7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 292
С., 08.06.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и шести май две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 2962/ 2014 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Община ”Р.” -гр. П. срещу Решение №418 от 07. 07.2014 г. по т.д.№230/2014 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено Решение № 528 от 15.11.2013 г. по т.д. № 697/2012 г. на Пловдивски окръжен съд, с което Община ”Р.” – [населено място] е осъдена да плати на [фирма] – [населено място] 1414.55 лв. – цена на дизелово гориво за отопление по Борсов договор №58/ 03.11.2010 г. и 444 431.93 лв. – цена на дизелово гориво за отопление по Борсов договор № 718/22.12.2010 г., съгласно представени фактури, със законната лихва от датата на предявяване на иска 17.08.2012 г. и 187 066.22 лв.- неустойка за забавено плащане за времето на забавата по всяка от доставките съобразно издадените от кредитора известия, с оплакване за неправилност и необоснованост.
В Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа основание по чл. 280ал.1 ГПК: 1. по въпроса: преклудира ли се правото на ответника на становище по същество по представено от противната страна и прието от съда писмено доказателство, поддържа, че е решен в противоречие с Р.№ 67/06.07.2010г. по т.д.№898/2009 г. на ВКС, І т.о. 2. По представените от ищеца писмени доказателства „документ за удостоверяване на предназначението на акцизните стоки и точния адрес на мястото на доставката” – 35 бр., като поддържа, че не са представени други документи, въз основа на които да се установи предаване на стоката, жалбоподателят формулира въпросите: с какви доказателствени средства продавачът доказва, че е доставил стоката и с оглед доказване предаването каква е правната стойност на посочените 35 документа. Поддържа, че решението противоречи на Р.№46/27.03. 2009 г. по т.д.№454/2009 г. на ВКС,ІІ т.о.;Р.№166/26.10.2010 г. по т.д. №991/2009 г. на ВКС,ІІ т.о.; Р.№96/26.11.2011 г. по т.д. № 380/2008 г. на ВКС, І т.о.; както и на Р.№111/16.03.2005 г. по т.д.№ 495/ 2004 г. на ВКС, І т.о.;Р. №166/ 27.06.2007 г. по гр.д.№ 153/2007 г. на ВтАС и Р.№57/09.02.2011 г. по т.д.№ 857/2010 г. на П.. 3. По въпроса: длъжен ли е въззивният съд при проверка правилността на решението да осигури приложение на императивна материалноправна норма, установена в обществен интерес – чл. 43 ал.1 ЗОП, и без да е заявено в този смисъл оплакване, жалбоподателят счита, че съдът не е изпълнил задължението си по т.1 на ТР№1/09.12.2013 г. по тълк.д.№1/2013г. на ВКС, ОСГТК, заобикаляйки доказателствената стойност на посочените 35 документа, които установяват, че доставчик на стоката е лице, различно от избрания изпълнител, а последният е само неин превозвач. 4. По въпроса: при неяснота или при спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, длъжен ли е съдът да извърши тълкуване според критериите на чл.20 ЗЗД, за да изясни действителната, а не предполагаемата воля на страните, жалбоподателят поддържа, че неправилно съдът е приел, че поради яснота на релевантните за спора клаузи, е ненужно тълкуване, с което е нарушил чл. 20 ЗЗД, и се е отклонил от създадената от ВКС съдебна практика:Р.№ 16/ 28.02.2013 г. по т.д.№ 218/2012 г. на ІІ т.о.; Р.№129/12.07.2013 г. по т.д.№558/2012 г. на ІІ т.о.;Р.№81/07.07.2009 г. по т.д.№ 761/2008 г. на І т.о.;Р.№89/17.07.2009 г. по т.д.№ 523/2008 г. на ІІ т.о.; Р.№546/23. 07.2010г.по гр.д.№ 856/2009 г. на ІV гр.о.;Р.№157/30.10.2012 г. по т.д. №696/ 2011 г. на ІІ т.о. Обосновава, че съдът, като интервенира в отношения, регулирани от императивни правни норми на ЗОП, е допуснал и толерирал противоправно предприетото от ищеца едностранно изменение на цената, и като е отказал да тълкува договорните клаузи по правилата на чл.20 ЗЗД, е определил неправилно цена, по каквато страните не са постигнали съгласие.
Ответникът по касационната жалба [фирма] – [населено място] по съображения, изложени в писмен Отговор, оспорва като недопустима касационната жалба поради липса на правен интерес у жалбоподателя с оглед извършеното плащане от Община „Р.” на [фирма] на присъдените по делото суми така, както е посочено в Писмо изх.№53-00-230-1/15.07.2014 г. на Община „Р.” и са представени три платежни нареждания – налице е извънсъдебно признание на жалбоподателя на неизгоден за него факт, което го лишава от правен интерес да обжалва решението; оспорва и по същество касационната жалба, като неоснователна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е потвърдено първоинстанционно решение, с което са уважени осъдителни искове, цената на първия от които не е до 10 000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Възражението на [фирма] за недопустимост на касационната жалба е неоснователно. Съдът е сезиран с редовна касационна жалба. Право на жалбоподателя е да обжалва въззивното решение, с което предявените срещу него осъдителни искове съответно са уважени и ако прецени, че вземането, предмет на спора, той е погасил след постановяване на решението и че няма интерес да обжалва въззивното решение, може да оттегли касационната жалба.
1. По въпроса: преклудира ли се правото на ответника на становище по същество по представено от противната страна и прието от съда писмено доказателство, не е релевантен за спора. Въпреки отразеното в решението, че възражението, че ищецът не е легитимиран да получи цената на горивото, ответникът е направил извън срока по чл. 367 ГПК, съдът изрично на стр.4 обсъжда характера на „документи за удостоверяване на предназначението на акцизните стоки и точния адрес на мястото на доставката” – 35 бр.(л. 497 – 680) и имат ли те значение за определяне качеството на едно лице като доставчик/продавач в процесните сделки, в резултат на което обсъждане е направил извода, че е неоснователно възражението на Община „Р.”, че липсва активна легитимация на ищеца, като е установено категорично, че ответникът е получил и изразходвал за свои нужди горивото – за отопление на училища и детски градини, както и след подробно анализираните други доказателства, установяващи, че ищецът е доставчик/ продавач по всички процесни заявки.
2. Както е прието и в посоченото от жалбоподателя постановено от ВКС на основание чл. 290 ГПК и задължително за долустоящите съдебни инстанции Р.№46/27.03.2009 г. по т.д.№454/ 2009 г. на ВКС, ІІ т.о., за да се приеме, че страните са в договорни отношения след установяване съвпадение на насрещните им воли за продажба, тъй като основанието за плащане и правото на продавача да иска цената ще възникне при изпълнението на договора – с извършване на доставката, извод за извършени от ищеца доставки може да се направи въз основа на издадени ДДС фактури, експедиционни бележки и от заключението на ССЕ, с което е установено, че подписалите фактурите лица не са били упълномощени от купувача да получат стоката, но със записването им в дневниците за покупките при ответника, е безспорно, че той е узнал за техните действия, извършил е частично плащане по някои от тях и е теглил данъчен кредит за фактурите в пълен размер ДДС. Посоченото от жалбоподателя Р.№166/26.10.2010 г. по т.д.№991/ 2009 г. на ВКС,ІІ т.о. е по въпроса за доказателственото значение на двустранно подписана фактура, която е отразена в счетоводните книги на продавача и купувача, и в дневниците им за покупко-продажби, относно установяване на възникнало правоотношение по договор за търговска продажба по см. на чл. 318 от ТЗ. Посоченото от жалбоподателя Р.№96/26.11.2011 г. по т.д.№ 380/2008 г. на ВКС, І т.о. е по въпроса: когато част от липсващите изискуеми реквизити на фактура по ЗС, са и такива, които не установяват съществени елементи, характеризиращи договор за продажба: дата, място и страни, няма основание да се приеме, че тази фактура е документ по смисъла на чл. 321 ТЗ и установява договор между страните по делото за търговска продажба по смисъла на чл. 318 ТЗ.
В съответствие с тази съдебна практика въззивният съд за установяване облигационната връзка на страните подробно е обсъдил релевантните за спора доказателства: сключените от страните договори досежно определените субекти на правоотношението, реално осъществените доставки на основание съставени съответни документи: заявки, товарителници, фактури, заключението на ССЕ (л.759) относно издадените от доставчика фактури по всяка от заявките, които са надлежно осчетоводени от ответника по сметка ”доставчици” и извършени по част от тях плащания, от които доказателства несъмнено се налага извод, че по сключените договори страните са били наясно относно доставчика и количеството доставено гориво.
С оглед изложеното, по въпроса с какви доказателствени средства продавачът доказва, че е доставил стоката и каква е правната стойност на посочените 35 „документа за удостоверяване на предназначението на акцизните стоки и точния адрес на мястото на доставката” с оглед доказване предаване на стоката и страната продавач, е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.
Затова неоснователно жалбоподателят поддържа, че извън представените от ищеца ”документ за удостоверяване на предназначението на акцизните стоки и точния адрес на мястото на доставката” – 35 бр., които не доказват качеството му на продавач на горивото, ищецът не е представил други доказателства, с които да установи предаване на стоката.
3. По въпроса: длъжен ли е въззивният съд при проверка правилността на решението да осигури приложение на императивна материалноправна норма, установена в обществен интерес – чл. 43 ал. 1 ЗОП, и без да е заявено в този смисъл оплакване във въззивната жалба, по съображения, че въззивният съд е нарушил разпоредбата чл. 43 ал. 1 ЗОП, заобикаляйки доказателствената стойност на посочените 35 документа, които установяват, че доставчик на горивото не е ищецът, а други лица, е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Съгласно т.1 на ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д.№1/2013 г. на ВКС, ОСГТК е вмненено задължение на съда да осигури точното прилагане на закона, когато следва да намери приложение установена в публичен интерес материалноправна норма. Ограниченията в обсега на въззивната дейност не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес, служебното начало следва да има превес над диспозитивното и състезателното начало. Затова при допуснато от първоинстанвционния съд процесуално нарушение, въззивната инстанция следва да го поправи служебно и при липса на оплакване във въззивната жалба.
Разпоредбата на чл. 43 ал. 1ЗОП, съгласно която страните по договор за ОП не могат да го изменят, е с императивен характер, но в случая същата не е нарушена. Въззивият съд не е имал задължение да приложи императивна правна норма, неправилно неприложена от първоинстанционния съд – чл. 43 ал. 1 ЗОП, тъй като не се касае за промяна на борсовите договори относно страните (купувача), нито относно цената, а съдът е определил качеството на ищеца на продавач по сключените договори съобразно изложените по-горе съображения, и цената – въз основа на приложимите за определяна на цената клаузи в сключените борсови договори. Въззивният съд не се е намесил в отношения, регулирани от императивни правни норми на ЗОП, като е допуснал и толерирал противоправно предприето от ищеца едностранно изменение на цената в нарушение на чл.20 ЗЗД, както неоснователно се поддържа от жалбоподателя.
4. По въпроса: при неяснота или при спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, длъжен ли е съдът да извърши тълкуване според критериите на чл.20 ЗЗД, за да изясни действителната, а не предполагаемата воля на страните.
В постановеното от ВКС на основание чл. 290 ГПК и задължително за долустоящите съдебни инстанции Р.№81/07.07.2009 г по т.д.№ 761/2008 г. на І т.о. е прието, че на тълкуване по реда на чл. 20 ЗЗД подлежат неясните, двусмислени уговорки, както и тези, които макар и разбираеми от външна страна, са предмет на спор между страните, като съдът при тази своя дейност, която е обективна, се съобразява с изявената, а не с предполагаемата воля на страните и не може да подмени съдържанието й, като в чл.20 ЗЗД са определени критериите, по които се извършва тълкуването. При всяко тълкуване на договорно установени права и задължения, съдът е задължен да изясни само изявената воля, като не я подменя, тъй като чрез тълкуване не може да бъде изменено договорно поето задължение или да бъдат създадени права, които страните не са уговаряли. Относно реда и критериите, по които се извършва тълкуването, са постановени и другите посочени от жалбоподателя решения, постановени от ВКС на основание чл.290 ГПК: Р.№16/ 28.02.2013 г. по т.д.№ 218/2012 г. на ІІ т.о.; Р.№129/12.07.2013 г. по т.д.№558/2012 г. на ІІ т.о.; Р.№89/17.07.2009 г. по т.д.№ 523/2008 г. на ІІ т.о.;Р.№ 546/23.07.2010 г. по гр.д.№ 856/2009 г. на ІV гр.о.; Р.№ 157/30.10. 2012 г. по т.д.№ 696/2011 г. на ІІ т.о.
В съответствие с тази съдебна практика въззивната инстанция е извела действителната обща воля на страните чрез тълкуване, законността на което е обусловена от спазване на критериите по чл. 20 ЗЗД, вкл. по отношение съдържанието на използваните в договора понятия, за да изведе действителната обща воля на страните относно цената на горивото. Както поддържа и жалбоподателят, налице е спор между страните относно договорената цена на горивото, разрешаването на който предполага тълкуване по реда на чл. 20 ЗЗД на договорите и отделни техни клаузи. При обсъждане възражението на ответника за несъответствие между фактурираната и претендираната от ищеца цена на горивото съобразно уговореното в борсовите договори, съдът е изложил, че уговореният способ за определяне на цената, е ясен и конкретен и страните са определили цената съобразно този способ. Изложил е подробни съображения по спорния въпрос за елементите, формиращи цената и уговорената надбавка 14%, както и за наличието на ценоразпис за съответното гориво и за съответствието на продажната цена с тази, определена по уговорения от страните механизъм. Въз основа на това е направил извод за формирането на цената, както и че не е налице отклонение от постигнатото от страните съгласие относно начина на определяне на цената на горивото по см. на чл.4 от договорите.
С оглед изложеното е неоснователен доводът на жалбоподателя, че съдът неправилно е приел, че поради яснота на релевантните за спора клаузи, е ненужно тълкуване на договорите, с което е нарушил материалния закон – чл. 20 ЗЗД, и се е отклонил от създадената от ВКС на основание чл. 290 ГПК съдебна практика.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение №418 от 07.07.2014 г. по т.д.№230/2014 г. на Пловдивски апелативен съд.
Осъжда Община „Р. [фирма] – [населено място] 14 800 лв. – разноски по делото за касационната инстанция – адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: