О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 291
гр. София, 23.03.2010 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети март две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емануела Балевска
ЧЛЕНОВЕ: 1. Снежанка Николова
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 287 по описа за 2010 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. П. В. против въззивното решение №610/12.11.2009 година на Окръжен съд – Плевен, с което е потвърдено решението на Районен съд – Левски, постановено по гр.д. №252/2009 година. С последното е уважен предявения от О. гр. Л. против жалбоподателя иск с правно основание чл.108 от ЗС, по отношение на недвижим имот в с. Б., общ. Левски.
Ответникът по касационната жалба е представил писмен отговор, с който оспорва както наличието на касационни основания за допускането до касационно обжалване на решението на окръжния съд, така и основателността на касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срок, насочена е против въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване, като обжалваемия интерес по критерия на чл.280, ал.2 от ГПК е над 1000 лева, предвид представеното по делото удостоверение за данъчната оценка на недвижимия имот.
За да приеме, че предявения иск с правно основание чл.108 от ЗС е основателен, въззивния съд е приел за установено, че ищеца – О. гр. Л. е собственик на имота, а ответникът го държи, бе да има правно основание, противопоставимо на собственика.
Извода за принадлежността на правото на собственост на ищеца, съдът е направил въз основа на следното:
През 1846 година е проведен търг, организиран от Кметство с. Б., за продажба на незастроени дворни места, общинска собственост, с цел получаване на средства за закупуване на тръби за водоснабдителното мрежа на селото и за задоволяване на жилищните нужди на населението. В условията за провеждането на търга, в т.3, е отразено, че при незастрояване на закупеното дворно място, същото ще бъде отнето в полза на общината. Срока за застрояване е определен на три години. Дядото на ищеца – Велико М. П. , след провеждане на тръжната процедура е закупил имота, който е спорен по настоящото дело между страните. Представено е копие от Главна книга на държавните имоти на Общински народен съвет с. Б., от която съдът е направил извод, че имота, закупен от Велико П. през 1946 г. е одържавен, доколкото под №86 от книгата е записан имота, за който не се е спорило, че е идентичен с процесния като държавен, а като бивш собственик е записан Велико М. П. Основанието за одържавяването на имота е посочено като „съгл.т.3 от спец.условия на тр.преписка от 1946”. Представени са доказателства, че имота е актуван като държавен през 1962 г., като основание за актуването на имота като държавен се посочват решения на ИК на ОНС с. Б. и на ОНС Плевен. Съставен е акт за държавна собственост през 1962 година, като основанието за одържавяването на имота е неизпълнението от страна на купувача по търга от 1946 година на поетото задължение за застрояването на имота. Съставен е и акт за държавна собственост №/21.11.1988 година, като основанието за новото съставяне на акта е нов регулационен план на селото и нов номер на имота. Имотът е отписан като държавен от Областния управител на Област Плевен, като в акта е записано, че същия се предава на О. Л.. Отписването е станало на 13.11.2008 година, като на 24.11.208 година е съставен акт за частна общинска собственост. Правното основание на актуването на имота като частна общинска собственост е пар.42 от ПЗР на ЗОС, разпоредба, касаеща промяна на титуляра на правото на собственост по силата на закона, съгласно която празни незастроени дворни места, предназначени за жилищно строителство, държавна собственост, стават частна общинска собственост.
При горните факти, възприети от въззивния съд като фактическа обстановка по делото, съдът е приел, че ответникът не установява своето твърдяно право на собственост върху имота с представения констативен нотариален акт, като е приел, че с оглед ограниченията на ЗОС и ЗДС от 1996 година, до 05.11.1999 година, имоти, общинска собственост не могат да се придобиват по давност. За периода от актуването на имота за държавна собственост – до 1996 година, поради съществуващата забрана за придобиване на вещи социалистическа собственост, ответникът не е могъл също да придобие имота по давност. След изменението със ЗИДЗОС /в сила от 05.11.1999 година/, ограничението за придобиване на имоти, частна общинска собственост по давност е отпаднало, но до датата на издаване на констативния нотариален акт – 19.06.2000 година не е изтекъл десетгодишния давностен срок по чл.79 от ЗС.
По сочените от жалбоподателя касационни основания в изложението към касационната жалба, съдът приема следното:
Повдигнат е процесуалноправен въпрос, по който според жалбоподателя, е налице противоречиво разрешаване от съдилищата. Сочения въпрос е, акт за държавна собственост установява ли по категоричен и ненуждаещ се от доказване начин правото на собственост на държавата. Според жалбоподателя, този въпрос е разрешаван противоречиво от съдилищата, доколкото е представено към изложението на касационните основания решение на ВКС- №19/22.01.2009 г., по гр.д. № 5305/2007 г., І гр.отд., постановено по реда на ГПК /отм./ – основание за допускане на въззивното решение на окръжния съд до касационно обжалване, съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1, т.2 от ГПК. Безспорно в съдебната практика е, че актът за държавна собственост има установително декларативно действие. Въззивния съд не се е произнесъл в противен смисъл, доколкото е основал своя извод относно принадлежността на правото на собственост на общината – ищец въз основа на други правни изводи, а именно неизпълнение на тръжните условия от страна на ищеца по проведен търг за продажба на общински терен и предвиденото в тази хипотеза одържавяване. Произнасянето на въззивния съд не е в противоречие с трайната практика на ВКС по повдигнатия въпрос, доколкото не е приел твърдяното от жалбоподателя, че акта за държавна собственост е абсолютно доказателство за принадлежността на правото на собственост в полза на държавата. Жалбоподателят посочва и процесуалноправен въпрос, доколко ищецът в производството по ревандикационен иск следва при условията на пълно и главно доказване да установи своето право на собственост върху спорния имот. Твърди се, че в посоченото по–горе решение на ВКС е прието противното на възприетото от въззивния съд. Липсва произнасяне на въззивния съд в смисъл, че ищецът по иск с правно основание чл.108 от ЗС не следва да установи своето право на собственост, напротив, съдът се е произнесъл по принадлежността на правото на собственост за ищеца, като в този смисъл е и постановеното от него съдебно решение. Фактите по делото и възприетата от въззивния съд фактическа обстановка не са предмет на проверка в производството по чл.288 от ГПК, а касаят обосноваността на съдебния акт, а обосноваността, респ. необосноваността не е сред посочените в разпоредбата на чл.280, ал.1 т.1-3 от ГПК основания за допускане на решението до касационно обжалване. Преценката за обоснованост на въззивното решение следва да се направи едва след допускането на решението до касационно обжалване, при наличието на предпоставките за това.
Представените определения на ВКС не са съдебна практика, по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, като доколкото не формират сила на пресъдено нещо и с тях не се разрешава правен спор по същество, за да се приеме за основателно твърдението на жалбоподателя, че е налице противоречиво разрешаване на повдигнатия въпрос от съдилищата.
Твърди се, че е основание за допускане до касационно обжалване на решението на окръжния съд, по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Това основание е налице тогава, когато съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. При всички случаи, въпросът, по който се е произнесъл въззивния съд следва да е формулиран от жалбоподателя. В случая липсва формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд и който е обусловил крайния извод на съда относно основателността, респ. неоснователността на предявения иск и по предмета на спора.. В изложението на касационните основания, жалбоподателят се е ограничил единствено да посочи, че „казусът безспорно е от значение за развитие на правото и точното прилагане на закона, с оглед особеностите на придобиването на имот през 1946 г.” . Не се сочи приложението на коя правна норма и нормативен акт се нуждае от тълкуване от ВКС или по приложението на които е налице противоречива практика или неяснота в закона, налагащи отстраняването им по тълкувателен път. Липсата на формулиран въпрос, по който да се е произнесъл въззивния съд от една страна, както и липсата на доводи за наличието на основания, налагащи извод за разглеждането на конкретен въпрос, който да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, води до извод за липса на касационното основание, на което са позовава ищеца в изложението на касационните основания.
Водим от горното, състав на ВКС, второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №610/12.11.2009 година на Окръжен съд – Плевен, постановено по гр.д. № 773/2009 г. с което е потвърдено решение №170/31.07.2009 г. на Районен съд – Левски, постановено по гр.д. № 252/2009 година.
Председател: Членове: 1. 2.