционното решение е влязло в сила. Двете съдебни инстанции са приели за неоснователно твърдяното от ответника пълно неизпълнение на договора от страна на изпълнителя поради забава спрямо уговорения срок, което според възложителя има за последица разваляне на договора и отпадане на задължението му за плащане на претендираната цена. Анализирайки събрания по делото доказателствен материал и съдържанието на договорната клауза на чл.27 от договора съдът е достигнал до извода, че в конкретния случай забавеното изпълнение не може да се приравнява на пълно неизпълнение, още повече, че по делото липсват ангажирани доказателства, че възложителят е извършил дължимото авансово плащане по допълнителното споразумение от 18.01.2007 год., от който момент започва да тече 65-дневният срок за изпълнение на насрещното задължение на изпълнителя по това споразумение, за да се прецени налице ли е забава от страна на ищеца.
Съгласно указанията дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуален въпрос, който е от решаващо значение за крайния изход на спора. Значението на поставения въпрос се определя от правните изводи на съда по същество досежно съобразяването с практика и закона, а не до приетата по делото фактическа обстановка. Освен това по отношение на този въпрос трябва да е налице някое от основанията посочени в чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК, които са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение.
С оглед на изложеното и предвид данните по делото хипотетично поставеният от касатора в жалбата му въпрос е фактически, а не правен и разрешаването му е изцяло в зависимост от установените факти и събраните доказателства по конкретното дело, а не е свързано с приложението на определена материалноправна или процесуална норма. Наведените в касационната жалба съображения за допустимостта на касационно обжалване представляват всъщност оплаквания за необоснованост свързани с тълкуване на договорните клаузи относно уговорените срокове, поредността на поетите задължения и тяхното изпълнение от страните. Що се отнася до направените изводи в резултат на извършената преценка на фактическия и доказателствен материал, същите са относими единствено към конкретния спор и касаят правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка, както вече беше посочено, оплакванията за необоснованост на обжалваното решение представляват основания за касиране по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК и указанията дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Не е налице и допълнителният критерий за допускане на касационно обжалване по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно т.4 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика по съществения за изхода на спора правен въпрос, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика, каквито данни в случая липсват. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по релевантния за делото правен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му поради съществуваща неяснота, какъвто не е настоящия случай. Не бъдещо касационно решение по конкретното дело, а правният въпрос трябва да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
По приложението на чл.87, ал.4 ЗЗД е налице задължителна съдебна практика на ВКС, която е в смисъл, че предвидената в закона забрана поставя граници на правото да се развали договора и е изцяло в подкрепа на заложения в чл.87, ал.1 ЗЗД принцип за защита стабилността на договорните връзки и изпълнение на поетите задължения. В тази връзка развалянето на договора не е самоцел, а една крайна мярка, към която се пристъпва след като се изчерпят възможностите за неговото изпълнение. Законът не определя, кога неизпълнението е незначително или кога нарушението е съществено. Този въпрос се преценява от съда конкретно въз основа на фактите по делото и събраните доказателства. В този смисъл са ППВС № 3/29.03.1973 год.; р.№ 102/03.08.2010 год. по т.дело № 897/2009 год. на ВКС, ТК, ІІ т.о., постановено по реда на чл.290 ГПК и др. В случая, постановявайки своя акт въззивният съд не се е отклонил от смисъла и съдържанието на закона.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд № 2065/19.12.2012 год., постановено по т.дело № 1663/2012 год.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
/СЛ