О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 292
София, 10.05.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 5990/2015 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 6052 от 20.08.2015 г. по гр.д. № 6204/2014 г. на Софийски градски съд е потвърдено решението на Софийски районен съд, постановено на 04.03.2014 г. по гр.д. № 35143/2011 г., с което е признато за установено по отношение на Х. П. Х., че Т. В. П. е собственик на 758 кв.м от поземлен имот с идентификатор 68134.2040.89, целият с площ 942 кв.м, съобразно действащата кадастрална карта и кадастрални регистри на [населено място], и Х. П. Х. е осъден да предаде на Т. В. П. на основание чл. 108 ЗС владението върху този имот, както и на основание чл. 109 ЗС да премахне незаконно построените в него две гаражни клетки.
В срока по чл. 283 ГПК въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от Х. П. Х. чрез неговия пълномощник адв. И. Б.. В жалбата са развити подробни доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Касаторът поддържа, че при заявено от него своевременно оспорване на валидността и материалната законосъобразност реституционното решение за възстановяване на правото на собственост по ЗСПЗЗ, от което ищцата черпи права, въззивният съд не е упражнил дължимия косвен съдебен контрол, поради което е направил необоснован извод, че решението е породило реституционно действие и легитимира ищцата като собственик на имота. На следващо място незаконосъобразно е приел, че договорът за покупко- продажба, с който касаторът е придобил спорния имот, е нищожен поради липса на форма, без да вземе предвид, че към момента на продажбата му имотът е бил държавна собственост и съгласно чл. 18 ЗС за прехвърлянето му е била достатъчна обикновена писмена форма. По отношение на иска по чл. 109 ЗС твърди, че съдът е постановил премахване на гаражни клетки, каквито в действителност не съществуват в имота.
За да обоснове допускане на въззивното решение до касационно обжалване, касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и 2 ГПК, във връзка с които поставя следните въпроси: 1. Следва ли съдът да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразност върху възстановителното решение на поземлената комисия като административен акт, при положение, че насрещната страна изрично е оспорила неговата законосъобразност. 2. Каква е законоустановената към 1978 г. форма за действителност на отчуждителни сделки с недвижими имоти, извършени от държавата. 3. Следва ли да се счита за преклудирана възможността жалбоподателят да изложи пред въззивния съд и други аргументи за незаконосъобразност и отмяна на първоинстанционното решение чрез допълнителна молба след изтичане на срока за подаване на въззивната жалба, и следва ли тези допълнително развити доводи от жалбоподателя да бъдат съобразени и обсъдени от въззивния съд при постановяване на решението му.
В писмен отговор на касационната жалба ответницата в касационното производство Т. В. П. изразява становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
От фактическа страна по делото е установено, че с решение № 5360 от 20.11.1997 г. на Поземлена комисия- общ. В. на наследниците на К. В. М. е възстановена в съшествуващи/ възстановими/ стари реални граници нива с площ 0.758 дка в землището на [населено място], м. ”Валозите”, съставляваща имот № 1698 кад. лист 702 от кадастрален план, изработен 1950 г., представляващ парцел Х-89 в кв.7 по ЗРП на вилна зона „С.- север”, при граници: парцел ХV-87, парцел ХVІ-88 и от две страни улици. С отговора на исковата молба, ответникът, касатор в настоящото производство, е оспорил валидността и материалната законосъобразност на решението с възражение за липса на идентичност между имот пл.№ 1698 и парцел Х- 89. Противопоставил е и самостоятелни права върху парцел Х-89, основани на договор за покупко- продажба, оформен с нотариален акт № 174, т.VІІІ, нот. дело № 1447/ 20.11.1978 г., сключен между него и РНС ”Девети септември”, с който закупил недвижим имот- празна пустееща земя във вилна зона „С.- север, с площ 1100 кв.м, представляваща парцел Х, образуван от част от имот пл.№ 108 с площ 860 кв.м и част от имот пл.№ 1707 с площ 240 кв.м.
След преценка на събраните по делото писмени доказателства въззивният съд е направил извод, че бивш имот пл.№ 1698 по кадастралния план от 1950 г. попада върху няколко имота по действащия към 1997 г. кадастрален план, като от тях единствено незастроен е парцел Х- 89, който е възстановен на ищцата. По отношения на останалата част от бившия имот пл.№ 1698, обхващаща парцели ХV-87, ХVІ- 88, ХІ- 86, ІХ-85, VІІІ- 84 и ХV-83 по кадастралния план от 1997 г., е налице отказ за възстановяване, тъй като е застроена. Проследявайки изобразяването на границите на имота в приложените по делото скици въззивния съд е приел, че се касае за един и същи имот, който през годините е бил индивидуализиран в кадастралните и регулационните планове с различни планоснимачни номера. Оттук е заключил, че е налице идентичност между претендирания и възстановен на ищцата имот с частта от парцел Х със стар пл.№ 108 /по кадастрален план от 1961 г./, за която е съставен нотариалният акт на касатора. Приел е, че този нотариален акт не легитимира ответника като собственик на парцел Х- 89, тъй като представлява неистински документ – назначените еднолична и разширена съдебно- графични експертизи са установили, че нотариалният акт не е подписан от посочения в него нотариус. Договорът за покупко- продажба, от който черпи права ответника, е нищожен поради липса на форма – чл. 18 ЗЗД, поради което не е произвел вещно- прехвърлително действие.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия от поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси, касаещ задължението на съда да упражни косвен съдебен контрол върху реституционното решение по възражение на насрещната страна, на което същото противопоставя. Не кореспондира с данните по делото твърдението на касатора, че въпреки своевременно заявеното оспорване на решението, въззивният съд не е осъществил дължимия контрол за неговата валидност и законосъобразност. Видно от мотивите на обжалвания съдебен акт, съдът е обсъдил възражението на касатора за липса на идентичност между възстановения имот и спорната част от УПИ Х- 89, и е посочил въз основа на кои събрани по делото доказателства приема, че такава идентичност е установена по делото. Проследени са границите на бивш имот пл.№ 1698 по кадастралния план от 1950 г. и е направен извод, че през годините по различните кадастрални планове процесната част е била заснемана с различни планоснимачни номера, както и че същата е идентична с частта от имот пл.№ 108, включена в границите на УПИ Х. В производството по чл. 288 ГПК касационната инстанция не разполага с правомощията да проверява правилността на направените от въззивната инстанция фактически изводи, поради което развитите в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК оплаквания за необоснованост на решението не осъществяват основния критерий на чл. 280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и по следващия поставен от касатора правен въпрос – каква е законоустановената към 1978 г. форма за действителност на отчуждителни сделки с недвижими имоти, извършени от държавата. Към 1978 г., когато е сключен договорът за покупко- продажба на държавна земя, от който черпи права касаторът, е в сила нормата на чл. 18 ЗС в първоначалната й редакция- Изв., бр. 92/1951 г., съдържаща изключение от общото правило на чл. 18 ЗЗД относно изискването за нотариална форма на сделките с недвижими имоти като условие за тяхната действителност, като за уредените в раздел І „Държавна собственост” е установена облекчена писмена форма за действителност. Тези случаи са изчерпателно посочени в закона: замяна на държавен имот с имот на кооперации, обществени организации и граждани – чл. 13 ЗС, отстъпване право на строеж върху държавна земя – чл. 15 – 15г ; отстъпване на право на ползване върху държавен недвижим имот на кооперации и обществени организации- чл. 15 д ЗС; прехвърляне на имот, който кооперация е получила безвъзмездно от държавата – чл. 25 ЗС. Законът за собствеността, Раздел І, не регламентира продажбата на държавна земя на граждани, нито друг специален закон, действащ към 1978 г., изключва в този случай приложението на чл. 18 ЗЗД.
Практиката на ВКС, на която се позовава касаторът, не обосновава извод за противоречиво разрешаване на поставения правен въпрос, тъй като не касае приложението на чл. 18 ЗС в редакция преди изменението в ДВ бр. 33/96 г. при продажба на незастроени държавни дворни места на граждани, а дава отговор на въпроса в каква форма следва да се извърши прехвърляне на държавен имот на кооперация, за да породи вещнопрехвърлително действие съответният способ. Поради това не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК.
Не обосновава основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК и последния от поставените от касатора правни въпроси – следва ли да се счита за преклудирана възможността жалбоподателят да изложи пред въззивния съд и други аргументи за незаконосъобразност и отмяна на първоинстанционното решение чрез допълнителна молба след изтичане на срока за подаване на въззивната жалба, и следва ли тези допълнително развити доводи от жалбоподателя да бъдат съобразени и обсъдени от въззивния съд при постановяване на решението му. Този въпрос е намерил разрешение в практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, с която в случая въззивният съд се е съобразил. Така в решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.д. № 3418/2013 г. на ВКС, І г.о., е прието, че последвалите подаването на жалбата фактически твърдения и доказателствени искания, които се основават на посочване на други пороци, обуславящи неправилност на първоинстанционното решение, извън свързаните приложението на императивна материалноправна норма, са недопустими, ако са заявени след изтичане срока за въззивно обжалване, че във въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд и извън този срок не може да допълва въззивната си жалба с нови доводи, освен ако не са свързани с прилагането на императивни материалноправни норми. В същия смисъл е и решение № 216 от 19.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2008/2014 г., I г. о. Приема се също, че бланкетната въззивна жалба не е нередовна и съответно не следва да бъде оставяна без движение и връщана от съда.
В подадената в срока по чл. 259, ал.1 ГПК въззивна жалба срещу решението на Софийски районен съд, постановено на 04.03.2014 г. по гр.д. № 35143/2011 г. липсват конкретни оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение в частта му, с която е уважен предявеният против касатора Х. Х. иск по чл. 109 ЗС за премахване на построените в имота две гаражни клетки. Такива доводи – за необоснованост на фактическите изводи на първоинстанционния съд относно съществуването на тези обекти, са наведени за пръв път с допълнителна молба, подадена на 07.04.2014 г., т.е след изтичане на двуседмичния срок за въззивно обжалване на решението. Затова като е приел, че не дължи произнасяне по тях, въззивният съд е процедирал в съответствие с цитираната по- горе практика доколкото тези оплаквания не касаят приложение на императивна материалноправна норма.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
В подадения от Т. В. П. отговор на касационната жалба няма направено искане за присъждане на разноски и приложени доказателства за техния размер, поради което такива не се присъждат.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 6052 от 20.08.2015 г. по гр.д. № 6204/2014 г. на Софийски градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: