О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 293
Гр.София, 12.04.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети април през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д.N.4284 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Софийска апелативна прокуратура и И. Д. М. срещу решение №.1532/20.06.18 по г.д.№.1249/18 на Софийски апелативен съд, 14с. – с което, след частична отмяна на решение от 20.09.17 по г.д.№.10333/16 на СГС, І-2с., Прокуратурата на РБ е осъдена на плати на И. Д. М. 20000лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва считано от 16.02.15 до окончателното изплащане, като искът е отхвърлен за разликата до 200000лв. Ищецът обжалва решението в отхвърлителната му част, а ответната страна – в осъдителната.
И.М. оспорва жалбата на Прокуратурата на РБългария; последната не депозира становище по неговата жалба.
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявения иск по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ за основателен за сумата 20000лв. обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно обвинение. За да достигне до този извод е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди предвид чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ – тъй като ищецът е бил обвинен в извършване на престъпление по чл.321 ал.1 и чл.242 ал.4 вр. с ал.1 б. “а“, „б“, „е“, „ж“ пр.2 вр. с чл.26 ал.1 вр. чл.2 ал.2 НК /за това, че в периода 22.01.02-20.05.02 образувал и ръководел група с цел извършване на престъпления – контрабанда на стоки, и при условията на продължавано престъпление след сговор с трето лице извършвал системна дейност по контрабанда на стоки, с която сериозно са засегнати митническия и данъчния режим и представляваща особено опасен случай/ – по което впоследствие е бил оправдан с влязла в сила присъда. От фактическа страна е прието, че той е бил задържан общо около 13месеца /за периода 12.06.04г.-29.07.15г.-до 14.04.05 в следствения арест, а после в Централен затвор София/, като впоследствие мярката му е била променена на „подписка“; двете престъпления, в които е бил обвинен, съставляват тежки престъпления по смисъла на чл.93 т.7 НК, за които се предвижда наказание от 3 до 10г. и от 5 до 15г. „лишаване от свобода“; обвинителен акт е бил внесен през 2006г., образуваното нохд.№.3058/06 на СГС, НО, 17с., е приключило на първа инстанция през 2011г. с осъдителна присъда и наложено наказание 3г. и 6м. „лишаване от свобода“; с присъда от 31.01.14 по внохд №.915/13 на САС ищецът е бил оправдан /в мотивите е посочено, че вносът на стоки по описания в обвинителния акт начин не съставлява контрабанда, а митническа измама, която не е престъпление от общ характер, а административно нарушение по см. на чл.234 от Закона за митниците, и че липсват доказателства ищецът и другите подсъдими да са създали трайни структурни и организационни връзки помежду си за извършване на престъпления/; с окончателно решение на ВКС от 16.02.15 /кнд.№.183782/ 14/ оправдателната присъда е потвърдена.
За да определи дължимото обезщетението, въззивната инстанция е съобразила продължителността на производството – 10г и 8м – която е от съществено значение и надхвърля разумните срокове, тежестта на обвиненията – за две тежки умишлени престъпления, за всяко от които се предвижда наказание „лишаване от свобода“ за срок до 10/15г, взетата най-тежка мярка за процесуална принуда „задържане под стража“ за период от 13месеца, изключително утежняваща по интензитет търпяните вреди /не само предвид ограниченото право на свобода и неприкосновеност, но и с оглед невъзможността за пълноценно общуване с малолетното дете на 11г./, множеството извършвани процесуални действия в досъдебното и съдебното производство, факта, че в подобна ситуация неминуемо се търпят душевни страдания, стрес, напрежение, злепоставяне от статута на обвиняемо лице-като конкретните неблагоприятни последици в случая се установяват и от свидетелските показания /според които по време на ареста ищецът бил подложен на изключителен стрес, много отслабнал, с детето си общувал само по телефон и не искал да знае, че е в затвора, имал постоянни притеснения по време на производството и когато се налагало да се явява в съд, бил в социална изолация/. От друга страна е отчела и, че в същия период против ищеца са били водени още три наказателни производства /пр.пр. №.0806/98 на РП Радомир, прекратена на 17.07.07; пр.№.52569/02, прекратена през 2011г.; влязла в сила оправдателна присъда по пр.пр. №.25209/97 на СРП на 3.10.07г./-които като източник на стрес и напрежение допринасят за утежняване психическото и емоционално състояние на лицето, обстоятелството, че, независимо от продължителния период на наказателното производство, не се установяват трайни или необратими последици върху психиката и здравето, нито други настъпили негативи като влошаване на взаимоотношенията в семейството или пречки от обективен характер за трудова заетост или друга реализация /извън периода на задържане/. При тези обстоятелства е преценено, че присъденото от първата инстанция обезщетение /15000лв./ е занижено и е определено такова в размер на 20000лв.
Касаторът Прокуратурата на РБ се позовава на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси относно определянето на обезщетение за неимуществени вреди и задължението на съда да прецени всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД и задължението на съда да изложи мотиви относно наличието на причинна връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, както и по материалноправния въпрос как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“ като принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Сочи се противоречие по възприетото от въззивната инстанция по тези правни въпроси със задължителна съдебна практика-т.ІІ от ППВС №.4/68, т.3 и т.11 от ТР №.3/05 на ОСГК на ВКС, т.19 от ТР №.1/01 на ОСГК на ВКС, реш.№.189/17.06.16 по г.д.№.1334/16, ІV ГО, реш.№.519/3.01.13 по г.д.№.1457/11, ІV ГО, реш.№.291/16.11.11 по г.д. №.809/11, ІІІ ГО, реш.№.506/29.05.09 по г.д.№.587/08, І ГО.
Касаторът И. М. се позовава на чл.280 ал.1 т.1 ГПК и извежда въпросите “Кои обстоятелства се вземат предвид при задължителната преценка на съда за точното прилагане на принципа на справедливост по чл.52 от ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди?“ и „Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“ като принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 ЗЗД?“ /т.ІІ от ППВС №.4/68, т.3 и т.11 от ТР №.3/05 на ОСГК на ВКС, реш.№.95/ 29.04.15 по г.д.№.5462/14, ІІІ ГО, реш.№.147/21.08.15 по г.д.№.4800/14, ІV ГО, реш.№.15/27.01.14 по г.д.№.3246/13, ІV ГО, реш.№.153/10.05.12 по г.д. №.489/11, ІV ГО, реш.№.47/2.04.14 по г.д.№.5159№13, ІІІ ГО, реш.№.14/ 10.02.14 по г.д.№.3706/13, ІV ГО, реш.№.156/21.0617 по г.д.№.5182/16, ІV ГО, реш.№.51/23.06.16 по г.д.ф№.3471/15, ІV ГО/.
По касационната жалба на Прокуратурата на РБ:
Във връзка с първия въпрос следва да се има предвид, че обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т.гр.д.№.3/04 на ОСГК на ВКС/. В цитираната от касатора т.ІІ от ППВС №.4/23.12.68 са определени критериите за понятието „справедливост“. Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Въззивният съд не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника. При определянето му е съобразена продължителността на наказателното производство-която е намерена за надхвърляща разумния срок, наложената най-тежка мярка за неотклонение – „задържане под стража“ за немалък период от време – 13месеца, тежестта на престъпленията, в които е бил обвинен ищецът, броя и интензитета на извършените процесуални действия, интензитета на негативните емоционални преживявания, отражението, което наказателното производство е имало върху психиката и социалния живот, липсата на необратими негативни последици за здравето, наличието на още три наказателни производства срещу него, които също са допринесли за утежняване на психическото и емоционалното му състояние – т.е. обсъдени са както обстоятелствата, които обосновават по-голям размер на полагащото се обезщетение, така и тези, които мотивират намалянето му, при отчитане и на икономическите условия. Предвид изложеното въззивната инстанция се е произнесла в съответствие с цитираната задължителна практика на ВКС и не е налице твърдяното основание на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Доколкото е налице позоваване на противоречие с т.3 и т.11 от ТР №.3/2005г., касаещи намаляне на отговорността на държавата при съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия и хипотеза на частично оправдаване, касаторът не е формулирал конкретен въпрос, който да е разрешен в противоречие именно с ТР №.3/2005г.
Оплакването за наличие на противоречие с т.19 от ТР №.1 от 4 януари 2001г. на ОСГК – съгласно която мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, също не е конкретизирано. Налице е бланкетно позоваване на липса на мотиви. Дори да се приеме, че е посочено общото основание за допускане на касационното обжалване, подобно противоречие не се наблюдава. Мотиви са налице при направен логически извод, че повдигнатото незаконно обвинение е довело до настъпването на вреда за ищеца по спора. В случая съдът е изследвал въпроса налице ли е причинно-следствена връзка и е посочил, че такава е налице, тъй като съответните вреди са причинени именно в резултат на незаконното обвиняване в престъпление. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че е налице такава причинно-следствена връзка. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество-след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата предварителна фаза на селекция по тези критерии.
По касационната жалба на И. М.:
Във връзка с първия изведен въпрос основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице. Доколкото понятието „справедливост” не е абстрактно и е свързано с преценка на конкретни обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението, като такива в практиката, вкл. цитираната, са възприети продължителност на наказателното производство, тежест на повдигнатото обвинение, наложени мерки за процесуална принуда, характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст, обществено и социално положение, отражения върху личен, професионален и обществен живот, разгласа и публичност, стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането е трайно каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването, личността на увреденото лице, данните за наличието на предишни осъждания, начина на живот и обичайната среда, съществуващите обществено-икономически условия на живот /изброяването е примерно, а не изчерпателно-от значение с оглед конкретиката на случая могат да са и други обстоятелства, които следва да бъдат преценени комплексно/. В случая тези критерии са били съобразени от въззивната инстанция-която изрично е подчертала, че придава на неразумната продължителност на производството съществено значение, че отчита факта, че лицето е било с най-тежка мярка за неотклонение „задържане под стража“-и то за период от 13месеца–което, освен характерните ограничения, неудобства и страдания, е довело и до допълнителни такива предвид невъзможност за пълноценно общуване с малолетното дете; взети са били предвид тежестта на повдигнатото обвинение, отражението върху живота на пострадалия, интензитета на търпяните болки и страдания, липсата на необратими последици върху психиката и здравето, както и на пречки за трудова заетост или друга реализация – независимо от продължителния период на наказателното производство, наличието на още три водени наказателни производства докато е било висящо процесното – като, предвид присъдения размер, обезщетението на практика е съобразено и с обществено-икономическите условия. При тези обстоятелства въззивният съд е извършил преценката си на база именно на установените критерии и обстоятелства и не е налице твърдяното отклонение от практиката на ВКС.
По общия за касаторите въпрос по приложението на чл.52 ЗЗД:
С въпроса по приложението на чл.52 ЗЗД се цели поставяне на
проблема за съдържанието на понятието „справедливост“ според чл.52 ЗЗД и оттам – за обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени вреди. Налице е многобройна практика, вкл. постановени по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС – цитирани от касаторите и други, в които са дадени разрешения на правния въпрос относно критериите, по които се определя обезщетението за неимуществени вреди. Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател; поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики /посочени подробно в отговора на предходния въпрос/, установени по делото /при база икономическия растеж и стандарт на живот – т.е. като се отчитат обществените представи за справедливост в аспект на съществуващите обществено-икономически условия на живот/, при съобразяване на обстоятелството, че от една страна осъждането на деликвента съдържа признание за противоправното му поведение и за увреждането на пострадалия /което само по себе си има ефект на репарация за неимуществените вреди/, а от друга страна, че, дори когато се касае за вреди, които по своето естество и проява до определена степен не се нуждаят от доказване /напр. от задържане под стража/, те подлежат на обезщетяване в реален, а не в символичен паричен еквивалент. Той е различен за всеки отделен случай /реш.№.111/17.03.2014 по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС/, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка за справедливо обезщетяване е направена и с обжалваното решение – като, предвид посоченото по-горе във връзка с предходните въпроси, са съобразени сочените критерии, конкретните установени по делото обстоятелства и търпяни негативни последици като вид и интензитет. Правните изводи не противоречат на възприетото в задължителната практика – поради което и не е налице твърдяното основание на чл.280 ал.1 ГПК.
С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, III ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.1532/20.06.18 по г.д.№.1249/18 на Софийски апелативен съд, 14с.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: