ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 29
София, 09.01.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на първи октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1493 по описа за 2018г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Св.Б. като процесуален представител на „Национален дворец на културата – Конгресен център София“ ЕАД срещу въззивното решение на СГС от 23.ХІ.2017г. по гр.д. № 9894/2017г.
Ответникът по жалбата А. И. В. от София в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат В.В. е изложил съображения за липса на предвидените в закона предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния сорк, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС на РБ взе предвид:
С атакуваното решение СГС е потвърдил решението на СРС от 27.ІV.2017г. по гр.д. № 48714/2016г., с което са уважени предявените от А. В. срещу касатора искове по чл.344 ал.1 т.1 и т.2 КТ.
Въззивният съд, препращайки и към фактическите и правни изводи на първоинстанционния, е приел за установено дисциплинарното уволнение на ищеца от длъжността „техник ел.системи” в отдел „Поддържане на собствеността“ поради напускане на работа не по-малко от един час преди края на работното време на 18, 19, 21, 25 април и на 03 и 04 май 2016г. и неспазване на 10.V.2016г. на правилата за безопасност на труда, като вместо да ползва стълба за обслужване на осветителни тела в подземен гараж, ползвал платформа на колела, създаващо опасност за трудова злополука. Със заповедта е мотивирана системност на нарушаването на трудовата дисциплина с посочването на заповед от 02.ХІІ.2015г., с която е наложено наказание „предупреждение за уволнение“. Прието е за установено, че: ищецът действително е напускал по-рано работното си място, за да извършва физиотерапия на контузено рамо; по делото не са представени доказателства за издаден болничен лист за отсъствие от работа поради необходимост от извършване на физиотерапия и за надлежно дадено разрешение за това – няма данни подадената от ищеца молба да е одобрена от работодателя, поискал разрешение от техническия директор, но прекият му началник бил против; ищецът сам реорганизирал работното си време, като отработвал през обедните си почивки 1 час, когато напускал преди края на работното време. Осъществено е и нарушението на 10.V.2016г. Направен е извод, че посочените в заповедта три преждевременни напускания в един календарен месец и неспазване на правила за безопасна работа представляват дисциплинарни нарушения, за които може, но не е задължително налагането на дисциплинарно уволнение. При налагането на наказанието в случая не са взети предвид критериите по чл.189 ал.1 КТ, при които то не съответства на нарушенията – не е установено да са настъпили нежелани последици за трудовия процес, всяко от нарушенията по отделно и в съвкупност не предполага най-тежкото дисциплинарно наказание, липсва системност на нарушенията – установени са само две такива – реорганизация на работното време и неспазване на правилата за безопасност на труда, като по делото е представено доказателство само за едно предходно наложено наказание, което е обжалвано пред съда и няма влязло в сила решение във връзка с него.
Въззивният съд е оценил като неоснователни оплакванията на ответника във въззивната му жалба. За несъстоятелно е прието твърдението за изключителна укоримост на поведението на ищеца, което не следвало да бъде толерирано от работодателя – работодателят не е взел предвид, че по-ранното тръгване от работа е било наложително по уважителни, обективни причини, за което са му представени документи от компетентни медицински органи, че това е съгласувано с техническия директор и че ищецът е уведомил прекия си началник. Като неоснователно е оценено и оплакването за неправилна оценка на доказателствата и необсъждане на доводите на ответника – доводите на страните не ангажират съда, а необсъждането им не следва да бъде третирано като процесуално нарушение, съдът дължи произнасяне по установените факти и доказателства, с които те се установяват. Прието за несъстоятелно е и оплакването относно кредитиране на показанията на свидетелите С. и Ф. за отработването в обедните почивки. Показанията са изчерпателни, последователни и непротиворечиви, обхващащи процесния период, за разлика от тези на св.Р., който не показва и сигурност в кой ден е виждал ищеца да ползва обедната си почивка, и те се подкрепят и от писмените доказателства – работни карти, попълвани от ищеца, и извлечение от дневника на диспечерите. Непосочването от двамата свидетели на конкретни дати, на които са виждали ищеца да работи, не обезценява показанията им – те са категорични за периода, както и че са виждали В. да изпълнява конкретни дейности в сградата на ответника. Показанията не се оборват с твърденията, че работата по график на свидетелите е пречка да имат впечатления за факта на неползване на обедната почивка – включването на обедната почивка в работното им време не означава, че не могат и не са я ползвали, когато са имали възможност, и не означава, че когато са имали възможност, заедно с ищеца са излизали на обяд. Не е установено и противоречие между показанията на свидетелите и съдържанието на работните карти. Че ищецът е работил по време на обедните си почивки е установено с множество непротиворечиви доказателства, дори конкретно доказателство да не установява работа на всяка дата по заповедта, това се установява от останалите. Извлечението от дневника на диспечерите, дори и да не обхваща всяка дата, установява твърдяното от ищеца, защото вземането на ключ от диспечерите за дадено помещение не е самоцел, а с оглед изпълняване на възложена работа, иначе той би вземал ключ на всяка от датите без нужда, а с оглед осигуряване на доказателство, че е работил. Нарушенията не са тежки и обстоятелствата, при които са извършени, не сочат на укоримо във висока степен поведение на ищеца.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът сочи произнасяне от въззивния съд по въпроси в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
Поставени са въпросите „за характера на работните карти /присъствени форми, в които служителят посочва времето, в което работи, и времето, в което ползва почивка – представляват ли те частен документ, изходящ от служителя, или частен документ, изходящ от работодателя“ и, алтернативно, „ползва ли се частен свидетелстващ документ с доказателствена сила, ако с него издателят му удостоверява изгодни за себе си факти“. По тези въпроси въззивният съд не е формирал изводи, а и във въззивната си жалба касаторът не е навел пред него такива оплаквания, въпреки че първоинстанционният съд се е позовал за изводите си на приетата съдебно-счетоводна експертиза, изготвена въз основа и на работните карти. Следва да се посочи, че в отговора си, както и във въззивната си жалба, касаторът се е позовавал на тези документи.
Въззивният съд не е формирал изводи и по втория поставен въпрос „може ли решаващите изводи и вътрешното убеждение на съдията да се основават на ненадлежно събрани доказателства /свидетелски показания/, може ли да бъдат допуснати до разпит свидетели след изтичането на преклузивния срок по чл.146 ал.3 ГПК или без да е направено искане от страната за това, по почин на съда“ /виж и съображенията в настоящото изложение във връзка с последния въпрос/.
Не е основание за допускане на касационно обжалване и третият въпрос „допустимо ли е въззивният съд да препраща към мотивите на първоинстанционния, когато във въззивната жалба е направено конкретно възражение за противоречие и неяснота в мотивите на последния и без въззивният съд да се произнася по направеното възражение“. Въпросът е обоснован с твърдението, че първоинстанционният съд първо приел, че за всяко от двете нарушения може да се наложи най-тежкото дисциплинарно наказание, но след това приел диаметрално противоположно становище, че те /нарушенията/, както поотделно, така и в съвкупност, не обосновават такова наказание. По оплакването във въззивната жалба, че поради взаимно изключващите се правни изводи не е възможно да бъде проследена логиката на съдията и как е достигнат изводът за незаконосъобразност на уволнението, въззивният съд не изложил никакви съображения, а препратил към мотивите на първоинстанционния. Въззивният съд не се е произнесъл по така поставения въпрос. В атакуваното решение съдът изрично е посочил във връзка с това оплакване, а не е препратил към мотивите на първоинстанционния, че допуснатите нарушения три преждевременни напускания на работа в един календарен месец и неспазване на правила за безопасност на труда са нарушения на трудовата дисциплина, за които принципно може, но в закона не е предвидено задължително налагане на дисциплинарно наказание уволнение, и че налагането на наказание е в зависимост от съобразяване във всеки конкретен случай на критериите по чл.189 ал.1 КТ. Този извод не съдържа вътрешно противоречие, а и съвпадането на изводите на първоинстанционния и въззивния съдилища само по себе си не опорочава атакуваното решение.
Въпросът „препращането към мотивите на първоинстанционния съд освобождава ли въззивната инстанция от задължението да изложи собствени мотиви, от които да се установява обсъждане и анализ на всички относими към спора доказателства и възражения на страните“ е обоснован с твърдение, че въззивният съд не направил свои изводи по съществото на спора, а единствено коментирал защо първоинстанционното решение е правилно. Например във въззивната жалба се съдържало оплакване за неправилен извод за липса на преценка по чл.189 ал.1 КТ. Вместо да направи самостоятелна преценка и да съобрази мотивирането от работодателя на необходимостта от налагане на по-тежко наказание поради непроявено критично отношение, а напротив, проявено явно неуважение към ръководителите, въззивният съд преповторил преценката на СРС за несъобразяване с критериите по чл.189 ал.1 КТ. Така поставен, и този въпрос не обосновава допускането на касационно обжалване, защото въззивният съд, макар и частично под формата на преценка на първоинстанционното решение, е направил собствена такава по спора въз основа на събраните доказателства и е изложил своите съображения за извода за незаконност на уволнението – поради несъобразяване на критериите по чл.189 ал.1 КТ, включително и поведението на ищеца.
Не следва да бъде допуснато касационно обжалване и по последния поставен в изложението въпрос „длъжен ли е въззивният съд да обсъди и да се произнесе по доводите на страните относно предмета на спора“, обоснован с твърдението за неразглеждане на наведени във въззивната жалба възражения за незаконосъобразно допуснати свидетелски показания, за неправилен извод на първоинстанционния съд за липса на извършено нарушение и за неправилна интерпретация на заключението на ССЕ. Така поставеният въпрос не е от значение за изхода на спора, първо, с оглед приетото в решението, че отработването в обедните почивки се установява не само от свидетелските показания, но и от извлечението от дневника на диспечерите, произнасянето по което не е релевирано като основание за допускане на касационно обжалване. Във връзка с въпроса следва да се посочи и че обосноваващото го твърдение за допускане на свидетелите Ф. и С. без искане на ищеца, а по почин на съда, и извън срока, не съответства на данните по делото – в с.з. на 14.ІІІ.2017г. /второ/ е уважено искането на ответника за допускане на свидетел относно отработването на обедните почивки от ищеца, което съдът е приел, че не е преклудирано, тъй като е във връзка с въпроси по приетата в същото с.з. счетоводна експертиза, в това заседание е уважено и искането на ищеца за представяне от ответника на извадка от книгата за диспечерите, за да се види кои са те /диспечерите/ и евентуално да бъдат призовани във връзка със същото обстоятелство, свидетелите не са призовавани от съда, а са доведени в следващото с.з. от страните и са разпитани, с което е осигурено равенството им в процеса. Второ, по въпроса в частта му за непроизнасяне по оплакването срещу извода на първоинстанционния съд за липса на извършено нарушение и за неправилна интерпретация на експертното заключение въззивният съд не се е произнесъл, защото е формирал и собствени изводи по спора, които не е основал на заключението. Освен това, изводът на първоинстанционния съд не е за липса на нарушение, а за нееквивалентност на наложеното за него наказание.
При липсата на основната предвидена в закона предпоставка, касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
Ответникът по касационната жалба не претендира разноски за настоящата инстанция.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС, ГО, 4-А състав, № 7846 от 23.11.2017г. по гр.д № 9894/2017г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: