4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 292/29.04.2020 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение в закритото заседание на седемнадесети март две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: Веска Райчева
Членове: Зоя Атанасова
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 4920 по описа за 2019 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 153/ 30.04.2019 г. по гр.д. № 338/ 2018 г. на Софийски окръжен съд в осъдителните му части.
Решението се обжалва от И. Г. К. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност при основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (общо и допълнително) по следните въпроси (материално-правен и процесуално-правен): 1. Налице ли е идентичност между страните по договор за заем, за който в исковата молба се твърди, че е за „междуфирмен кредит, отпуснат от един едноличен търговец на друг едноличен търговец“ и страните по договор за заем, сключен между физическите лица, всяко от които извършва стопанска дейност като едноличен търговец? 2. Когато ответникът е направил искане ищецът да представи писмения договор, на който основава иска си, длъжен ли е съдът да уважи доказателственото искане и какво е правното значение (процесуална тежест) от неизпълнението на такова задължение? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване, а допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол обосновава с довода, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По същество се оплаква, че с решението е нарушен материалният закон (чл. 240, ал. 1 ЗЗД) и е допуснато съществено процесуално нарушение (на чл. 190 ГПК). Претендира разноските по делото.
От ответника по касация Т. Я. К. не е постъпил писмен отговор.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбата с допустим предмет (решението е въззивно, по гражданско дело с цена на иска над 5 000 лв.), подадена е от легитимирана страна (касатор е ответникът), спазен е срокът по чл. 283 ГПК и са налице всички останали предпоставки за нейната редовност и допустимост, но повдигнатите въпроси нямат претендираното значение. Съображенията за това са следните:
Въззивният съд е приел за доказани по основание исковете на Т. Я. К. срещу И. Г. К. за присъждане на лихвите от 8 % месечно в обезщетение на вредите от забавеното връщане на сумата 10 300 лв. в периода 25.12.2007 г. – 25.08.2010 г. и в периода 25.08.2010 г. – 25.04.2013 г., а са частично основателни съответно до размера на сумата 22 768.27 лв. – за първия период и до размер на сумата 23 533.77 лв. – за втория. Изводът, че акцесорните вземания, предмет на двата осъдителни иска, са с източник сключен между страните договор за заем от 04.01.2001 г. за сумата 10 300 лв., в който са били уговорени и претендираните за двата периода мораторни лихви от 8% месечно, въззивния съд е обосновал: 1) със сила на пресъдено нещо и 2) с договора за учредяване на ипотека по н.а. № 1/ 04.01.2001 г.
Въззивният съд е приел, че съгласно чл. 297, вр. чл. 298, ал. 1 ГПК за него и за страните има задължително действие влязлото в сила решение, с което е бил отхвърлен искът по чл. 254 ГПК (отм.) на И. Г. К. срещу Т. Я. К. за несъществуване на правото на принудително изпълнение за сумата 10 300 лв. – връщане на заем по договор между страните от 04.01.2001 г. Правото на принудително изпълнение за тази сума (и за основанието/ източника й) е било признато с влязло в сила определение за издаване на изпълнителен лист по чл. 237, б. „ж“ ГПК (отм.).
Въззивният съд е приел също, че в договора за ипотека се посочват трите имена, местожителството на кредитора и на длъжника, имотът, върху който се учредява ипотеката, обезпеченото вземане, падежът му и размера на лихвите, ако такива са уговорени (чл. 167, ал. 2 ЗЗД). В представения с исковата молба договор по н.а. № 1/ 04.01.2001 г. И. Г. К. е учредил ипотека върху собствен имот (застроено дворно място в [населено място]) в полза на Т. Я. К., а обезпеченото вземане е описано като такова по договор от 04.01.2001 г. за заем за сумата 10 300 лв. с 12-месечен срок и уговорената мораторна лихва в размер на 8% месечно за периода на забавата на невърнатия заем.
Така въззивният съд е намерил за неверни твърденията, с които ответникът И. Г. К. (сега касатор) е обосновал възражението си в писмения отговор на исковата молба, което е поддържал и с оплакването във въззивната си жалба, че ищецът Т. Я. К. (сега ответник по касация) не му е предоставял в заем сумата 10 300 лв., нито са уговаряни мораторни лихви за забавеното му връщане.
Никоя от двете инстанции, които са разгледали правния спор по същество, не е задължавала ищецът Т. Я. К. (сега ответник по касация) да представи договора за заем, на който основава претенциите си. Не и в изпълнение на задължение по чл. 190 ГПК, каквото не му е вменявано, а по собствена инициатива ищецът е представил договор за предоставен на ответника заем от 02.01.2001 г. също за сумата 10 300 лв. В този договор мораторни лихви няма уговорени. Поради това въззивният съд е приел, че този документ не влияе върху фактическите и правните му изводи, при които е приел исковете за мораторните лихви от 8% месечно в двата периода на забавата за частично основателни. Съответно е изменил първоинстанционното решение, с което първата инстанция ги е уважила изцяло.
При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав не намира, че повдигнатите въпроси обуславят решението. В своята практика Върховния касационен съд неизменно приема, че ищецът е длъжен да изложи твърденията, на които основава претенцията си и да заяви искането си за защита. Задълженията му за това произтичат от съдържателните изисквания на исковата молба (чл. 127, ал. 1, т. 3 и 4 ГПК). Задължение на съда е обаче да даде правната квалификация на предявения иск и да се произнесе по него (чл. 146, ал. 1, т. 2, чл. 236, ал. 1, т. 5 ГПК, чл. 271, вр. чл. 273 ГПК и чл. 6, ал. 2 ГПК). Проекция на тази практика е изводът, че когато в исковата молба ищецът е квалифицира договора, на който основава претенциите си, предлага правна квалификация на иска, която обаче не обвързва съда. С начина, по който касаторът е формулирал повдигнатия материално-правен въпрос, той изразява становище, различно от провежданото в обсъдената практика. В случая, въззивният съд не се е съобразил със становището на ищеца, че исковете са основавани на договор „за междуфирмен кредит, отпуснат от един едноличен търговец на друг едноличен търговец“. Съобразно твърденията в исковата молба, въззивният съд е квалифицирал двата кумулативно обективно съединени иска по чл. 92, ал. 1, изр. 1 ЗЗД – за мораторните лихви/ неустойка в обезщетение на забавеното изпълнение на задължението за връщане на заема от 10 300 лв. по договора от 04.01.2001 г. За това, че подвигнатият материално-правен въпрос не осъществява общото условие (предпоставка) по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, от значение е също, че обективното ни право не дефинира понятието „междуфирмен кредит“, нито съдебната практика, създадена след влизане в сила на Търговския закон провежда разлика в правосубектността на физическите лица, които сключват договори в качеството си на еднолични търговци.
Вторият повдигнат процесуално-правен въпрос също не осъществява общата предпоставка (условие) по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Въззивният съд не е задължавал ищецът да представи документа на договора за заем, на който основава претенциите си. Основанието на предявените искове – договор за заем от 04.01.2001 г. – въззивният съд е възприел за осъществено, обсъждайки представения с исковата молба договор за ипотека и зачитайки силата на пресъдено нещо, породена с решението по чл. 254 ГПК (отм.).
При този изход на делото и по аргумент от обратното на чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касатора, ответник по исковете, остават сторените разноски пред ВКС.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 153/ 30.04.2019 г. по гр.д. № 338/ 2018 г. на Софийски апелативен съд в осъдителните му части.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.