О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 292
София, 04.05.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 14.02.2017 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2290 /2016 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на П. В. Д., чрез адв. Цв.М., против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 895 от 04.05.2016 г., по в.т.д.№ 454/2016 г., с което е потвърдено решението на СГС № 1459 от 10.09.2015 г., по т.д. № 4608/ 2013 г. за уважаване на предявения от [фирма] иск по чл.422, ал.1 ГПК и е признато за установено по отношение на настоящия касатор, като ответник, че в качеството си на авалист дължи на ищцовото търговско дружество сумата 30 000 лева по запис на заповед от 23.10.2005 г., с падеж на 23. 10.2010 г., ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 26. 03. 2013 г. до окончателното и изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417, т.9 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 13065/2013 г. на СРС.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на съществените процесуални правила и на закона- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право, а именно : 1. „Валиден ли е процесният запис на заповед при наличие на падеж определен по два от начините, посочени в чл.486 ТЗ – „на определен ден” и „на предявяване”?” и 2. „Допустимо ли е въззивният съд да не разгледа всички доводи и оплаквания на жалбоподателя?”
Като израз на визираното противоречие със задължителната съдебна практика по първия от поставените въпроси са посочени определения на ВКС, ТК, постановени по реда на чл.274, ал.3 ГПК: № 749 /23.12.2009 г., по ч.т.д.№ 857/2009 г. на ІІ т.о.; № 146 от 23.03.2009 г., по ч.т. д. № 125/2009 г. на ІІ т.о. и № 776 от 05.11.2010 г., по ч.т.д.№ 733/ 2010 г.. За илюстрация на поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, по втория формулиран въпрос, е цитирано ТР № 1/2001 г. – т.19 . на ОСГК на ВКС и решение на ВКС,ТК по чл.290 ГПК № 14 от 03.08.2012 г., по гр.д.№ 217/2010 г. на І т.о.; а критерия за селекция по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК е обоснован с различно възприетото разрешение в решение на второ т.о. на ВКС № 220/ 07.03.2005 г., по гр. д. № 482/2004 г., постановено по ГПК/ отм./
Ответникът по касационната жалба не заявява становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за достъп до касация.
За да потвърди решението на Софийски градски съд, с което е уважен предявения [фирма] против П. В. Д. положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК за съществуване на парично вземане на ищцовото търговско дружество, за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417, т.9 ГПК за сумата 30 000 лева по запис на заповед, издаден на 23.10.2005 г. и с падеж 23.10.2010 г. и законната лихва върху тази сума за периода от 26.03.2013 г. до окончателното и изплащане Софийски апелативен съд е приел, че ответникът Д. е авалирал издадения от [фирма], [населено място], чрез него като управител, запис на заповед от 23.10.2005 г., с който менителничен ефект ЮЛ – търговец се е задължило безусловно и неотменимо да плати без протест и разноски на 23.10.2010 г. сумата 30 000 лева. Въз основа на извършената самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото, вкл. заключението на изслушаната тройна съдебно- графична експертиза относно авторството на лицето, подписало ценната книга като законен представител на ЮЛ – неин издател и като авалист, решаващият състав на въззивната инстанция е споделил извода на първостепенния съд за неоснователност на въведеното от ответника възражение за нищожност на абстрактната сделка и на менителничното поръчителство, поради липса на съгласие на законния представител на издателя и О., който, като физическо лице е и поръчител по менителничното задължение и поради нарушение на разпоредбата на чл.486, ал.1 във вр. с чл.537 ТЗ. Изложени са съображения, че доколкото в ценната книга изрично е посочена конкретна дата на плащане на задължението – 23.10.2010 г. , то изразът „безусловно и неотменимо се задължаваме да платиме срещу представяне на този запис на заповед… посочената сума” в текстовата част на същата, тълкуван граматически, не сочи на неяснота или двусмислие, нито обуславя правен извод за определен падеж извън хипотезата на чл.486, ал.1, т.4 ТЗ. Като е обсъдил изрично основателността на въведените от ответника възражения, касаещи редовността на формата на процесния запис на заповед от външна страна, въззивната инстанция се е възползвала и от предоставената и с чл. 272 ГПК процесуална възможност да възприеме, чрез препращане към мотивите на първоинстанционното решение и извода на първоинстанционния съд както за отсъствие на предпоставките на чл. 486, ал.2 ТЗ – определен в менителничния ефект падеж в нарушение на императивното изискване на чл.486, ал.1 ТЗ – едновременно чрез конкретно посочен ден и на предявяване, така и за изискуемостта на задължението по ефекта.
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт дават основание да се приеме, че поставените от касатора правни въпроси не попадат в обхвата на основния селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК, съобразно задължителните за съдилищата постановки в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Според последните, за да е налице основание за допускане на касационно обжалване жалбоподателят следва да формулира материалноправен и/ или процесуалноправен въпрос, който да е обуславящ за решаващите правни изводи в обжалвания съдебен акт и от него да зависи крайния изход на делото. Същевременно по отношение на така формулирания правен въпрос, който следва да се включва в предмета на делото, трябва да е налице и някое от допълнителните селективни основания посочени в т.1 – т.3 на чл.280 ал. 1 ГПК. Въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в нормата на чл.280, ал.1 ГПК, съставът на касационната инстанция се произнася дали соченият правен въпрос е от значение за изхода по делото и дали е обусловил решаващите правни, а не фактически, изводи на съда по предмета на спора и преценява дали някое от поддържаните допълнителни основания по чл. 280 ал. 1 т. 1 – т. 3 ГПК е осъществено. Затова поставеният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос не може да е от значение за правилността на обжалвания съдебен акт, нито за преценката на доказателствения материал по делото, които не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК за селектиране на касационните жалби.
В случая поставеният процесуалноправен въпрос, който в същността си се свежда до задължението на въззивната инстанция да обсъди доказателствата и доводите на страните, имащи значение за разрешаването на възникналия правен спор, несъмнено е значим правен въпрос, но не е обуславящ за изхода на конкретното дело по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Освен, че същият е бланкетно поставен, то предвид мотивите към обжалваното въззивно решение, в които въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото при изграждане на крайния си правен извод за действителност на процесния менителничен ефект и валидността на поетото менителнично задължение, обсъждайки подробно и въведените в тази вр. доводи и възражения на страните, поддържаното отклонение от задължителната съдебна практика при неговото разрешаване, вкл. цитираната от жалбоподателя, е недоказано. Всъщност чрез така формулирания въпрос на процесуалното право жалбоподателят фактически изразява несъгласието си, въведено като оплакване и в касационната жалба, с крайните правни изводи, до които въззивната инстанция е достигнала въз основа на преценката на ангажирания доказателствен материал, отъждествявайки по недопустим от процесуалния закон начин основанията за касационно обжалване с предпоставките за достъп до касация.
Не обосновава приложното поле на касационното обжалване и материалноправният въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, който е некоректно поставен, доколкото жалбоподателят го е извел единствено въз основа на своята интерпретация на фактите от значение за спора, останала невъзприета от въззивния съд, а и неподкрепяща се от съдържанието на самия менителничен ефект.
С оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.1 ГПК искането на касатора за присъждане на направените в производството по чл.288 ГПК деловодни разноски следва да бъде оставено без уважение. Ответната по касационната жалба страна не е заявила искане, основано на чл.78, ал.3 ГПК.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 895 от 04.05.2016 г., по в.т.д.№ 454/2016 г..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: