1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 292
С., 16.03. 2016 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на десети февруари, през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 482 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Академия на МВР [населено място], представлявана от ректора Б. Ч., приподписана от гл. юрисконсулт Б. П., против въззивно решение № 1585 от 14.09.2015 г., постановено по в.гр.д. № 1687/2015 г. на Варненския окръжен съд, ГО, с което като е потвърдено решение № 1502 от 26.03.2015 г. на Варненския районен съд, постановено по гр.д. № 2387/2014 г., са отхвърлени предявените искове от касатора срещу Х. И. Б. от [населено място], с правно основание чл. 146, ал. 2 ЗМВР/отм./, вр. с чл. 198, ал. 3 ЗМВР/отм./ и чл.86, ал.1 ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в общ размер от 5 073,70 лв., от която 3554,63 лв., представляващи направени от А. разходи за издръжка; 1328,72 лв. – разходи за обучение на ответника като курсант редовно професионално обучение в А. на МВР, за периода от 10.2000 г. до 10.2004 г., 190,35 лв. – левовата равностойност на униформено облекло, ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на задължението, като недоказани за сумата над 3185,11 лв. до предявения общ размер от 5073,70 лв. и съответно като погасени по давност за сумата в общ размер на 3185,11 лв. Твърди се неправилност на въззивното решение по касационните основания на чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че с въззивното решение съдът се е произнесъл по правен въпрос, от значение за изхода на делото, който е решаван противоречиво от съдилищата – основание за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Поставеният от касатора правен въпрос от материално естество е – какъв е приложимия давностен срок по отношение на вземане, възникнало от неизпълнение на задължение по чл. 146, ал. 1 ЗМВР/отм./, аналогично на чл. 174, ал. 4, вр. с ал. 1 ЗМВР, разрешен противоречиво в обжалвания съдебен акт и влезлите в сила решение № 834 от 18.09.2009 г. по гр.д. № 464/2009 г. на Хасковския районен съд и въззивно решение от 12.07.2012 г. по гр.д. № 193/2012 г. на Благоевградския окръжен съд.
Ответникът по касационната жалба Х. И. Б. от [населено място], чрез пълномощника си адв. П. Н. от АК-В. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва жалбата като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Претендира заплащане на направените разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяем иск по чл. 146, ал. 2 ЗМВР/отм./, с цена над 5 000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С обжалваното въззивно решение като е потвърдено първоинстанционното решение, са отхвърлени предявените искове от Академия на МВР срещу Х. Б., с правно основание чл. 146, ал. 2 ЗМВР/отм./, вр. с чл. 198, ал. 3 ЗМВР/отм./ и чл. 86 ЗЗД, за сумата в общ размер от 5 073,70 лв., от която 3554,63 лв., представляващи извършени от А. на МВР разходи за издръжка; 1328,72 лв. – разходи за обучение на ответника като курсант редовно професионално обучение в А. на МВР, за периода от 10.2000 г. до 10.2004 г., 190,35 лв. – левовата равностойност на униформено облекло, като недоказани за сумата над 3185,11 лв. до предявения общ размер от 5073,70 лв. и съответно като погасени по давност за сумата в общ размер на 3185,11 лв. Съдът е приел за основателно направеното възражение от ответника за изтекла в негова полза погасителна тригодишна давност, тъй като вземането има характер на обезщетение от неизпълнен договор, поради което е приложима давността по чл. 111, б. „б” ЗЗД. Приел е, че в случая разпоредбата на чл. 4 от договора има санкционен характер и по отношение на тези вземания се прилага кратката 3-годишна давност, а съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД в случая давностният срок е започнал да тече от 27.04.2009 г. – датата на връчването на заповедта за прекратяването на служебното правоотношение на ответника /акт за сдаване на длъжност/ по негово собствено желание, която е и датата на възникването и изискуемостта на вземането на ищеца за възстановяването на разходите по обучението му в академията. Приел е, че тъй като исковата молба е подадена на 21.02.2014 г. – след изтичането на 27.04.2012 г. на тригодишния давностен срок, исковете се явяват неоснователни като погасени по давност.
Във връзка със заявените основания за допускане до касация, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че в случая не е налице критерият за селекция на касационните жалби по чл. 280, ал. 1 ГПК като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Това е така, тъй като разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал 1, т. 1-3 ГПК. В случая касаторът релевира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК и се позовава на две влезли в сила първоинстанционно и въззивно решение, които представя. Поставеният от касатора материалноправен въпрос – какъв е приложимия давностен срок по отношение на вземане, възникнало от неизпълнение на задължение по чл. 146, ал. 1 ЗМВР/отм./, аналогично на чл. 174, ал. 4, вр. с ал. 1 ЗМВР се явява обуславящ изхода на делото, но той е решен от въззивния съд в съответствие със задължителната съдебна практика, обективирана в постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на ВКС, а именно – решение № 406 от 01.12.2014 г. по гр.д. № 1364/2014 г., ІV г.о. и решение № 390/13 от 22.01.2014 г. по гр.д. № 1871/2013 г., ІV, г.о. По поставения правен въпрос в тях е прието, че разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗМВР (обн. ДВ., бр. 122/1997 г., отм. 01.05.2006 г.) предвижда, че завършилите редовно обучение в академията са длъжни да служат в министерството за срок не по-малък от 10 години въз основа на подписан договор при приемането им, като източник на правоотношението между страните е сключения между тях договор. Макар и императивно установено, задължението на курсистите след завършването на обучението си (арг. от чл. 145, ал. 3 и 4 ЗМВР, обн. ДВ., бр. 122/1997 г., отм.) да служат в МВР за срок не по-малък от 10 години, възниква въз основа подписания договор между страните при приемането им. Нормата на чл. 146, ал. 2, изр. 2, във вр. с изр. 1 от ЗМВР (отм.), урежда отговорността за неизпълнение на това договорно задължение, като императивно установява, както двете основания за възникването й – освобождаване по собствено желание или по дисциплинарен ред от службата в МВР преди изтичането на минималния срок по ал. 1, така и нейният обем – възстановяване на А. на МВР на разходите за обучение съгласно първоначалната редакция, респ. възстановяване на разходите за издръжка, обучение, униформено облекло, квалификация и/или преквалификация за периода на обучението, пропорционално на времето на неизпълнение. Предвиденото в ЗМВР възстановяване на разходите за издръжка, обучение, униформено облекло и квалификация има характер на обезщетение за неизпълнение на договора, задължение за което възниква и става изискуемо при настъпване на изброените в ЗМВР основания, поради което приложима е кратката тригодишна давност по чл. 111, ал. 1, б. “б” ЗЗД. В съответствие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд е приел, че тъй като претендираното вземане има характер на обезщетение за неизпълнение на сключения между страните договор, по отношение на него се прилага кратката 3-годишна давност по чл. 111, б. „б” ЗЗД, като в случая съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давностният срок е започнал да тече от датата на връчването на заповедта за прекратяването на служебното правоотношение по собствено желание на ответника /акт за сдаване на длъжност/ – 27.04.2009 г., която се явява и датата на възникването и изискуемостта на вземането на ищеца за възстановяването на направените разходи за обучението на ответника. Тъй като исковата молба по делото е подадена на 21.02.2014 г. – след изтичането на 27.04.2012 г. на тригодишния давностен срок, предявените искове се явяват неоснователни като погасени по давност, поради което са отхвърлени. Наличието на задължителна съдебна практика по поставения правен въпрос от материално естество изключва приложението на основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/правен въпрос, решаван противоречиво от съдилищата/.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, поради което обжалваното въззивно решение не следва да се допусне до касационен контрол.
При този изход на делото пред настоящата инстанция, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата направените разноски за настоящото производство в размер на 1500 лв. адвокатско възнаграждение, съгласно представените списък по чл. 80 ГПК и договор за правна помощ.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1585 от 14.09.2015 г., постановено по в.гр.д. № 1687/2015 г. на Варненския окръжен съд, ГО, по касационна жалба вх. № 35320 от 26.11.2015 г. на Академия на МВР [населено място].
ОСЪЖДА Академия на МВР [населено място] да заплати на Х. И. Б. от [населено място] направените разноски за касационното производство в размер на 1 500 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: