5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 293
[населено място], 27,04,2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България , Търговска колегия , първо търговско отделение, в закрито заседание на четиринадесети април, през две хиляди и петнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д.№ 2807 по описа за две хиляди и четиринадесета година, съобрази следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 745/17.04.2014 год. по гр.д.№ 4269/2013 год. на Софийски апелативен съд,с което е потвърдено решение № 1190/04.07.2013 год. по т.д.№ 8 924/12 год. на Софийски градски съд, ТО , VІ – 10 състав.С последното е уважен предявеният от [фирма] против [фирма] иск с правно основание чл.422 ГПК,за установяване вземане на ищеца към ответника в размер на 1 500 000 евро / искът предявен като частичен спрямо вземане в пълен размер от 3 416 931,41 евро /, на основание запис на заповед от 30.09.2011 год.,ведно със законната лихва върху същата сума,считано от 04.10.2012 год. – подаване заявлението по реда на чл.417 т.9 ГПК , до окончателното й плащане.Касаторът оспорва правилността на решението с доводи за постановяване при съществено нарушение на съдопроизводствените правила досежно призоваването си,с оглед неправилното според страната приложение на чл.50 ал.2 ГПК , както и предвид недопуснатата двойна размяна на книжа, съгласно чл. 372 – 374 ГПК , а също и поради постановяването му в противоречие с материалния закон,изведено от несъобразяване на задължителна за въззивния съд практика на ВКС относно необходимостта от изследване и доказване от ищеца на връзката между каузалното правоотношение и абстрактната сделка,в обезпечение на същото.Поддържа възражението си срещу иска /останало неразгледано от съдилищата,като преклудирано,с оглед приложението на чл.50 ал.2 ГПК / : че е погасил задължението по записа на заповед чрез плащания,посредством усвояване от банката на обезпеченията,предоставени по сключен между страните договор за кредит.
Ответната страна – [фирма] – оспорва касационната жалба, като не намира обосновано основание за допускане на касационното обжалване .
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното :
Искът ,предявен по реда на чл.422 ал.1 ГПК като частичен – за сума от 1 500 000 евро – се основава на запис на заповед от 30.09.2011 год., с която [фирма] безусловно и неотменяемо се задължава при предявяване на записа на заповед в срок до 30.04.2012 год., да плати на [фирма] сумата от 3 416 931,41 евро. Въз основа на призовка адресирана до ответника,за връчване на искова молба и приложения към същата , с вписани от призовкар данни , че „ фирмата е с нов адрес – „С. шосе„120 „, без упоменаване източника на информацията и без отразена в търговския регистър по партидата на дружеството промяна в седалището и адреса на управление спрямо този, на който е била изпратена призовката,първоинстанционният съд е приложил фикцията за редовно уведомяване по чл.50 ал.2 ГПК.Предвид непостъпил в срок отговор на исковата молба е счел за изключена процедура по двойна размяна на книжа, предвид липсата на предмет за конкретизация и допълване на исковата молба, съобразно предпоставките в чл. 372 ГПК, и уважил иска, с оглед редовността на записа на заповед, удостоверяващ изискуемо вземане на ищеца към ответника. В първото съдебно заседание процесуалният представител на ответника е оспорвал факта, че към 08.01.2012 год. / датата на която е оформена призовката за връчване на исковата молба / дружеството е било преместено на друг адрес, макар действително понастоящем такъв, вкл. вписан в търговския регистър да е адрес на бул.”С. шосе„ № 120 Д , ет.2. При липсата на упоменат от призовкаря източник на вписаната в призовката информация,оспорва достоверността на удостоверяването.С оглед отказаната от съда възможност за възражения,спрямо които намира приложение преклузията на чл.370 ГПК, ответникът – вкл. предвид невръчена му искова молба – е противопоставил единствено довод за недоказано от ищеца каузално правоотношение,обезпечено с процесния запис на заповед, което възражение съдът е счел за ирелевантно, предвид качеството му на общо оспорване на вземането, цитирайки задължителна съдебна практика – реш.№ 173 по т.д.№ 901 / 2009 год. на І т.о. ВКС.
Въззивният съд е споделил съображенията на първоинстанционния, относно неприложимостта на чл.50 ал.4 вр. с чл.50 ал.2 ГПК в настоящата хипотеза на призоваване на ответното дружество, тъй като не се касае за неоткриване на лице по седалището на дружеството ,което да получи призовката,а за удостоверено напускане на адреса по седалището на търговеца ,очевидно основавайки се на официалната удостоверителна функция на вписването от призовкаря.Счел е неоснователно възражението на ответника,че като не е дал възможност на ищеца за депозиране на допълнителна искова молба съдът е препятствал собствената му защита / вероятно с оглед възможността за депозиране допълнителен отговор / , по съображения че при липса на първоначален отговор липсва необходимост от уточняване и допълване на исковата молба.Приел е,че задължение за изследване на каузално правоотношение,като причина за съставяне записа на заповед,възниква само при въведено от някоя от страните конкретно твърдение за подобна връзка,каквото в случая не е направено от никоя от тях.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът е формулирал следните въпроси : 1 /Достатъчно ли е позоваването на абстрактна сделка за доказване наличието и изискуемостта на обективираното в нея вземане ? ; 2/Само при наличие на направено възражение по отношение съществуването на каузално правоотношение, въз основа на което е издадена запис на заповед ли настъпва необходимостта от изследване на това правоотношение?Представлява ли условие за действителност на ефекта наличието на ликвидно и изискуемо задължение,въз основа на което е издаден ? – въпроси обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК – поради противоречие с решения, постановени по реда на чл.290 ГПК – реш. № 102 по т.д.№ 672/2010 год. на ІІ т.о. и реш.№ 31 по т.д.№ 55 / 2011 год. на ІІ т.о. ВКС, както и в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК и 3 / Приложим ли е чл.50 ал.4 ГПК при отразени в призовката до страната данни за напускане на адреса,обявен в търговския регистър като адрес по седалището и управлението му,предпоставяща приложението на чл.50 ал.2 ГПК ? – въпросът,изводим еднозначно и безспорно от изложението и с оглед практиката към която препраща – реш.№ 147 по т.д. № 383/2011 год. и решение № 36 по т.д.№ 262 / 2010 год. на ІІ т.о. на ВКС.
Първите два въпроса, макар и правни по смисъла на т.1 от ТР № 1 / 2010 год.по т.д. № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС , не са обосновани с допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК с преждепосочените решения,тъй като и след постановяването им,в резултат на противоречива съдебна практика е прието ТР № 4/2013 год. по тълк.дело № 4 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС.В т. 17 от същото е прието, че при редовен от външна страна менителничен ефект и при направено общо оспорване на вземането от ответника , ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него, като поемател и длъжника – издател по повод или във връзка с което е издаден записа на заповед.Едва с въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителният характер на ценната книга . В тази именно хипотеза, в производството по чл.422 ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение, доколкото възраженията, основани на същото,биха имали за последица погасяването на вземането по записа на заповед . Видно е от логиката на мотивите вцялост , а и няма противоречие в съдебната практика по въпроса, че недоказването на каузално правоотношение, в обезпечение на което е издаден записа на заповед, не е от естество да обори действителността му като абстрактна правна сделка. Въззивното решение, по това възражение на ответника , с характеристиката на общо възражение срещу наличието на вземане по абстрактната сделка, не конфронтира с възприетото в Тълкувателното решение, което изключва приложимостта на предходна задължителна за въззивния съд практика по идентичен въпрос, в обосноваване на допълнителен селективен критерий по чл. 280 ал. 1 т.1 ГПК, както и хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, тъй като Тълкувателното решение по същество изпълнява именно функцията за отстраняване съществуващото до момента в практиката противоречие.
Третият въпрос също удовлетворява изискването за правен въпрос, доколкото въззивният съд е счел,че при удостоверяване на обстоятелства по смисъла на чл.50 ал.2 ГПК / напуснат адрес, нов адрес /,няма основание за приложението на чл.50 ал.4 вр. с чл.47 ал.1 ГПК – поставяне на уведомление – независимо от начина на оформяне на призовката и независимо от оспорване от страната достоверността на информацията.Обоснован се явява и допълнителния селективен критерий с един от цитираните съдебни актове. В реш.№ 147 по т.д.№ 383 / 2011 год. на ІІ т.о. на ВКС ,при идентична хипотеза на удостоверяване от призовкар напускането от страната на адреса на управление, посочен в исковата молба и вписан в търговския регистър,съдът е приел недостатъчна достоверност на информацията относно това обстоятелство / напускането на адреса /, поради което и счел,че следва да намери приложение чл.50 ал.4 вр.с чл.47 ал.1 ГПК – поставяне на уведомление.В противен случай, незаконосъобразно се лишава страната от право на участие в процеса . Реш.№ 36 по т.д.№ 262 / 2010 год. на ІІ т.о. на ВКС не разрешава идентична хипотеза – чл.50 ал.4 вр. с чл.47 ал.1 ГПК е приложен с оглед вписани в призовката до страната данни, че не се открива на адреса вписан в търговския регистър,което не съставлява недвусмислено удостоверяване на придобито знание за напусканено му от страната . Следователно не са налице идентични с процесната хипотези на удостоверяване ,спрямо което съдът да е приложил фикцията на чл.50 ал.2 ГПК. Липсата на обективен идентитет изключва установимо противоречие в отговори на идентичен правен въпрос между преждепосоченото и въззивното решения.
Водим от горното,Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 745/17.04.2014 год. по гр.д.№ 4269/2013 год. на Софийски апелативен съд.
УКАЗВА на касатора [фирма],в едноседмичен срок от уведомяването, да представи доказателство за платена по сметка на Върховен касационен съд държавна такса в размер на 58 674,90 лева .
След изтичане на срока или представяне доказателство за плащането,делото да се докладва на Председателя на първо търговско отделение на ВКС – за насрочване в открито заседание или на състава – за прекратяване.
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :