7
определение по гр.д.№ 2241 от 2015 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 292
гр. София, 18.05.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на тринадесети май две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 2241 от 2015 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано по подадена от Потребителна кооперация „Н.” касационна жалба срещу решение № 217 от 12.12.2014 г. по в.гр.д.№ 500 от 2014 г. на Варненския апелативен съд, гражданско отделение за потвърждаване на решение № 1149 от 22.07.2014 г. по гр.д.№ 3186 от 2013 г. на Варненския окръжен съд В ЧАСТТА МУ, с която е признато за установено по отношение на Потребителна кооперация „Н.”, че [фирма] е собственик на следния имот: дворно място с площ от 680 кв.м., съставляващо УПИ X.-1341 в кв.72 по плана на [населено място], ведно с построената в това място масивна административна сграда на три етажа и е осъдена ответната кооперация да предаде на [фирма] първият етаж от сградата, пристройката към нея и дворното място и да заплати на ищцовото дружество разноски за първата инстанция в размер на 6225 лв. и разноски за въззивното производство в размер на 2423 лв.
В касационната жалба се твърди, че решението на Варненския апелативен съд е недопустимо и евентуално неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване пълномощникът на касатора сочи чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Твърди, че е налице противоречие между обжалваното решение и посочена от него задължителна и незадължителна практика на ВКС /т.10 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. по тълк.д.№ 1 от 2001 г. на ОСГК на ВКС, т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 4 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС, определение № 751 от 17.08.2010 г. по гр.д.№ 2022 от 2009 г. на ВКС, ГК, Първо г.о., решение № 212 от 23.05.1989 г. по гр.д.№ 132 от 1989 г. на ВС, ГК, Първо г.о., решение № 561 от 06.10.2004 г. по гр.д.№ 1885 от 2003 г. на ВКС, ТК, решение № 67 от 06.07.2010 г. по т.д.№ 898 от 2009 г. на ВКС, ТК, Първо т.о., решение № 310 от 30.07.2010 г. по гр.д.№ 1086 от 2009 г. на ВКС, ГК, Второ г.о., решение № 27 от 16.04.2014 г. по т.д.№ 1893 от 2013 г. на ВКС, ТК, Второ г.о., решение № 564 от 16.03.1978 г. по гр.д.№ 3365 от 1977 г. на ВС, Първо г.о., решение № 212 от 13.09.2011 г. по гр.д.№ 70 от 2010 г. на ВКС, ГК, Първо г.о., решение № 1124 от 19.07.2002 г. по гр.д.№ 1208 от 2002 г. на ВКС, ГК, Първо г.о., решение № 26 от 10.02.2009 г. по гр.д.№ 5911 от 2007 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., решение № 376 от 12.03.2013 г. по гр.д.№ 260 от 2012 г. на ВКС, ГК, Първо г.о., решение № 262 от 13.07.2012 г. по гр.д.№ 944 от 2011 г. на ВКС, ГК, Първо г.о., решение № 392 от 10.01.2012 г. по гр.д.№ 891 от 2010 г. на ВКС, ГК, Първо г.о., решение № 136 от 11.11.2011 г. по гр.д.№ 144 от 2009 г. на ВКС, ГК, Първо г.о. и решение № 1219 от 26.08.1998 г. по гр.д.№ 2911 от 1996 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о./ по следните правни въпроси, уточнени от съда както следва: 1. Недопустимо ли е решение, в което съдът се е произнесъл по непосочено в исковата молба придобивно основание /в случая чл.17а ЗППДОбП /отм./, 2. Недопустимо ли е решение за осъждане да се предаде пристройка, която не е поискана и описана в исковата молба, 3. Недопустимо ли е въззивно решение, с което се пререшава делото по отношение на пристройка, за която няма произнасяне на първоинстанционния съд и не е поискано допълване или поправка на очевидна фактическа грешка в това решение по отношение на тази пристройка, 4. Недопустимо ли е решение, с което се признава собственост върху имот /в случая втори етаж от сграда/, ако ищецът няма правен интерес от това, 5. Недопустимо ли е решение, постановено по нередовна искова молба /без ищецът да е посочил в нея кой от представените от него нотариални актове е за имот, идентичен с процесния, 6. Длъжен ли е въззивният съд да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, 7. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди доводите на страните, 8. Преклудирани ли са възражения срещу доказателствената стойност и относимостта на представени от ищеца доказателства, с които се поддържа, че те не са в състояние да установят заявените от ищеца факти, 9. Преклудират ли се възраженията на страна по делото за нищожност на договор, 10. Освобождава ли ищеца от доказателствената тежест да установи правопораждащите факти неподаването на отговор на исковата молба от страна на ответника, 11. Представлява ли процесуално нарушение отказът на съда да обсъди доводите на страните по делото относно недоказаността на предоставянето на правото на оперативно управление на имотите по законоустановения ред /НДИ и П./, 12. Прекъсват ли владението действия, извън посочените в чл.116 ЗЗД, като например изпращането на нотариална покана и 13. Спокойно ли е владението при изпратена нотариална покана за освобождаване на имота.
В писмен отговор от 09.04.2015 г. ответникът [фирма] оспорва жалбата. Претендира за направените по делото разноски.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на касационното обжалване счита следното: За да постанови решението си за потвърждаване решението на първоинстанционния съд за установяване на правото на собственост на ищеца върху дворно място и изградената в него масивна сграда с пристройка към нея и за осъждане на ответната кооперация да предаде на ищеца дворното място и ет.1 от сградата с пристройката към нея, въззивният съд е приел, че от представените по делото доказателства безспорно е установено, че ищцовото дружество [фирма] е придобило правото на собственост върху мястото и сградата на основание чл.17а ЗППДОбП /отм./- като имущество, което е било предоставено за стопанисване и управление на държавно предприятие Д., което впоследствие е било преобразувано в Е..
По направеното от ответната кооперация възражение за придобиване на имота по давност, съдът е приел за установено, че до 1993 г. ответната кооперация е била само държател на първия етаж от сградата /ползвала е тази част от сградата по договор за наем с [фирма]/. След 1993 г. ответникът не е доказал да е извършил действия, с които да е променил намерение си да свои имота- тоест от държател да е станал владелец. Дори и да е било установено владение, според съда, то не може да доведе до придобиване по давност на ет.1 от сградата, тъй като този етаж не представлявал самостоятелна вещ /не е бил отделен от останалите етажи на сградата като самостоятелен имот по силата на одобрен архитектурен проект/. Освен това, владението на ответника не било спокойно, тъй като било обезпокоявано от изпращаните от ищеца нотариални покани, и било прекъснато със снабдяването на ищеца през 2009 г. с титул за собственост.
С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение липсват посочените от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението, поради следното:
1. Първият поставен въпрос /недопустимо ли е решение, в което съдът се е произнесъл по непосочено в исковата молба придобивно основание /в случая чл.17а ЗППДОбП /отм./ не е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като съдът се е произнесъл по придобивно основание, което е било посочено в исковата молба. В нея ищецът е посочил, че е признат за собственик на имота с констативен нотариален акт от 29.06.2009 г., който е издаден на основание чл.587, ал.1 ГПК- на основание документи, които установяват придобито от [фирма] право на собственост именно на основание чл.17а ЗППДОбП /отм./.
2. Вторият поставен въпрос /недопустимо ли е решение за осъждане да се предаде пристройка, която не е поискана и описана в исковата молба/ не поражда съмнение за допустимостта на решението, доколкото няма съмнение и колебание в съдебната практика, че тъй като пристройките не са самостоятелен обект на собственост, а част от сградата, към която са пристроени /чл.92 и чл.97 ЗС/, то претенцията за осъждане на ответника да предаде на ищеца дворното място и изградената в него масивна сграда, включва и претенция да бъде предадена цялата сграда, включително и присъединените към нея пристройки.
3. Третият поставен въпрос /недопустимо ли е въззивно решение, с което се пререшава делото по отношение на пристройка, за която няма произнасяне на първоинстанционния съд и не е поискано допълване или поправка на очевидна фактическа грешка в това решение по отношение на тази пристройка/ също не поражда съмнение за допустимостта на въззивното решение, тъй като в първоинстанционното решение има произнасяне относно собствеността на масивната сграда, принадлежност към която е и пристройката.
4. Четвъртият поставен въпрос /недопустимо ли е решение, с което се признава собственост върху имот /в случая втори етаж от сграда/, ако ищецът няма правен интерес от това/ е неотносим към настоящото дело, по което предвид оспорването на правата му от ответника /оспорването на иска за целия претендиран имот в отговора на исковата молба/ ищецът има правен интерес от установяване на собствеността си върху цялото дворно място и цялата масивна сграда, построена в това дворно място.
5. Петият поставен въпрос /недопустимо ли е решение, постановено по нередовна искова молба /без ищецът да е посочил в нея кой от представените от него нотариални актове е за имот, идентичен с процесния/ също не поражда съмнение за допустимостта на съдебното решение, доколкото исковата молба не е била нередовна /има посоченото в чл.127 и чл.128 ГПК съдържание/ и в нея ищецът основава правото си на собственост само на един нотариален акт- този от 29.06.2009 г.
6. По шестия поставен въпрос /длъжен ли е въззивният съд да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване/ се твърди противоречие на обжалваното решение с т.10 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. по тълк.д.№ 1 от 2001 г. на ОСГК на ВКС и т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 4 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС. Според тези тълкувателни решения, съдът е длъжен да приложи императивни материалноправни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Обжалваното решение не противоречи на горепосочените тълкувателни решения, доколкото в него въззивният съд е приложил всички приложими към настоящия спор правни норми, включително и императивните такива. Неправилното приложение на тези норми съд не представлява нарушение на горепосочените тълкувателни нарушения, поради което не е основание по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване /а е основание евентуално да се приеме въззивното решение за необосновано- чл.281, ал.1, т.3 ГПК/. Поради това въпросът дали въззивният съд е приложил правилно относимите към спора правни норми не може да се разглежда в настоящата фаза на касационното производство, в която се извършва преценка само на основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване, но не и преценка относно правилността на обжалваното въззивно решение.
7. По седмия поставен въпрос /длъжен ли е въззивният съд да обсъди доводите на страните/ задължителната практика на ВКС е в смисъл, че въззивният съд е длъжен да обсъди всички посочени във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение /чл.269 ГПК/. Обжалваното решение не противоречи на тази практика: В него съдът е обсъдил всички представени и относими по делото писмени и гласни доказателства и е посочил за кои от тях приема, че установяват относими към спора юридически факти /включително отреждането на имота, идентичността между предоставения за оперативно управление имот и процесния имот и обособеността на първия етаж от сградата като самостоятелен обект-ресторант/. Дали са правилни изводите на въззивния съд за доказателствената стойност и относимостта към спора на представените по делото писмени доказателства е въпрос, относим към обосноваността на решението, и като такъв е основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК, но не и въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, който би могъл да обоснове допускане на касационното обжалване.
8. По осмия поставен въпрос /преклудирани ли са възражения срещу доказателствената стойност и относимостта на представени от ищеца доказателства, с които се поддържа, че те не са в състояние да установят заявените от ищеца факти/ в решение № 67 от 06.07.2010 г. по т.д.№ 898 от 2009 г. на ВКС, ТК, Първо т.о. е прието, че неподаването на отговор на исковата молба не преклудира правото на ответника да оспори иска и обстоятелствата, на които той се основава, както и да изрази становище по представените доказателства, включително по тяхната относимост. Поставеният въпрос е напълно неотносим към настоящото дело, по което ответникът е подал отговор на исковата молба и съдът не е приел за преклудирано /не е отрекъл/ правото му да оспори иска и обстоятелствата, на които той се основава и да изрази становище по представените доказателства.
9. По деветия поставен въпрос /преклудират ли се възраженията на страна по делото за нищожност на договор/ няма посочена практика на ВКС, на която обжалваното решение да противоречи. Посоченото определение № 751 от 17.08.2010 г. по гр.д.№ 2022 от 2009 г. на ВКС, ГК, Първо г.о. е постановено по реда на чл.288 ГПК и като такова не представлява съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не решава правен въпрос по приложението или тълкуването на правна норма, а само конкретен процесуален въпрос относно това дали са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на конкретно въззивно решение. Посочените решение № 212 от 23.05.1989 г. по гр.д.№ 132 от 1989 г. на ВС, ГК, Първо г.о. и решение № 561 от 06.10.2004 г. по гр.д.№ 1885 от 2003 г. на ВКС, ТК са постановени по отменения ГПК, при който за разлика от сегадействащия ГПК, по реда на който се разглежда настоящото дело, нямаше установени преклузивни срокове за възраженията на страните и за посочване на доказателства. Поради това няма как приетото в тези решени да противоречи на приетото в обжалваното решение, постановено по дело, за което се прилагат други процесуални норми.
10. По десетия поставен въпрос /освобождава ли ищеца от доказателствената тежест да установи правопораждащите факти неподаването на отговор на исковата молба от страна на ответника/ няма противоречие с практика. Както в посочените решение № 67 от 06.07.2010 г. по т.д.№ 898 от 2009 г. на ВКС, ТК, Първо т.о., решение № 310 от 30.07.2010 г. по гр.д.№ 1086 от 2009 г. на ВКС, ГК, Второ г.о., решение № 27 от 16.04.2014 г. по т.д.№ 1893 от 2013 г. на ВКС, ТК, Второ г.о., така и в обжалваното решение е прието, че неоспорването на иска от страна на ответника не освобождава ищеца от задължението му да докаже твърдяното от него субективно право /в случая правото на собственост/, поради което във въззивното решение съдът подробно е обсъдил доказателствата, които са представени от ищеца и които установяват това негово право.
11. По единадесетия поставен въпрос /представлява ли процесуално нарушение отказът на съда да обсъди доводите на страна по делото относно недоказаността на предоставянето на правото на оперативно управление на имотите по законоустановения ред /НДИ и П./ не е представена съдебна практика, на която обжалваното решение да противоречи. В посоченото решение № 564 от 16.03.1978 г. по гр.д.№ 3365 от 1977 г. на ВС, Първо г.о. е прието, че по реда на чл.19, ал.3 ЗЗД не може да се учредява право на оперативно управление. Това решение е напълно неотносимо към настоящия случай на предоставяне на право на оперативно управление, което не е станало по реда на чл.19, ал.3 ЗЗД. Поради това няма как да има противоречие между това решение и обжалваното по настоящото дело решение по този въпрос.
12. Дванадесетият и тринадесетият поставени въпроси /прекъсват ли владението действия, извън посочените в чл.116 ЗЗД, като например изпращането на нотариална покана и спокойно ли е владението при изпратена нотариална покана за освобождаване на имота/ не са въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са основали решаващите изводи на съда в обжалваното решение: Основният мотив, поради който въззивният съд е счел възражението на ответника за давност за неоснователно, е, че държателят /ответната кооперация по договор за наем/ не е доказал да е извършил действия, с които да е променил намерение си да свои имота- тоест от държател да е станал негов владелец, а мотивите, че владението на ответника е било неспокойно и прекъснато, са допълнителни и само евентуални- ако се приеме за доказано, че държането е превърнато във владение.
Предвид на всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Варненския апелативен съд не следва да бъде допускано.
Ответникът по жалбата [фирма] не е представил доказателства за направени от него разноски по делото пред ВКС, поради което такива разноски не следва да му бъдат присъждани.
Воден от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд, ГК, Първо г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 217 от 12.12.2014 г. по в.гр.д.№ 500 от 2014 г. на Варненския апелативен съд, гражданско отделение.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.