О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 292
[населено място] , 06.06.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на шестнадесети април през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№102/18г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК вр. § 74 от ПЗР на ЗИД на ГПК – ДВ бр. 86/2017 г.
Образувано е по две касационни жалби на [фирма] /подадени чрез двама различни процесуални представители/ против решение №94/14.09.2017г. по т.д.№230/17г. на Бургаски апелативен съд,с което е потвърдено решение №229/16.06.17г. по т.д.№367/16г. на Бургаски окръжен съд в частта,с която дружеството е осъдено да заплати на [фирма] на основание чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.266 ал.1 ЗЗД сумата 75 106,76 лв.,представляваща възнаграждение за изпълнени СМР по договор за изработка от 10.05.2013г.,ведно със законната лихва и деловодни разноски.
В касационните жалби се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение,поради допуснати нарушения на процесуални правила, неправилно прилагане на материални законови разпоредби и необоснованост.
Ответникът по жалбите [фирма] е заявил становище за липса на обосновани от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивния акт,а по същество – за неоснователност на изложените в жалбата оплаквания и доводи за неговата неправилност.
Върховен касационен съд,състав на Първо търговско отделение констатира, че и двете касационни жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от името на легитимирана да обжалва страна и са насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да обоснове крайния си извод за неоснователност на въззивната жалба срещу решението на първоинстанционния съд,БАС е приел за безспорно между страните и доказано,че на 10.01.2013г. между ответника и търговското дружество [фирма] е сключен договор за сътрудничество в системата за сепариране на битови отпадъци,събирани на територията на [община],с който на ответника е предоставено правото да организира за своя сметка предварително третиране на отпадъци ,като от [фирма] му е предоставен терен,върху който ответникът се е задължил да достави и монтира за своя сметка сепарираща инсталация за предварително третиране на отпадъците.Прието е ,че именно на основание този договор между страните по делото и с участието на [фирма] е сключен договорът от 10.05.2013г. с предмет „Изпълнение на СМР на обект „Монтаж на инсталация за сепариране на битови отпадъци“,според който възложените на ищеца СМР са за сметка на ответника [фирма]. Въз основа на събраните по делото в производството пред първата инстанция писмени доказателства /актове и протоколи,съставяни във връзка със строителството, включително актове обр.15 и обр.16, в основната си част подписвани от представители и на [фирма],и на [фирма]/ и заключение на техническата експертиза, въззивният съд е намерил за доказано извършването от страна на ищеца ,в качеството му на изпълнител по договора от 10.05.2013г., на необходимите за монтажа на инсталацията, съгласно проектите , СМР в степен до пълната годност на обекта за експлоатация по предназначението му. Доколкото в договора липсва конкретика относно отделните видове и количества СМР,изпълними с оглед постигане предмета на договора,както и за тяхната цена, на което е основано и основното възражение на ответника за липса на договорна връзка изобщо, въззивният съд се е позовал на задължителна съдебна практика, според която договорът за изработка е действителен и в случаи,когато стойността на възложената работа е определяема чрез заключение на вещо лице, тъй като с оглед характера му на неформален,консенсуален,двустранен и възмезден договор и принципа за еквивалентност на престациите на заплащане подлежат фактически извършените работи по действителни цени.Прието е,че отделните видове СМР,изпълнени в осъществяване предмета на договора за изработка, са установени от данните в проектната документация,с оглед констатацията в актовете,че изработеното съответства на тях,включително и от неоспореното заключение на вещото лице от техническата експертиза,което е остойностило същите съобразно средните им пазарни цени. Отделно от така обоснованите изводи за основателност на предявения иск до размера,в който е присъден /съобразно заключението без включен ДДС и печалба/, въззивният съд е изложил и съображенията си,въз основа на които е отказал да сподели направените във въззивната жалба на [фирма] възражения. Като неоснователни са преценени оплакванията на въззивника за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение,изразяващо се в неоткриване на процедура при направено оспорване на писмени доказателства , за изпълнени в по-малък обем СМР и за частично възлагане и изпълнение на такива от трето,неучастващо в спора лице, за липса на съставен протокол обр.19 за приемане на СМР. Посочено е,че е налице изрично дадено указание на първоинстанционния съд за тежестта за доказване при направеното оспорване на документите; че възраженията,свързани с обема на възложените и изпълнени СМР са преклудирани,като направени едва с въззивната жалба; че са налице подписани от самия ответник актове,съставени по реда и съгласно изискванията на Наредба №3/03г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството, в които липсват възражения за неточно изпълнение,а са направени констатации за съответствие на изработеното с одобрените проекти и годност за ползване по предназначение.
В изложението по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК,приложено към първата от касационните жалби, касаторът е посочил като значим за изхода на делото и разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС въпроса „Възложителят по договор за изработка има ли задължение да заплати възнаграждение на изпълнителя за извършени СМР, въпреки че не е приел изрично резултата и дали приемането на извършени СМР по такъв договор следва да става с акт обр.19 като условие за заплащане на възнаграждение,когато това е изрично уговорено между страните по договора?“. Цитирани са в подкрепа на допълнителния критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК решения на ВКС,постановени по реда на чл.290 ГПК, по т.д.№2690/15г. на второ т.о., по т.д.№1135/10г. на второ т.о., по т.д.№820/12г. на второ т.о.,по т.д.№1056/09г. на второ т.о. и по т.д.№1938/13г. на първо т.о.
С аргумент за механично възпроизвеждане на крайния извод по заключението на съдебно-техническата експертиза, обосновало и решаващия извод за доказаност на дължимото от възложителя възнаграждение, касаторът поставя, като обуславящ, процесуалния въпрос „Следва ли въззивният съд в своето решение да обсъди всички относими доказателства и всички направени от страните доводи и възражения,както и да обоснове защо кредитира или не прието по делото експертно заключение на вещо лице?“. Счетено е,че при извършването на това процесуално действие въззивният съд се е отклонил от задължителната съдебна практика,възприета в постановените също по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС по гр.д.№60244/16г. на четвърто г.о., по гр.д.№3547/08г. на второ г.о., по гр.д.№4112/08г. на второ г.о., по гр.д.№1660/09г. на първо г.о., по гр.д.№408/11г. на първо г.о., по гр.д.№771/10г. на първо г.о., по гр.д.№408/10г. на първо г.о.,по гр.д.№4147/13г. на второ г.о. и по гр.д.№3529/14г. на четвърто г.о.
В приложеното към втората касационна жалба изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК с посочване на допълнително основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК са формулирани въпросите „Как следва да бъде направено оспорването на документ по реда на чл.193 ГПК,за да бъде надлежно и да създаде задължение за съда да открие производство по оспорването му?“ и „ След откриване на производство по оспорване на документ и като разпредели доказателствената тежест съдът дължи ли допълнителни указания на страните по смисъла на чл.146 ал.2 ГПК относно фактите,за които не сочат доказателства?“.
Настоящият състав на ВКС,ТК,първо отделение намира за неосъществени изискуемите от закона предпоставки за достъп до касационен контрол на постановеното от въззивния съд решение.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК вр. ТР №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на решението до касационен контрол е обусловено от формулирани в приложението към касационната жалба един или повече правни въпроси, от значение за изхода на спора по конкретното дело,обосновани в някоя от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,съгласно т.1 от посоченото тълкувателно решение, са тези въпроси,които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда.
И двата поставени от касатора в първото изложение въпроси нямат характеристиките на обуславящи в посочения смисъл. Материално-правният въпрос съдържа в себе си несъответстваща на смисъла на решаващите изводи на въззивния съд тяхна интерпретация.Последният не е приел,че възнаграждение се дължи, въпреки липсата на доказано приемане на работата,а е посочил,че последното действие е осъществено с изричното волеизявление на приемащия /ответника,задължен със заплащането на изработеното/, обективирано чрез подписа на негов представител в акта за установяване годността за приемане на строежа,в който е посочено,че изработеното съответства на проектите,екзекутивната документация, изискванията към строежите и условията на договора за строителство,а недостатъци по изпълнените СМР няма. Именно с оглед наличието на това доказателство, съдът е приел за неотразяваща се на крайния изход на спора липсата на двустранно подписан протокол обр.19,който още повече, по данни от делото, е бил съставен от ищеца,но е останал неподписан от възложителя –ответник,който не се е отзовал на отправената му за това покана. Доколкото невъзможността поставеният въпрос да бъде отнесен към решаващите изводи на въззивния съд,това лишава същия от характеристиките на правен такъв по смисъла на посочената тълкувателна практика,а това е достатъчно основание да бъде отказано допускането на решението до касационно обжалване,без да се преценява наличие на допълнителен критерий в която и да било от определените от законодателя и сочени от касатора хипотези /пак,съобразно указанията в т.1 от ТР №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. Липсва и противоречие с цитираната от касатора съдебна практика, доколкото, според константната такава, е допустимо и следва да бъдат зачетени като приемане на изработеното както изрично обективираното в писмен акт изявление за приемане,така и извършването на конклудентни действия на възложителя,изразяващи се в ползване на изработеното по предназначението му /каквото в случая безспорно е било налице в известен период от време след въвеждането на обекта в експлоатация/,стига то да отговаря на одобрения технически проект и на съответните строителни правила и норми за строежите /последното – установено и с представения и подписан от представител на ответника и неоспорен акт обр.16 и от заключението на вещото лице от техническата експертиза/. В т.см. е р.№48/31.03.11г. по т.д.№822/10г. на второ т.о., р.№250/11.01.11г. по т.д.№535/10г. на второ т.о. и др.
Непокриващ критериите за допустимост е и вторият,процесуално-правен въпрос. Първата част от него се свързва с липсата на произнасяне на въззивния съд по възражението на касатора,че от страна на ищеца- изпълнител не са извършени част от възложените СМР,което възражение въззивният съд е намерил за преклудирано,въпреки,че такова било направено в отговора на исковата молба. Освен че съдържащото се в последния подобно становище е заявено общо,без да се конкретизира в какво се състои това неизпълнение, вида и количествата на неизвършените,но претендирани от ищеца за плащане СМР,касаторът и не сочи с кои конкретно доказателства е установил това твърдение,които доказателства съответно са останали необсъдени от въззивния съд и чието кредитиране би могло да обуслови различен от постигнатия с решението правен резултат.Доколкото в съставяните протоколи по време на строителството са вписвани като строители освен [фирма] – и [фирма],последният е посочван като доставчик и изпълнител на монтажните работи по самата инсталация, за изпълнението на които ищецът не претендира заплащане. Втората част от въпроса е проявление на изразеното в касационна жалба несъгласие на касатора с това,че съдът е кредитирал заключението на вещото лице, като доказващо вида, количествата и стойността на извършените СМР. Същевременно,видно от данните по делото, това заключение е било прието,без да е оспорено от страната в производството пред първата инстанция; не е налице друго, чиито изводи да му противоречат,в която хипотеза именно е налице задължение за съда да изложи съображенията си защо кредитира едното за сметка на другото. В този смисъл е и цитираната от самия касатор съдебна практика на ВКС – решение №58/13.02.12г. по гр.д.№408/10г. на първо г.о., приемаща, че съдът е длъжен да изложи мотиви когато отхвърля заключението на вещото лице или когато кредитира едното от две противоречиви такива,като посочи защо не кредитира другото. Доколкото в случая липсва отрицателно становище на съда по заключението на експерта,а напротив – изцяло е кредитирано като пълно и компетентно изготвеното въз основа на годни доказателства и прието такова по делото заключение,противоречие при прилагането на процесуалните правила за преценка на доказателствата със задължителната практика на ВКС не се констатира.
Поставените в изложението към втората касационна жалба въпроси са свързани изцяло с оплаквания,изложени в последната,за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение с липса на постановено от него определение за откриване на производство по оспорване на писмени доказателства,но не и с извода на въззивния съд,че този пропуск не води до такова нарушение поради наличието на изрично дадено от БОС указание чия е доказателствената тежест във връзка с оспорването.Поради това поставените въпроси не могат да бъдат възприети като осъществяващи общия критерий за недопустимост.Отделно от това в изложението не се съдържа обосновка на сочения във връзка с тях допълнителен критерий по т.3 на чл.280 ал.1 ГПК,съобразно задължителните указания в т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.В изложението касаторът е навел твърдения за противоречие на решението на въззивния съд с практиката на ВКС , обективирана в решението по т.д.№52/14г. на второ т.о.,но конкретно формулиран във връзка с това твърдение правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК вр. т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС , няма.
Изложеното мотивира настоящият състав на ВКС да постанови определение,с което да откаже на касатора достъп до касационен контрол на атакуваното решение на БАС.
В полза на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени разноски за настоящата инстанция в размер на сумата 3600 лв.,представляваща платено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, състав на Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №94/14.09.2017г. по т.д.№230/17г. на Бургаски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК],седалище и адрес на управление [населено място] [улица] да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК],седалище и адрес на управление [населено място] [улица] сумата 3600 лв. разноски за производството пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.