3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 291
София, 22.06.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети юни през две хиляди и шестнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 2494 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна жалба на М. В. Г. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. И. Н., срещу определение № 464 от 11 май 2016 г., постановено по ч.гр.д. № 275 по описа за 2016 г. на окръжния съд в гр. Плевен, с което е потвърдено определение № 1078 от 21 март 2016 г., постановено по гр.д. № 6497/2015 г. на районния съд в гр. Плевен за прекратяване производството по делото на основание чл. 129, ал. 3 ГПК, поради невнасяне в указания от съда срок на дължимата за разглеждането на исковата молба държавна такса.
В частната жалба се оспорва възприетия от въззивния и първоинстанционния съд начин за определяне на държавната такса по иск за установяване несъществуването на ипотечно право. Излагат се съображения, че в тези случаи държавната такса се изчислява въз основа на цената на иска, а последната се определя върху стойността на ипотечното право, а не върху ? идеална част от данъчната оценка на имота. Според жалбоподателя данъчната оценка се отнася до правото на собственост, което не е предмет на заведения иск за установяване несъществуването на ипотечното право. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение се поддържат допълнителните такива по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК.
С определението на окръжния съд в гр. Плевен е прието, че делото пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба на Г. срещу И. Т. Н. от [населено място] за признаване за установено между тях, че върху ? ид.ч. от посочените в исковата молба имоти – апартамент № 14 и принадлежащите към него мазе № 14, таван № 14 и гараж № 2, находящи се в [населено място], [улица], не съществува ипотечно право в полза на Н., като погасено поради прехвърляне на обезпеченото вземане на друг кредитор, без да е прехвърлена ипотеката, евентуално – поради погасяване на ипотечното право чрез плащане. Първата инстанция е определила цена на иска от 44903,95 лева, представляваща ? от данъчната оценка на процесните имоти, и е указала внасянето на държавна такса в размер на 449,04 лева, изчислена върху ? от посочената цена на иска по правилата на чл. 71, ал. 2 ГПК. Поради неизпълнение на указанията в срок първоинстанционният съд е върнал исковата молба. За да потвърди този резултат, въззивният съд сочи, че при предявяване на иск за прогласяване недействителността на договор за учредяване на ипотека цената на иска се определя по чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК от данъчната оценка на ипотекирания имот, тъй като предмет на делото е валидността на ипотеката, и предвид обстоятелството, че по този начин цената на иска се определя за всички искове, чрез които се цели установяването на ипотечно право, независимо от съществуването на обезпеченото с ипотеката вземане.
В приложено към частната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се сочи, че е налице въпрос, обусловил крайните изводи на въззивния съд относно начина на определяне на цената на иска за съществуване на ипотечно право – върху данъчната оценка на имота, предмет на ипотеката, или върху стойността на обезпеченото с нея вземане. В подкрепа на соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване се цитира противоречива съдебна практика на съдилищата, която обаче не е представена и приложена към частната жалба. Поддържа се, че соченият въпрос е и от значение за развитието на правото, тъй като по него няма установена задължителна съдебна практика – не е установено как да се определя интересът, а оттам и държавната такса при искове, имащи за предмет съществуването на ипотечно право.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да бъде допуснато. С оглед приетото в т. 2 на ТР 1/2009 г., ОСГТК , ВКС, за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК правният въпрос от значение за изхода на обжалваното въззивно решение трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на ВКС, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. Когато обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, то не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, независимо от наличието на влезли в сила съдебни решения, даващи противоречиво разрешение на същия правен въпрос до момента на уеднаквяването на практиката. Соченото задължително разрешение по аргумент на чл. 274, ал. 3 ГПК е приложимо и за определенията на съдилищата. В изложението си жалбоподателят е цитирал граждански дела по описа на окръжния съд в гр. Плевен, апелативния съд в гр. Велико Търново и на ВКС, като същевременно е посочил, че актовете по тези дела са постановени в рамките на все още висящо производство. Не са индивидуализирани точно съдебните актове, в които е застъпено противоречиво становище по поставения въпрос, не се установява от страната и те да са влезли в сила. Поради това, не е надлежно обосновано от жалбоподателя наличието на допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, доколкото не е представена по смисъла на цитираното тълкувателно решение съдебна практика, обективирана с влязъл в сила съдебен акт, в която поставеният въпрос да е решаван противоречиво, а и непредставянето на такава практика само по себе си е достатъчно за недопускането на касационното обжалване, както обвързващо приема т. 3 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК.
Независимо от изложеното, касационно обжалване не следва да бъде допуснато и заради това, че поставеният въпрос е бил предмет на уеднаквяване от ВКС и е разрешен по обвързващ за съдилищата начин с определение № 44 по ч.гр.д. № 725/2009 г., IV г.о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. С определението е прието (споделяно и от настоящия съдебен състав), че при иск за прогласяване недействителността на договор за учредяване на ипотека, цената на иска се определя от данъчната оценка на ипотекирания имот съобразно правилото на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК, вр. чл. 71, ал. 2 ГПК, тъй като предмет на делото е валидността на договора за ипотека. Изрично е посочено, че валидността на договора относно обезпеченото вземане е извън предмета на делото, поради което неговият размер няма отношение при определяне цената на иска. Обжалваното въззивно определение е постановено в съответствие с посочената задължителна съдебна практика, а не в противоречие с нея, поради което не изобщо не може да бъде разкрито соченото допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, след като противоречивата съдебна практика е вече била преодоляна и е налице обвързващо тълкуване на ВКС, и доколкото не са налице промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат преразглеждането на формираната задължителна съдебна практика по поставения въпрос, не се обосновава и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 464 от 11 май 2016 г., постановено по ч.гр.д. № 275 по описа за 2016 г. на окръжния съд в гр. Плевен.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: