4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 29
[населено място] 6.01. 2015 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на десети ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
О. КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Д.
гр.дело №3947 по описа за 2014 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от М. Е. С. от [населено място], чрез процесуален представител адв.С., срещу решение от 21.02.2014г., постановено по в.гр.д.№4340/2013г. на Софийски апелативен съд, което е потвърдено решение от 04.07.2013г. по гр.д. №112113/2011г. на Софийски градски съд за уважаване на предявените от Ц. Е. С. искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК.
К. счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба Ц. Е. С., чрез процесуален представител адв.М.К., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което са уважени предявените от Ц. Е. С. срещу М. Е. С. искове да се установи, че ответникът дължи сумата 60 000евро по договор за заем от 18.09.2009г., ведно със законната лихва от 05.07.2012г. до окончателното изплащане на сумата, както и лихва за забава от 18.09.2009г. до 04.07.2012г. в размер на 49 500евро и разноски от 5183,26лв., на основание чл.422, ал.1 ГПК.
К. счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, но не сочи правния въпрос от значение за конкретното дело, разрешен от въззивния съд, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. При факултативното обжалване по действащия ГПК е необходимо изпълнение на тези допълнителни изисквания с оглед извършването на подбор на жалбите, които касационната инстанция ще допусне до разглеждане по същество. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос като общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване от доводите за неправилност на въззивното решение. Н. на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, съгласно ТР №1/2009г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГК на ВКС. К. излага доводи за неправилност на въззивното решение, които доводи не са относими към достъпа до касационно обжалване, а към основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. По тях касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване.
К. поставя въпроси, като сочи, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. К. само е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е посочил и не е аргументирал поставените въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и да са от значение за развитие на правото. Съгласно т.4 на ТР №1/2009 от 19.02.2010г.г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. К. не е посочил съдебната практика по поставения въпрос, нуждаеща се за осъвременяване. Съгласно т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване, инкорпорирано в самата касационна жалба. Освен посочването на разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК касаторът след всеки от въпросите, които, за които е посочил, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, е посочил съдебна практика на ВС и ВКС. Поставените въпроси са: „заем, обезпечен с ипотека, която като учредена за едно лихвоносно задължение, обезпечава и вземането за лихви, при което с оглед на добрите нрави като неморална следва ли да се приеме възнаградителна лихва, която надвишава двукратния размер на законната такава”; „абсолютен ли е принципът на свобода на договаряне и търпи ли ограничаване, ако води до накърняване на установените в обществото общи правни принципи за справедливост и добросъвестност, израз на което е създадената в чл.86 ЗЗД правна възможност”; „длъжен ли е въззивният съд да допусне и събере относимо и своевременно поискано доказателство, което ще доведе до правилното прилагане на материалния закон”. След като е формулирал първия от поставените въпроси, касаторът е посочил следното: „решение по гр.д.№15/2007г. на ВКС, ІVг.о., решение по гр.д.№1106/2003г. на ВКС, ІІг.о.”. С първото от посочените решения е прието, че няма установен универсален критерий кога договорената лихва е неморално висока и надхвърля границите на нравствено допустимото; че този въпрос се решава конкретно за всеки отделен случай, като се съобразят всички доказателства по делото – не само нейния размер, но и размера на валутата по предоставения капитал, срока на ползването, обстоятелствата, при които е било поето задължението за лихва, нейната функция, както и всички други условия и обстоятелства по договора, които евентуално биха имали значение за размера й. В. съд е обсъдил условията и обстоятелствата по договора от значение за размера на договорената лихва. С второто от посочените от касатора решение, посочено като практика на ВКС, на която и въззивният съд се е позовал, е прието, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната лихва, а разгледания от ВКС случай на договорена 60% годишна лихва – с оглед пак на добрите нрави като неморална е приета възнаградителна лихва, която надвишава с повече от два пъти законната лихва, като е прието за релевантно обстоятелството, че заемът е обезпечен и с ипотека, която като учредена за едно лихвоносно задължение, обезпечава и вземането за лихви. В случая въззивният съд е обсъдил соченото обстоятелство, но не е приел случаите /по приложеното решение и разглеждания от него случай/ за идентични, като е изложил съображения относно конкретните условия и обстоятелства по договора, които е намерил, че имат значение за размера на възнаградителната лихва. Правилността на изводите на въззивния съд не може да бъде проверявана в производството по допускане на касационно обжалване, а само в производството по разглеждане на касационната жалба, ако такова бъде допуснато. След като е формулирал втория от поставените въпроси, касаторът е посочил следното: „решение №288/14.07.2011г. по гр.д.№771/2010г. на ВКС, ІVг.о., решение от 08.04.2013г. по гр.д.№437/2012г. на ВС-Б., решение №278/22.04.1996г. по гр.д.№98/1996г. на петчленен състав на ВС, ТР №1/2009г. на ВКС, ОСГТК”. С въззивното решение не е отговорил отрицателно на поставения въпрос, а е приел, че при доказателствата по делото в конкретния случай клаузата за възнаградителната лихва не противоречи на добрите нрави и възражението за нищожност е неоснователно. Поради това не е налице противоречие с приложената съдебна практика. След като е формулирал третия от поставените въпроси, касаторът е посочил следното: „ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС”. В случая не е налице противоречие с посочената задължителна съдебна практика, тъй като въззивният съд е оставил без уважение искането за допускане на съдебно-счетоводна експертиза относно изчисляване на законната лихва по съображения, че съдът има възможност да я изчисли и провери начина на изчисленията в първоинстанционния съд.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ЗЗД на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 800лв. – за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 21.02.2014г., постановено по в.гр.д.№4340/2013г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА М. Е. С. да заплати на Ц. Е. С. сумата 800лв. – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: