О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 293
гр. София, 16.06.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на петнадесети юни през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова ч. т. д. N 1331 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] срещу определение № 3408 от 11.10.2016г., постановено по ч. гр. д. № 2986/2016г. от Апелативен съд – София, с което след отмяна на определение от 08.04.2016г. по т.д. № 2472/2016г. на Софийски градски съд, е допуснато, на основание чл.391, ал.2 ГПК, обезпечение на исковете на [фирма] срещу [фирма] за присъждане на суми в размер общо на 27 487,78 лева, включващи неплатена цена по договор за услуга от 06.04.2015г. в размер на 26 512 лева и мораторна лихва в размер на 975, 78 лева, обективирани в две фактури, чрез налагане на запор върху вземания на ответника по исковете по банкови сметки, срещу внасяне на гаранция в размер на 3000 лева.
Частният жалбоподател поддържа, че определението е неправилно, с оглед на което иска отмяната му по съображения, подробно изложени в жалбата.
Ответникът по частната жалба счита, че частната жалба е просрочена, съответно неоснователна, по съображения, изложени в отговора. Иска присъждане на разноски за обезпечителното производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Неоснователно е възражението на ответника за просрочие на жалбата. Запорното съобщение е връчено на 29.11.2016г., а жалбата е изпратена от пълномощника на жалбоподателя по пощата на 05.12.2016г., съобразно клеймото върху плика, като невярно е твърдението на ответника по жалбата, че то е нечетливо.
За да отмени първоинстанционното определение и допусне обезпечение на исковете, въззивният съд е приел въз основа на представените към молбата за обезпечение писмени доказателства /вкл. уведомително писмо от 26.02.2016г. до [фирма], с което се съобщава извършената цесия на длъжника/ , че бъдещите искове за присъждане на неплатена част от цената за извършени транспортни услуги и за мораторно обезщетение са вероятно основателни. Съдът се е позовал и на това, че договорите, въз основа на които е възникнало вземането за търсената цена, както и издадените от цесионера фактури, носят подпис и на представителя на насрещната страна. Според решаващия състав, обстоятелството, дали до бъдещия ответник е достигнало уведомлението на цедента до длъжника за прехвърляне на вземането, за целите на обезпечителното производство не е необходимо да бъде безспорно установено от представените доказателства, като доказването в обезпечителното производство винаги е непълно. Изложени са съображения, че обезпечителната нужда в случая се обосновава от неизпълнението на ответника на договорните задължения, като предложената обезпечителна мярка – запор върху вземания на длъжника в посочените поименно търговски банки е допустима по см. на чл.397, ал.1, т.2 ГПК. Счетено е, че обезпечителната мярка следва да се наложи при условията на парична гаранция, доколкото от данните по делото и липсата на становище по обезпечаваните претенции от страна на длъжника не може да се установи необходимата категоричност, че задълженията са погасени към този момент. Паричната гаранция има за цел, от една страна, да осуети възможността за неоправдано ограничаване на правната сфера на ответника и в същото време да даде възможност на ищеца да получи охрана на интересите си при липса на достатъчно убедителни доказателства за основателността на разглеждания иск, а от друга страна, да предотврати неблагоприятните последици за ответника при неоснователност на иска, в противовес на възможността на ищеца преди приключване на производството да съхрани съществуващото положение.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК вр. чл.274, ал.3 ГПК се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса, може ли съдът да изгради своите правни и фактически изводи въз основа на договор за цесия, по който за извършеното прехвърляне на вземането длъжникът не е уведомен от стария кредитор по см. на чл.99, ал3 ЗЗД, който въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото- основание по чл.280, ал-1, т.3 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното определение, предвид следното:
По отношение на формулирания въпрос не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, предвид на това, че от една страна, не е формулиран въпрос относно предпоставките за допускане на обезпечението/допустимост на исковете, обезпечителна нужда и вероятна основателност/, а от друга страна, обезпечението е допуснато при условията на гаранция. Съгласно принципното разрешение, съдържащо се в мотивите на т.5 на Тълкувателно решение № 6/ 14.03.2014г. по тълк.д. № 6/ 2013г. на ОСГТК на ВКС, законът задължава съда да допусне обезпечение винаги, когато искът е допустим и е налице обезпечителна нужда, а вероятната му основателност може да бъде базирана върху изразената от ищеца готовност да внесе гаранция за евентуалните вреди, които ответникът ще претърпи, ако обезпечението е неоснователно. В случая, дори да се приеме, че въпросът е поставен с оглед преценката за вероятна основателност на исковете, доколкото обезпечението е под условие- внасяне на определената от съда гаранция, не е необходимо вероятната основателност на иска да се извежда на плоскостта на представените доказателства, предвид приетото принципно разрешение в цитираното тълкувателно решение. Същевременно, следва да се има предвид, че доказателства, приложени в исковото производство, в случая обосновават сами по себе си вероятната основателност на претенциите. Към исковата молба е представено писмено уведомление на цедента до длъжника, което е получено от последния с преписа на исковата молба, поради което длъжникът се счита уведомен за волеизявлението на цедента по чл.99, ал.3 ЗЗД, съобразно задължителната практика на ВКС. Предвид липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК и съответствие на обжалвания акт с практиката на ВКС, съдът не обсъжда релевирания допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Останалите доводи в изложението към частната касационна жалба са относими към правилността на акта, поради което не могат да се разглеждат в селективната фаза на касационното производство.
Отговорността за разноските за обезпечителното производство е обусловена от изхода на спора по същество в исковото производство, поради което по нея компетентен да се произнесе е исковият съд при разрешаването на спора. Ето защо, на ответника по жалбата, не могат да се присъдят разноски за обезпечителния процес в рамките на настоящото дело.
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 3408 от 11.10.2016г., постановено по ч. гр. д. № 2986/2016г. от Апелативен съд – София.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.