О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 290
С., 16.05. 2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на първи март през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………………., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 2474 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по чл. 295 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 13570 от 30.ІХ.2016 г. на [фирма]-С., подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от САК против въззивното решение № 731 на Софийския апелативен съд, ТК, 13-и с-в, от 28.VІІ.2016 г., постановено по т. д. № 2488/2016 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 1327/15.ІІ.2016 г. на СГС, ГК, с-в І-21, по гр. дело № 5322/2015 г.: за отхвърляне на осъдителния иск на търговското дружество настоящ касатор с правно основание по чл. 88, ал. 2-във вр. чл. 82 ЗЗД, предявен срещу държавата, представлявана от министъра на финансите, чиито предмет е било присъждането на сума в размер на 17 976.72 щатски долара, представляваща вреда от неизпълнение на задължението й по договор от 18.VІ.1999 г. за приватизационно продажба на 1 918 дружествени дяла от [фирма], което неизпълнение е довело до разваляне на този двустранен договор, като вредата е равностойна на разликата между платената по разваления договор цена за тези дружествени дялове и платената по договор за продажба от 19.Х.2007 г. с [фирма] цена на същите в полза на последното, като техен действителен собственик.
Оплакванията на търговеца настоящ касатор са както за недопустимост, така и за неправилност на атакуваното въззивно решение – предвид неговата необоснованост и постановяването му в нарушение на материалния закон, а също и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира неговото обезсилване, алтернативно – касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който този осъдителен иск да бъде уважен в предявения по делото негов размер, вкл. ведно с присъждане на законната лихва върху главницата на претенцията от 17 976.72 щатски долара, считано от завеждане на иска в първостепенния съд (18.ІІІ.2009 г.) и до окончателното й изплащане, а също и всички направени от търговеца разноски по водене на делото.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата подателят й [фирма] обосновава приложно поле на касационния контрол освен с твърдението си за порок на атакуваното въззивно решение по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК още и с наличието на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с него САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в три, постановени по реда на чл. 290 ГПК, решения на отделни състави от неговите търговска и гражданска колегии по следния правен въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд, който повторно разглежда делото, да се съобрази с указанията на ВКС, дадени в неговото отменително решение, вкл. и като възприеме дадената от последния правна квалификация на исковата претенция?”
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответната по касация българска държава, представлявана, съгласно чл. 31, ал. 1 ГПК, от министъра на финансите, писмено е възразила чрез негов юрисконсулт /Л.Ч.К./ както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за недопустимост, както и за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното пр-во пред САС, касационната жалба на [фирма]-С. ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
1. По твърдението на касатора за порок на атакуваното въззивно решение по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК:
Съгласно т. 1 in fine от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за недопустимостта, респ. – за нищожността на обжалваното решение. Само ако съществува вероятност последното да е процесуално недопустим /или нищожен/ съдебен акт, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за допустимостта му ще се извърши с решението по съществото на подадената касационна жалба.
В процесния случай с решение № 117/20.ІХ.2013 г. на Върховния касационен съд на Републиката, ТК, Второ отделение, постановено по т. д. № 1254/2011 г. е било обезсилено решение № 1262/15.VІІ.2011 г. на САС по гр. д. № 1028/2011 г. в частта, с която последният е потвърдил първоинстанционното решение на СГС за отхвърляне на предявени от [фирма] срещу държавата, представлявана от министъра на финансите, иск „с правно основание по чл. 49 ЗЗД” за присъждането на сума в размер на 17 976.72 щатски долара, както и решението на първостепенния съд в така посочената негова част. Прието е било, че – при наличието на валиден договор – отговорността на страните по него може да се търси само на договорно основание, докато с произнасянето си по съществото на иск с правно основание по чл. 49 ЗЗД, а не по предявеният такъв с правно основание по чл. 79, ал. 1-във вр. чл. 82 ЗЗД, низовите съдилища са постановили недопустими решения. Следователно указанията на ВКС, които не са били формулирани изрично, са били в смисъл, че исковата претенция за присъждане на горепосочената сума в щатски долари следва да бъде разгледана на договорно основание, а не по правилата за деликтната отговорност.
По същество инвокираният от касатора довод в подкрепа на твърдението му за недопустимост на атакуваното въззивно решение е, че при повторното разглеждане на делото вместо да се произнесе по иск с правно основание „по чл. 79, ал. 1-във вр. чл. 82 ЗЗД”, САС /респ. първостепенният съд/ се е произнесъл по иск с правно основание по чл.88, ал. 2, във вр. чл. 82 ЗЗД”. Меродавно е съобразяването на въззивния съд с указанието, че исковата претенция не може да бъде разгледана по същество на деликтно основание.
2. По твърдението на касатора за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК:
Съгласно т. 1 от горецитираното тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В процесния случай обаче, релевираният от касатора правен въпрос се отнася до евентуално допуснато от въззивната инстанция процесуално нарушение при повторното разглеждане на спора, т.е. изцяло касае правилността на постановеното от нея по реда на чл. 294 ГПК решение. Отделно от това формулираният от касатора в изложението му по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата единствен правен въпрос се явява лишен от смисъл, доколкото се свежда до питане какви по естеството си са даваните от ВКС по реда на чл. 294, ал. 1, изр. 2-ро ГПК указания, а доколкото такива имат за свой предмет „прилагането и тълкуването на закона” не възниква съмнение в задължителния им характер за съда, на който е върнато делото.
В заключение, при този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 295 ГПК и предвид изрично направеното от ответната по касация българска държава, представлявана от министъра на финансите, искане за това, търговецът настоящ касатор ще следва да бъде осъден – на основание чл. 81-във вр. чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК – да й заплати дължимо юрисконсултско възнаграждение от 1 121.48лв. (хиляда сто двадесет и един лева и четиридесет и осем стотинки), определено в съответствие с разпоредбите на чл. 9, ал. 3-във вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/9.VІІ.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1644 на Софийския апелативен съд, ТК, 13-и с-в, от 28.VІІ.2016 г., постановено по т. д. № 2488/2016 г.
О С Ъ Ж Д А касатора [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], Район „Н.”, ул. „281-ва” № 10-А – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81-във вр. ЧЛ. 78, АЛ. 3 и 8 ГПК – да заплати на ответната по касация българска държава, представлявана от министъра на финансите, юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата от 1 121.48 лв. (хиляда сто двадесет и един лева и четиридесет и осем стотинки).
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2