О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 291
гр. София, 07.07.2015 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на осми юни две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 3021 по описа на Върховния касационен съд за 2015 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението си от 19.01.2015 год. по гр. д. № 3480/2009 год. Софийски градски съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 30.12.2008 год. по гр. д. № 1388/2007 год. на Софийския районен съд, с което е отхвърлен предявения от [фирма] срещу [фирма] иск по чл. 109 ЗС – за прекратяване на всички действия по поставяне на ажурна ограда в собствения на ответното дружество поземлен имот, находящ се в [населено място], район „К. село” [улица], представляващ УПИ ХІІ, с отреждане „за боксова зала”, кв. 1 по действащия ЗРКП на м. „С.”, идентичен с бившия кв. 251 по плана на [населено място], м. „Бул. 9-ти с.”.
Ищецът [фирма], чрез пълномощника му адв. Цв. Г., обжалва въззивното решение с касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК. Поддържат се оплаквания за неговата неправилност поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и се иска отмяната му, като вместо това искът по чл. 109 ЗС бъде уважен с присъждане на направените разноски.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, позовавайки се на противоречие със задължителната съдебна практика в произнасянето на въззивния съд по невъведено своевременно от ответника оспорване на собствеността на праводателя на ищеца, както и по процесуалноправния въпрос относно формалната доказателствена сила на констативния нотариален акт до прякото и пълно опровергаване на факта на удостовереното в него от този, който го оспорва. По тези процесуалноправни въпроси касаторът се позовава на противоречие с представените Р 92 от 24.07.13 год. по т. д. № 540/12 год. на І т. о. на ВКС и Р 153 от 10.07.13 год. по гр. д. № 889/12 год. на І г. о. на ВКС, както и на ТР № 11/12 год. ОСГК на ВКС.
Ответникът [фирма], чрез адв. Н. Б., оспорва касационната жалба както и наличието на основания за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав на ІІ г. о., за да се произнесе, взе предвид следното:
Не е било спорно между страните, а се установява и от нот. акт № 108/2003 год., че ответникът [фирма] е собственик на поземления имот УПИ ХІІ, без построените върху него сгради. Издадено му е разрешение за строеж за възстановяване на оградата на имота през 2004 год., законосъобразността на който административен акт е била предмет на приключил административен спор с отхвърляне на жалбата против него.
Ищецът, сега касатор, е поддържал да е собственик на построените в този имот сгради на основание апортна вноска в капитала на дружеството от „О. С.” и извършено преустройство, като се е легитимирал с нот. актове №№ 29/2001 год. и 147/2004 год. Като собственик на сградите в имота е поддържал осъществяването на оградата от ответника да му пречи на достъпа и осъществяване на дейността в тях, предявявайки иска по чл. 109 ЗС за преустановяване на тези действия от ответника. Последният е оспорил иска с възражение относно правото на собственост на ищеца, както и, че действията по изграждане на оградата не пречат на ищеца.
Първоинстанционният съд е отхвърлил иска по чл. 109 ЗС поради наличието на строително разрешение за изграждане на оградата на имота, което не представлява нарушаване правото на собственост на ищцовото дружество. Въззивният съд потвърдил това решение по други мотиви – не е установено правото на собственост на ищеца върху сградите в имота, тъй като представените констативни нотариални актове, в т. ч. и на праводателя му О. С.” /нот. акт № 40/99 год./ констатират, но не пораждат права. При наличието на оспорване на това твърдение от страна на ответника, ищецът е следвало да го установи, което не е постигнато с представените от него доказателства, вкл. и за правоприемството между „О. С.” и Д. „С.”, на което през 1962 год. е било учредено правото на строеж на боксовата зала.
Поради липсата на първата предпоставка на иска по чл. 109 ЗС същият е намерен за неоснователен.
Първият от поставените в изложението процесуалноправни въпроси е неотносим с оглед данните по делото за оспорване от страна на ответника твърдяното от ищеца право на собственост относно построената в имота сграда още в първото заседание в първоинстанционното производство, образувано при действието на отменения ГПК. Оспорени са представените с исковата молба констативни нотариални актове относно основанията, на които ищецът е поддържал да е собственик на сградата. Поради това и между страните е налице спор относно собствеността на същата, по който решаващият съд безусловно следва да се произнесе. Както се приема в решение № 62 от 1.07.2015 год. по гр. д. № 339/2015 год. на ІІ г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК- в рамката на предприетата защита на правото на собственост от всяко пряко или косвено неоснователно въздействие, вредно отражение или създадено състояние, което пречи на собственика да упражнява правото си на собственост в пълен обем, ищецът следва да е материално легитимиран по иска по чл. 109 ЗС, за да получи търсената защита, както и да установи кое е действието, което препятства упражняване на правото му на собственост. При заявеното оспорване от страна на ответника ищецът е следвало да установи при пълно и главно доказване твърдението си, че е собственик на сградите в имота, в какъвто смисъл е и постановеното решение по гр. д. № 5432/2014 год. на ВКС, ІІ г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. С оглед на тези съображения представеното от касатора решение по т. д. № 540/2012 год. на І т. о. на ВКС не е относимо, тъй като касае преклудирането на въведено след приключване на съдебното дирене възражение на ответника, а освен това и при действието на чл. 133 ГПК.
Вторият, поставен от касатора процесуалноправен въпрос, касаещ доказателствената сила на констативния нотариален акт и тежестта за оборването на легитимиращото му действие, също не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Решаващите съображения за извода, че ищецът не е доказал да е собственик на сградите в имота са направени въз основа на преценката на представените от него доказателства по делото за учреденото право на строеж на боксова зала в полза на Д. „С.” и липсата на доказателства за правоприемство в лицето на праводателя на ищцовото дружество ОСК „С.”. Оспорването на констатациите в нотариалните актове касае съществуването на удостовереното в тях право, което в случая съдът е приел да не е налице с оглед преценката на събраните доказателства, от които не може да се направи извод за принадлежността на правото на собственост в лицето на ищцовото дружество на поддържаното от него основание за това.
Поради това и този въпрос не е относим към направения във въззивното решение извод за неоснователност на предявения иск по чл. 109 ЗС поради липса на материалноправна легитимация на ищеца, респ. неотносима е и представената задължителна съдебна практика.
За да се допусне касационно обжалване на въззивното решение, касаторът следва да обосноват наличието на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, като на първо място посочи кои материалноправни или процесуалноправни въпроси са обсъждани в решението и са обусловили решаващите изводи, и на второ място, с оглед представената съдебна практика по конкретни спорове, че тези въпроси са противоречиво решавани от съдилищата, респ. решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, на която се позовава. Формулираните в случая процесуалноправни въпроси не представляват такива по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са обусловили извода за неоснователност на иска, затова и не следва да се обсъжда твърдяното противоречие с представената съдебна практика.
В заключение следва извод за липса на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 391 от 19.01.2015 год. по гр. д. № 3480/2009 год. на Софийски градски съд по подадената от [фирма], чрез адв. Цв. Г., касационна жалба против него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: