– 8 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 290
гр. София 29.03.2019 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 24.10.2018 (двадесет и четвърти октомври две хиляди и осемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 2660 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 2803/14.02.2018 година, подадена от малолетната Б. И. С., чрез назначения й от съда особен представител адвокат Б. Б. Н. от САК, срещу решение № 2550/06.12.2017 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, І-ви състав, постановено по гр. д. № 2269/2017 година.
С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е отменил първоинстанционното решение № 976/15.02.2017 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-ри брачен състав, постановено по гр. д. № 14 032/2015 година, като на основание чл. 106, ал. 1, т. 2, пр. 2 от СК е прекратил, допуснатото с решение № 637/22.10.2008 година на Окръжен съд София, постановено по гр. д. № 896/2008 година, осиновяване на Б. И. С. от И. С. Т. и Е. А. А.-Т., като е възстановил предишното бащино и фамилно име на осиновената, а именно Й. Г..
В касационната си жалба малолетната Б. И. С., чрез назначения й от съда особен представител адвокат Б. Б. Н. от САК излага доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което от своя страна е довело и до неговата необоснованост, като иска неговата отмяна и постановяването на ново, с което предявеният от И. С. Т. и Е. А. А.-Т. иск за прекратяване на осиновяването да бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторката твърди, че са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а също така и в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.
Ответниците по касационната жалба И. С. Т. и Е. А. А.-Т. са подали отговор на същата с вх. № 6576/11.04.2018 година, с който са изразили становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 2550/06.12.2017 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, І-ви състав, постановено по гр. д. № 2269/2017 година, поради което и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано тя да бъде оставена без уважение.
Контролиращата страна в производството Прокуратурата на Република България не е подала отговор на същата, като не е изразила становище по допустимостта и основателността й.
Б. И. С. е била уведомена за обжалваното решение на 16.01.2018 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 2803/14.02.2018 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е частично допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е приел, че в подадената от И. С. Т. и Е. А. А.-Т. срещу първоинстанционното решение въззивна жалба не се съдържали доводи за неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. Посочено е, че пред въззивната инстанция са били събирани доказателства за установяване на отношенията в семейството на страните и възможностите на И. С. Т. и Е. А. А.-Т. да осигурят адекватни за нуждите на детето грижи, както и за установяването на какви нужди има потребност от задоволяване осиновеното дете. Била изслушана допълнителна комплексна съдебнопсихиатрична и психологическа експертиза. От нейното заключение се установявало, че Б. И. С. страда от гранично интелектуално развитие и смесени специфични разстройства на развитието с несигурен модел на привързаност. В развитието й не било установено подобрение в сравнение с предходна експертиза на същите вещи лица. Същевременно Е. А. А.-Т. изпитвала страдания на невротично ниво, поради невъзможността да разреши проблемите си с осиновеното дете, а И. С. Т. страдал от хазартно пристрастяване, което пречело на междуличностните отношения в семейството. А.-Т. не изпитвала привързаност към детето, като чувствата й били в негативен аспект, а Т. бил емоционално обвързан, но не изпитвал дълбока привързаност. А.-Т. полагала грижи за детето по принуда, като търсела възможност да прехвърли задълженията си на други лица и проявявала отговорност към него само поради страх от търсене на отговорност от институциите. Т. не полагал непосредствени грижи, нямал изисквания към детето и не проявявал достатъчно отговорност за полагане на системна грижа за отглеждането и възпитанието му. И двамата нямали желание за грижи за детето и да го подпомагат с оглед на специфичните му нужди. Заявявали, че нямат възможност да се грижат за детето в бъдеще. Според вещите лица в интерес на детето било да остане в семейна среда, тъй като било привикнало с осиновителите си и получавало основни грижи и сигурност. Отношението между него и осиновителите било рентно, т. е. детето било трудно управляемо, искало да бъдат изпълнявани негови желания и да получава подаръци, за да бъде послушно. Б. И. С. се нуждаела от всеотдайно отношение, внимание, грижи и насърчаване, които можели да смекчат нейните специфични разстройства. При евентуалното й извеждане от семейната среда следвало да се осигури приемно семейство с умения за работа с деца с проблеми, каквито имала тя, а при настаняване в институция състоянието й щяло да се влоши. Освен това в съдебно заседание вещите лица били посочили, че детето нямало емоционална привързаност към осиновителите си, а се чувствало осигурено и обгрижено от тях. Това се дължало както на уврежданията, които имало, така и на липсата на емоционална привързаност на осиновителите към него, а също така и на обстоятелството, че детето дълго време било отглеждано от баба си и дядо си по майчина линия. В И. С. Т. и Е. А. А.-Т. имало съпротива срещу отглеждането на детето, която пречела на изграждането на емоционална връзка занапред. Единствено обещанието за подарък можело да повлияе на детето на направи нещо искано от него. Връщането в институционални условия не било благоприятно за детето. Необходима била семейна среда, но с родители с опит в отглеждането на деца с проблеми или такива родители, склонни да полагат грижи и да подкрепят с внимание проблемни деца. Съставът на Софийския апелативен съд е посочил, че е бил изготвен и нов социален доклад от АСП, ДСС С., който потвърждавал извода, че детето има задоволени основни битови нужди, но са неглижирани неговите емоционални потребности. Според доклада детето не било наясно с намерението на осиновителите си да прекратят осиновяването, а само е било заплашвано, че ако не слуша ще бъде заведено в интернат. Пак според доклада прекратяването на осиновяването на детето щяло да се отрази неблагоприятно на неговото развитие и социализация. Изложени са съображения и за това, че от допуснатите и изслушани две съдебно медицински експертизи се установявало, че И. С. Т. и Е. А. А.-Т. имат собствени заболявания, но липсвала връзка между тях и обстоятелството, че отглеждат дете с особени нужди. Същевременно от удостоверение от 101 СУ „Бачо К.” [населено място] било видно, че Б. И. С. е завършила начален етап на
С оглед на горното съставът на Софийския апелативен съд е приел, че предявеният иск е такъв за прекратяване на осиновяване поради наличие на обстоятелства, които дълбоко разстройват отношенията между осиновители и осиновен и е с правно основание чл. 106, ал. 1, т. 2, пр. 2 от СК. Разпоредбата на чл. 106, ал. 1, т. 2 от СК предвиждала две самостоятелни основания за прекратяване на осиновяването-тежко провинение на една от страните по осиновителното правоотношение, довело до дълбоко разстройство на отношенията между страните и други обстоятелства, дълбоко разстройващи осиновителната връзка. Втората хипотеза на чл. 106, ал. 1, т. 2 от СК обуславяла прекратяването на осиновителната връзка от наличието на обстоятелства, които дълбоко я разстройват. Те можело да бъдат най-различни, включително виновно поведение на едната от страните или и на двете, или да са обективни, или да са резултат на поведение и действия на трети лица. Преценката за наличието им била в правомощията на съда за всеки конкретен случай, като в този случай съдът не следвало да търси вината за настъпването на релевантните обстоятелства, а само да установи наличието на такива обстоятелства. При изследването на тези обстоятелства съдът следвало да има предвид интересите както на осиновеното дете, така и на осиновителите. Осиновяването било правният път, даващ възможност между дете и осиновител или осиновители да възникнат отношения сходни с тези по произход. Доколкото връзката била правна, то непостигането на целта-възникването на отношения като отношенията дете-родител по произход-или при други предвидени в закона обстоятелства-чл. 106 от СК-тя можело да бъде прекратена. В случая такова прекратяване се търсело не по вина на някоя от страните в така възникналата осиновителна връзка, а поради дълбоко разстройващи я обстоятелства.
Съставът на Софийския апелативен съд е приел, че по делото се установявало дълбокото разстройство в отношенията между осиновителите от една страна и осиновеното дете, от друга. Това разстройство било изначално, а не като последица от отношенията между страните в осиновителната връзка. Установявало се, че първоначално И. С. Т. и Е. А. А.-Т. са се борили, за да осиновят дете. Според обясненията на самата А.-Т. пред допълнителната КСППЕ, желанието за осиновяване се дължало на надеждата детето да разреши някои съществуващи проблеми между осиновителите като съпрузи. Независимо от това, какво било подтикнало И. С. Т. и Е. А. А.-Т. към осиновяване, по делото се установявало, че от самото начало, при констатиране, че детето има проблеми осиновителите не му осигурявали родителски грижи, внимание, подкрепа и обич, а го изпращали за един продължителен период от време да живее при родителите на А.-Т.. През този период бил пропуснат шанса за изграждане на връзка на доверие и обич между тях. А.-Т. натоварвала детето с негативни емоции поради влошаването на здравословното състояние на майка й и нейната смърт, които обстоятелства тя свързвала с престоя на детето при неговите баба и дядо. Еднозначно вещите лица по делото и социалните доклади сочели, като фактор, засилващ несигурността и агресията у детето, липсата на майката като присъствие и емоция в неговия живот. Независимо от това детето било натоварено с посочените негативни емоции, които също възпрепятствали осиновителката да развие у себе си майчини емоции към осиновеното дете. След смъртта на родителите на А.-Т. отново липсвала трайна връзка-физическа и емоционална между осиновителите и детето. Това било така, защото Е. А. А.-Т. давала приоритет на работата си и търсела оправдание в нея, а И. С. Т. неглижирал детето като възпитание и нужди, не можел да изгради чувство на дълбока привързаност. Грижите за детето се прехвърляли върху наети жени-гледачки или по възможност върху родителите на И. С. Т.. Необходимостта за полагане на грижи за детето тежала на осиновителите, но те били по-скоро отрицателно настроени към отглеждането на детето за бъдеще, като полаганите до този момент грижи от Е. А. А.-Т. били в резултат от страх от обществен укор или контрол от институциите, и били емоционално изчерпани. Също така се установявало безпротиворечиво, че самото дете не изпитва емоции към своите осиновители, както в резултат на своите заболявания, но и поради това, че не получава нужната подкрепа от тях-като грижи, внимание, обич. Според вещите лица, в първоначалната си експертиза, при продължаваща липса на родителско отношение на осиновителите по отношение на детето със специални нужди било вероятно в периода на подрастване същото да регресира и да зачестят неговите прояви на агресия и поведенчески трудности. И в двете части на изготвената експертиза вещите лица сочели, че за постигане на напредък в развитието на детето му е необходима стабилна и подкрепяща го среда, внимание и обич. С оглед на това съставът на Софийския апелативен съд приемал, че не просто връзката между осиновители и осиновено дете е дълбоко разстроена, а че такава връзка въобще не била възникнала между тях, поради заболяванията и особените нужди на детето, разделното живеене и отношението на осиновителите към него. Между страните никога не била съществувало емоционална близост, внимание, привързаност, уважение, подкрепа, постигането, на каквито семейни отношения била целта на допускането на осиновяването. Между тях не съществувала семейна връзка. Връзката съществувала формално, на битова основа и се поддържало поради липса на друга възможност. Такава връзка била нездравословна за детето. Същото нямало да постигне напредък живеейки в семейна среда, но в семейство, което не го иска и не го подкрепя. Тази връзка била безсмислена и за осиновителите, които не влагали в отглеждането на детето свои чувства на обич, привързаност, радост, внимание, не го подкрепяли и насърчавали, за да подпомогнат детското развитие, съответно не получавали родителска удовлетвореност, обич от детето, радост от неговото съществуване в техния живот или поне неговата привързаност. В своята постоянна практика ВКС посочвал, че за да се приеме, че е дълбоко разстроена връзката осиновител-осиновен, следвало и двете страни напълно да са се дезинтересирали едни от други, това състояние да е продължително и трайно, а невъзможността да бъде преодоляно-сигурна. Именно такива били отношенията между страните. За И. С. Т. и Е. А. А.-Т. липсвало желание и воля занапред да съхраняват и развиват семейните отношения с детето. За последното, поради неговото заболяване и средата, в която растяло, липсвала възможност за показване на емоционална привързаност, внимание, нежност или благодарност към неговите родители. За промяната на това положение били необходими усилие и желание и у двете страни, каквито трайно липсвали до този момент и които, съгласно изслушаните експертизи и свидетелски показания, съдът намирал, че няма да се проявят. Трайното и дълбоко разстройство на отношенията между страните било лишило от съдържание осиновителната им връзка и тя съществува формално. Тези обстоятелства въззивният съд приемал за достатъчно основание, по смисъла на чл. 106, ал. 1, т. 2, пр. 2 от СК, за да прекрати формално съществуващата осиновителна връзка. Запазването на тази формално съществуваща осиновителна връзка било ненужно. Същата следвало да се преустанови, като бъде направено всичко възможно и зависещо от социалните институции в страната на детето да бъде осигурена максимално най-подходяща среда за неговото развитие-среда, в която ще получи така необходимите му подкрепа, обич и сигурност.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК малолетната Б. И. С., чрез назначения й от съда особен представител адвокат Б. Б. Н. от САК е поискала решението на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства при постановяване на решението си; за това субективното отрицателно отношение на осиновителя към продължаване на осиновителната връзка представлява ли обстоятелство, което дълбоко разстройва отношенията между осиновителя и осиновения и за това кога следва да се приеме, че е налице дълбоко разстройство на отношенията между осиновител и осиновен и следва ли то да е трайно и необратимо, за да бъде допуснато прекратяването на осиновяването. Изложени са съображения, че по тези въпроси е налице предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК основание за допускане на касационното обжалване. Сочи се, че по първия въпрос въззивното решение противоречи на установената с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС, решение № 97/28.03.2012 година, постановено по гр. д. № 701/2011 година по описа на ВКС, ГК, І г. о., решение № 553/27.06.2013 година, постановено по гр. д. № 196/2012 година и решение № 274/24.10.2016 година, постановено по гр. д. № 2228/2016 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Така поставения въпрос е съществен, но не обуславя допускането на касационно обжалване на въззивното решение. По отношение на него е налице установена съдебна практика, която задължава съдът да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. Преценката дали даден факт се е осъществил или не се извършва въз основа на обсъждане на доводите на страните и на събраните по делото доказателства отнасящи се до този факт. В случай че съдът направи извода си за съществуването или не на факта, без да обсъди събраните по делото доказателства или част от тях, задължението му по чл. 12 от ГПК няма да бъде изпълнено. Затова по силата на чл. 12 от ГПК при извършването на преценката дали даден факт се е осъществил съдът е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства за този факт. При това доказателствата трябва да бъдат обсъдени не всяко само за себе си, а в тяхната съвкупност и взаимовръзка, при спазване на логическите, опитните и научните правила. Тъй като чрез обсъждането на доказателствата съдът стига до извода дали даден факт, от значение за спорното право, се е осъществил или не при наличието на противоречиви доказателства в тази насока съдът ще трябва да прецени на кое от доказателствата дава вяра. Неизпълнението на задължението на съда за обсъждане на всички доказателства по делото или частичното им, а също така и едностранно обсъждане представлява съществено процесуално нарушение, което може да бъде основание за неправилност на постановения от него акт. Видно от посочените по-горе мотиви на обжалваното решение въззивният състав се е съобразил с установената практика, че при постановяване на съдебния си акт следва да обсъди всички доказателства по делото. При изпълнение на това си задължение съдът следва да обсъди само относимите към спора доказателства, както е сторено в случая. Не е необходимо да има самостоятелно произнасяне по отношение на всяко доказателство, а е достатъчно от мотивите на съдебния акт да е видно, че същото е обсъдено. С оглед на това не са налице предпоставките за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване по този въпрос.
По отношение на втория въпрос се твърди противоречие с установената съдебна практика, намерила израз в решение № 3/04.02.2004 година, постановено по гр. д. № 916/2003 година и решение № 436/21.06.2004 година, постановено гр. д. № 106/2004 година, двете по описа на НКС, ГК, ІІ г. о. Същият обаче, както и първия такъв, не обуславя допускането на обжалваното решение на Софийския апелативен съд до касационен контрол, доколкото, за да прекрати осиновяването въззивният съд не се е позовал само на субективното отрицателно отношение на осиновителите към продължаване на осиновителната връзка, като единствено обстоятелство, за да приеме наличието на дълбоко разстройство в отношенията между осиновителите и осиновената. Това отношение е разгледано в съвкупност с останалите обстоятелства по делото и въз основа на тяхната съвкупна преценка съставът на Софийския апелативен съд е достигнат до извода си за основателността на предявения иск с правно основание чл. 106, ал. 1, т. 2, пр. 2 от СК. Поради това решението му не е в противоречие с посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК съдебна практика на ВКС, която е каузална такава и не попада в обхвата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
По отношение на третия въпрос се твърди противоречие с установената съдебна практика, намерила израз в решение № 81/05.04.2016 година, постановено по гр. д. № 5237/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., но същият, както и горните два, не обуславя допускането на решението на Софийския апелативен съд до касационен контрол. Съобразявайки се с посочената практика въззивният съд е изследвал съществуването на всички обстоятелства, посочени в решението на ВКС, въз основа на които следва да се направи извод дали е налице дълбоко разстройство на отношенията между осиновителите и осиновената и дали то да е трайно и необратимо, като е достигнал до собствена преценка за това, която обаче не може да бъде предмет на проверка в настоящето производство.
Освен това в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК малолетната Б. И. С., чрез назначения й от съда особен представител адвокат Б. Б. Н. от САК е поискало обжалваното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, т. е. поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение се припокриват с твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Освен това интересът на детето не винаги предполага запазване на осиновяването, а е напълно възможно и същият с оглед на останалите данни по делото да налага прекратяването му. Дали това е така обаче не може бъде преценено без извършването на проверка на решаващата дейност на съда. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК, както и в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 2550/06.12.2017 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, І-ви състав, постановено по гр. д. № 2269/2017 година по подадената срещу него от малолетната Б. И. С., чрез назначения й от съда особен представител адвокат Б. Б. Н. от САК, касационна жалба с вх. № 2803/14.02.2018 година и такова не трябва да се допуска.
И. С. Т. и Е. А. А.-Т. ще трябва да заплатят на назначения от съда особен представител на малолетната Б. И. С. адвокат Б. Б. Н. от САК сумата от 300.00 лева, представляваща възнаграждение за касационната инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2550/06.12.2017 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, І-ви състав, постановено по гр. д. № 2269/2017 година.
ОСЪЖДА И. С. Т. с Е. [ЕГН] и Е. А. А.-Т. с Е. [ЕГН], двамата от [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплатят на назначения от съда особен представител на малолетната Б. И. С. с Е. [ЕГН]-адвокат Б. Б. Н. от САК [населено място], [улица] сумата от 300.00 лева, представляваща възнаграждение за касационната инстанция
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.