О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 292
София, 14.05.2019 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на тринадесети март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2451/2018г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по съвместна касационна жалба на Д. Б. К. и Б. Д. Б., двамата от гр. Хасково, против решение № 173 от 08.06.2018 г. по в. т. д. № 184/2018 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Хасковски окръжен съд решение № 4 от 17.01.2018 г. по т. д. № 77/2017 г. в обжалваната негова част, с която предявените от „Банка Д.” ЕАД, гр. София срещу двамата касатори, в качеството им на солидарни длъжници по договор за ипотечен кредит от 28.11.2007 г. и допълнителни споразумения към него от 06.11.2009 г. и от 21.02.2011 г., положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземания на банката са уважени за следните суми: 58 011.32 лв. – главница; 3 073.96 лв. – договорни лихви за периода 01.06.2016 г. – 06.04.2-17 г.; 1 820.38 лв. – санкционна лихва за периода 06.04.2014 г. – 06.04.2017 г.; 806.11 лв. – заемни такси и законна лихва върху главницата, считано от 07.04.2017 г. до окончателното й изплащане, за които суми са издадени заповед за незабавно изпълнение № 443 от 10.04.2017 г. и изпълнителен лист от 11.04.2017 г. по ч. гр. д. № 840/2017 г. на Хасковски районен съд.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Оплакванията на касаторите са за това, че: не са обсъдени доводите им, че в периода на развилото се между същите страни предходно дело № 32/2013 г. на Хасковски окръжен съд с предмет искове по чл. 422 ГПК банката-кредитор е претендирала същите вземания по процесния договор за кредит, обявен от нея за предсрочно изискуем от 27.09.2011г., с което е отнела привилегията на длъжниците за погасяване на кредита съобразно уговорения погасителен план; не е взето предвид обстоятелството, че новото заявление по чл. 417 ГПК, въз основа на което са предявени настоящите искове по чл. 422 ГПК, е подадено при още висящо изпълнително производство по изп. дело № 20138750401422 на ЧСИ З. З. за събиране на вземания по същия договор за кредит, като въз основа на издадения изпълнителен лист по ч. гр. д. № 840/2017 г. на Хасковски районен съд е образувано ново изпълнително дело № 20178750400349 на ЧСИ З. З., без първоначално образуваното изпълнително производство да е било прекратено; не е отчетено обстоятелството, че с образуване на изпълнителното производство е била отнета възможността на длъжниците да изпълняват задълженията си за погасяване на кредита.
В касационната жалба е релевирано изрично оплакване срещу извода за надлежното им уведомяване от банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Изложени са подробни съображения и във връзка с приетото от въззивната инстанция, че вземанията не са погасени по давност, като е аргументирана поддържаната и пред инстанциите по същество теза, че за начало на давностния срок по чл. 110 ЗЗД следва да се счита получаването на преписа от исковата молба по т. д № 32/2013 г. на Хасковски окръжен съд и на приложения по него препис от уведомлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, считано от 27.09.2011 г.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с бланкетно поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Допустимо ли е кредиторът да изменя датата на вече обявена предсрочна изискуемост за цялото вземане по договор за банков кредит, без да са настъпили факти, които да променят обстоятелствата, послужили за първоначално обявената изискуемост; 2. При налични по делото доказателства за настъпила предсрочна изискуемост по договор за банков кредит в предходно съдебно производство, следва ли да се обследват фактите, които налагат повторно обявяване на кредита за предсрочно изискуем от друга за страните дата при вече възникнало правопораждащо действие на изискуемостта на вземанията; 3. След като ищецът е направил изявление, че от 14.02.2017 г. – с връчване на уведомленията, обективиращи изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем от 23.11.2016 г., като този иск се отнася за дълга, за който вече има обявена предсрочна изискуемост към 27.09.2011 г., и кредиторът е претендирал вземанията си изцяло, за което са изпратени уведомления към 03.01.2012 г. и към 18.01.2012 г., от кой момент следва да се възприеме, че тече погасителната давност; 4. Съгласно ч. 114 ЗЗД, след като давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а в настоящия случай е станало изискуемо от датата на получаване на книжата по ч. гр. д. № 1550/2013г. на Районен съд – Хасково, то обявяването на кредита за изискуем за друг, следващ период от договора, противопоставимо ли е по направено възражение за погасени по давност на вземанията по първоначално обявената изискуемост”.
Ответникът по касация – „Банка Д.” ЕАД, гр. София – заявява становище за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предпоставките за това, респ. за неоснователност на касационната жалба. Подробни съображения е изложил в депозирания писмен отговор от 01.10.2018 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната негова част, с която са уважени предявените от „Банка Д.” ЕАД, гр. София искове с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземания на банката към Д. Б. К. и Б. Д. Б., в качеството им на солидарни длъжници по договор за ипотечен кредит от 28.11.2007 г. и допълнителни споразумения към него от 06.11.2009 г. и от 21.02.2011 г., въззивният съд е счел за безспорно установено от заключението на изслушаната по делото счетоводна експертиза, че последното плащане на вноските по кредита е от 08.11.2013 г., като понастоящем задълженията по кредита за главница, лихви и такси възлизат на посочените от първата инстанция суми. За доказано, с оглед представените препоръчани писма с обратни разписки, е преценено и изискването, в съответствие с указанията по т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, кредитът да е обявен от банката за предсрочно изискуем.
Решаващият състав е счел за неоснователни всички релевирани от двамата въззивници възражения:
На първо място, не е споделено становището за недължимост на претендираните в настоящото производство суми предвид влязлото в сила решение по т. д. № 112/2015 г., с което предявените срещу двамата кредитополучатели искове по чл. 422 ГПК са отхвърлени поради неизпълнение на изискването за надлежно обявяване на кредита за предсрочно изискуем на твърдяната от банката-кредитор дата – 27.09.2011 г. Решаващият състав е приел, че след неуспешния опит на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем, установен с влязлото в сила решение по предходното дело, договорът между страните е продължил да действа съобразно уговореното в него и изменящите и допълващите го споразумения, като последващото неизпълнение за погасяване на месечните вноски по него представлява ново, различно от предходното, основание за банката да обяви предсрочната му изискуемост, което не е обхванато от обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по т. д. № 112/2015 г.
Като лишена от житейска и правна логика, а също и опровергана от доказателствата по делото, е преценена и тезата на ответниците по исковете, че предприетите от банката-кредитор действия за обявяване на предсрочна изискуемост поради неплащане на вноските по кредита към 27.09.2011 г., последвалият съдебен спор и наложените във връзка с него запори и възбрани са им попречили да изпълнят задълженията си по кредита.
На последно място, въззивният съд е приел за неоснователно и направеното възражение за изтекла погасителна давност за неизплатените вноски за главница и лихви с настъпил падеж до 07.04.2012 г. Като начало на давността, с оглед правилото на чл. 114 ЗЗД, е приета датата на надлежното уведомяване на длъжниците – 14.02.2017 г., като спрямо нея депозираното на 06.04.2017 г. заявление по чл. 417 ГПК, съответно исковата молба, по която е образувано настоящото дело, е в рамките на предвидения в чл. 110 ЗЗД давностен срок. Според съдебния състав, възражението за давност е неоснователно също и за вноските с изтекъл падеж, тъй като най-старата от тях датира от 21.03.2013 г. и следователно заявлението е подадено в рамките на 5-годишния срок.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Съгласно действащата нормативна уредба, допускането на касационния контрол е обусловено от наличието на точно определени предпоставки, а именно – обжалваният въззивен акт трябва да съдържа произнасяне по значим за изхода на делото материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е осъществено някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В създадената по приложението на посочената норма задължителна съдебна практика – т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.210 г. на ОСГТК на ВКС – е указано, че формулирането на конкретния въпрос, обусловил изхода на правния спор, както и обосноваването на заявеното основание, в т. ч. посочване, респ. представяне на относимата практика (задължителна и казуална) е задължение на самия касатор.
В настоящия случай касаторите не са изпълнили задължението си да обосноват наличието на единственото поддържано основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Това основание е заявено само бланкетно – с посочване на правната норма, без изобщо да са изложени конкретни съображения, аргументиращи наличието на двете кумулативни предпоставки, формиращи същото – значение на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Само по себе си, това обстоятелство е напълно достатъчно за недопускане на касационното обжалване.
Отделно от това, от начина, по който са поставени въпросите, посоченото основание не би могло да бъде осъществено. Всички въпроси са базирани на твърдението на самите касатори, че предсрочната изискуемост на процесния кредит е настъпила в хода на производството по предходното дело между страните, от което произтича и поддържаната от тях теза за недопустимост да бъде определена нова дата на предсрочна изискуемост и за изтекла погасителна давност. Това становище обаче не съответства на мотивите на обжалвания акт, в които въззивният съд, отчитайки влязлото в сила решение по т. д. № 112/2015 г. на Пловдивски апелативен съд, е направил извод, че първият опит на банката-кредитор да обяви предсрочна изискуемост на кредита с дата 27.09.2011 г. е неуспешен и такава е настъпила едва с уведомленията до длъжниците от 14.02.2017 г., т. е. това е и началото на погасителната давност по чл. 114 ЗЗД. Следователно, доколкото не кореспондират с мотивите на въззивното решение, а отразяват становището на самата страна, поставените в изложението въпроси нямат характер на обуславящи за изхода на делото по смисъла на разясненията в цитираната задължителна съдебна практика. Затова, дори и да бе надлежно релевирано, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не подлежи на обсъждане.
С оглед изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Независимо от този изход на делото, на ответника по касация не се присъждат разноски за настоящото производство поради липса на направено искане.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 173 от 08.06.2018 г. по в. т. д. № 184/2018 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: