О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№291
Гр.С., 04.07.2016год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на десети май през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Влахов гр.д.№ 1669 по описа на ВКС за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Д. М. и Я. Д. М. против Решение № 1148/ 02.06.2015 г. по гр. д. № 593/2015 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционното Решение № 4855/ 19.11.2014 г. по гр.д. № 113/2014 по описа на Благоевградския окръжен съд, с което всеки от двамата касатори-ответници в производството е осъден да заплати на ищците Б. М. Р. и В. Г. Р. по 25 371 лв., представляващи паричната равностойност на направени от ищците подобрения в съсобствения на ответниците недвижим имот, представляващ УПИ VІІІ-141 в кв.21 по плана на [населено място], [община], заедно с построената в мястото масивна жилищна сграда с площ от 70 кв.м. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на така постановеното въззивно решение поради необоснованост, нарушаване на материалния закон и допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, като се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковите претенции бъдат отхвърлени.
Ответниците по касация- Б. М. Р. и В. Г. Р. са депозирали по реда на чл.287, ал.1 ГПК писмен отговор, с който моли касационното обжалване да не бъде допускано предвид липсата на предвидените в чл.280, ал.1 ГПК предпоставки за ангажиране компетентността на касационната инстанция по спора.
За да се произнесе по искането за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното въззивно решение на Софийския апелативен съд е прието, че ответниците и касатори в настоящото производство- К. М. и Я. М. дължат на ищците Б. Р. и В. Р. на основание чл.74, ал.1 ЗС по-малката сума измежду сумата на направените разноски за подобренията в имота им и тази, с която се е увеличила стойността на имота вследствие на тези подобрения, а именно по 25 371 лв. в полза на всеки от ищците. Прието е от фактическа страна, че ищцата В. Р. по време на брака си с ищеца Б. Р. е закупила на 10.02.2011 г. процесния имот от несобственик, като с влязло в сила на 18.07.2013 г. приобретателите са били отстранени от имота по предявен от действителните собственици К. и Я. М. осъдителен ревандикационен иск. В. съд е изложил мотиви, според които към датата на придобиването ищците са имали качеството на добросъвестни владелци по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС, доколкото не са знаели, че прехвърлителят не е собственик на процесния имот, като с предявяването на иска по чл.108 ЗС срещу тях на 21.02.2011 г. владението им се е превърнало в недобросъвестно, с оглед на което отношенията във връзка с извършените в имота подобрения следва да бъдат уредени съобразно правилото на чл.74, ал.1 ЗС, при което е без значение желанието на собственика за запазване на подобренията, тъй като по смисъла на приложимия материален закон е релевантна единствено преценката, дали подобренията обективно са увеличили стойността на имота. Макар и първоинстанционният съд да е приел, че приложимата материалноправна разпоредба е тази на чл.72, ал.1 ЗС, при което ищците имат право на обезщетение в размер на сумата, с която се е увеличила стойността на имота вследствие на подобренията, въззивният съд е потвърдил решението му като правилно, като е съобразил, че според заключението на изслушаната Съдебно-техническа експертиза стойността на извършените подобрения, намалена с коефициента на амортизация, е равна на увеличената стойност на имота, т.е. дължимото на ищците обезщетение е определено вярно, макар и при неправилна правна квалификация, доколкото същото се дължи на основание чл.74, ал.1 ЗС.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване са формулирани въпроси, които според касаторите са обуславящи за правилността на обжалваното въззивно решение и за които се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, респ. решавани са противоречиво от съдилищата или произнасянето по тях от касационния съд би било от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Въпросите, уточнени и конкретизирани съобразно постановките на ТР № 1/ 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/09 г. на ОСГТК, са следните:
1. Допустимо ли е въззивният съд да потвърди първоинстанционно решение, макар и да е възприел различна правна квалификация на предявения иск. Така формулираният въпрос е поставен с оглед оплакването на касаторите, че Софийският апелативен съд е квалифицирал предявените искове по чл.74, ал.1 ЗС, доколкото при извършване на подобренията ищците са били недобросъвестни владелци, но въпреки това е потвърдил първоинстанционното решение, с което претенциите са уважени на основание чл.72, ал.1 ЗС. Въпросът не е от обуславящо значение за изхода на делото, доколкото възприемането на различна квалификация на предявения иск от горната съдебна инстанция не обуславя непременно формиране на извод за недопустимост на обжалваното съдебно решение по смисъла на чл.270, ал.3, предл.3 ГПК. Както е прието в Тълкувателно решение № 2/ 2011 г. от 29.02.2012 г. по т.д.№ 2/ 2011 г. на ОСГТК, правната квалификация на иска е свързана с допустимостта на решението само в случай, че решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в процеса, като се е произнесъл извън определения от страните предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита. При липса на такова нарушение дадената от съда квалификация има отношение само към правилността на решението и същото не подлежи на обезсилване, след като съдът е разгледал иска на предявеното фактическо основание, макар и да е подвел фактите под погрешна материалноправна норма. В конкретния случай въззивната инстанция е разгледала исковата претенция именно въз основа на фактите, релевирани от ищците в исковата молба, с оглед на което правилно е приела, че решението на първоинстанционния съд, обективиращо произнасяне на същото фактическо основание, не е недопустимо, а същевременно уредбата на въззивното обжалване не позволява и отмяната му поради нарушаване на материалния закон, след като е вярно като резултат /чл.271, ал.1 ГПК/. По така изложените съображения поставеният от касаторите правен въпрос не е в състояние да обуслови исканото допускане на касационното обжалване.
2. Допустимо ли е обединяването на подобренията в дворното място и жилищната сграда, и съответно прилагането на разпоредбата на чл.74, ал.1 ЗС общо към двата обекта, без в диспозитива на съдебното решение да се разграничат дължимите обезщетения за всеки от тях. Така поставеният въпрос е неотносим както към преценката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване, така и към тази за правилността на въззивното решение. Осъждането на ответниците да заплатят общо сумата за извършените подобрения в сградата и мястото със сигурност не обективира произнасяне по непредявен иск, нито неяснота на формираната правораздавателна воля, доколкото съдът е основал осъдителното си решение на конкретно изложените от ищците фактически твърдения относно извършените подобрения във всеки от двата обекта. В този смисъл спорният предмет, за който решението формира сила на пресъдено нещо, е ясно и конкретно определен и поставеният от касаторите правен въпрос не обуславя допускане на касационното обжалване.
3. Подлежат ли на заплащане като подобрения извършени незаконни преустройства, които собствениците не желаят да приемат. Въпросът е поставен в контекста на оплакването на касаторите, че въззивният съд е присъдил в полза на ищците обезщетение за извършено от тях преустройство на първия етаж на сградата, представляващо премахване на тухлената стена между двете южни стаи и обединяването им в едно общо помещение, без да съобрази, че това преустройство не съответства на предварително одобрените архитектурни проекти и конструктивни заключения за сградата, с оглед на което е налице незаконен строеж, който не подлежи на заплащане, освен ако собствениците не желаят да го запазят /т.7 от ПП № 6 от 27.12.1964 г./. Въпросът няма обуславящо значение, доколкото изобщо не е поставен в основата на мотивите на въззивния съд. Същевременно последният не е и имал такова задължение, тъй като такова възражение ответниците не са релевирали своевременно с отговора на исковата молба, а едва в последното заседание пред първоинстанционния съд на 03.11.2014 г., с оглед на което и доколкото това възражение не се основава на новоузнат или нововъзникнал факт, същото следва да се смята преклудирано с изтичане на срока за отговор /т.4 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/ 2013 г. на ОСГТК/, поради което съдът не дължи произнасяне по него. По изложените съображения постановените от касатора правен въпрос също не обуславя исканото допускане на касационното обжалване.
С оглед горното, предвидените в процесуалния закон предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на Бургаския окръжен съд не са налице.
Независимо от изхода на производството, на ответниците по касация не се следват разноски предвид липсата на заявено искане за присъждане на такива.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 1148/ 02.06.2015 г. по гр. д. № 593/2015 г. на Софийския апелативен съд, по касационната жалба на К. Д. М. и Я. Д. М..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: