5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 293/29.04.2020 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение в закритото заседание на четиринадесети април две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: Веска Райчева
Членове: Зоя Атанасова
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 645 по описа за 2020 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 7850/ 19.11.2019 г. по гр.д. № 7366/ 2019 г., с което Софийски градски съд, след отмяната на решение № 20592/ 23.01.2019 г. по гр.д. № 78705/ 2017 г. на Софийски районен съд, е отхвърлил иска на Л. М. Г. срещу В. И. Ч. с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата 10 000 евро – връщане на платеното без основание на 20.09.2017 г.
Решението се обжалва от Л. М. Г. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по следните въпроси: 1. Нарушава ли съдът основните принципи на равнопоставеност, състезателност и диспозитивно начало в ГПК, когато се отклони от фактите, изложени в обстоятелствената част на исковата молба и от нейния петитум, а в решението се произнесе спрямо субект, който не е страна по делото? 2. От какво естество следва да са конклудентните действия, за да приеме съдът, че манифестират ясната воля на възложителя да се обвърже с неформален договор за строително-монтажни работи при условията, предложени в офертата на изпълнителя? и 3. Допустимо ли е със свидетелски показания да се установява договор на стойност над 5 000 лв., когато не е налице изключение по чл. 162, ал. 1, т. 3, in fine ГПК? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване, а допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол обосновава с довода, че въззивният съд ги е разрешил с цитирани от него решения на извършено от ВКС нормативно и казуално тълкуване. По същество се оплаква, че решението е недопустимо, евентуално – неправилно поради допуснати нарушения на чл. 6, ал. 2, чл. 7 и чл. 9 ГПК, съществено нарушение на чл. 162, ал. 1, т. 3 ГПК, необоснованост и противоречие с материалния закон (чл. 55, ал. 1 ЗЗД). Претендира разноските по делото.
Ответникът В. И. Ч., ответник и по касация, възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендира разноските пред касационната инстанция.
Настоящият състав намира жалбата с допустим предмет (решението е въззивно, по гражданско дело с цена на иска над 5 000 лв.); подадена от процесуално легитимирана страна (касатор е ищецът, а искът е отхвърлен); при спазен срок по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност и допустимост на жалбата, но повдигнатите въпроси нямат претендираното значение. Съображенията са следните:
В исковата молба ищецът Л. Г. е претендирала връщане на сумата 10 000 евро с твърденията, че я е платила без основание на ответника с платежно нареждане от 20.09.2017 г.
В писмения отговор на исковата молба ответникът В. Ч. е оспорил иска с възражението, че даденото е с основание. То произтича от: 1) неформален договор, по който през м. август – м. септември 2017 г. ищецът е възложил на „Ри – Соф“ ООД, на което ответникът е управител, да извърши преустройство и ремонт на апартамент в [населено място], [улица], при условията, предложени в писмена оферта и 2) договор от 20.09.2017 г., с който ищецът възлага на ответника да плати на „Ри – Соф“ ООД преведената с платежното нареждане сума 10 000 евро – авансова част от възнаграждението по договора за СМР.
Ищецът е реплекирал, че това основание не се е осъществило. Той е твърдял, че са водени предварителни преговори с „Ри – Соф“ ООД, но до сключването на договора не се е стигнало.
В обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищецът е доказал твърденията в исковата молба, че на 20.09.2017 г. е превел на ответника по банков път сумата 10 000 евро, но ответникът е доказал твърденията си по възражението за основанието на даденото от ищеца. Мотивирал се е с това, че договорът за СМР е неформален, а това, че ищецът е приел предложението на „Ри Соф“ ООД за преустройството и ремонта на апартамента в [населено място] при условията, зададени с приетата по делото оферта, се установява от събраните доказателства за следните факти: 1) по електронна поща и обсъждайки офертата, майката на ищеца изпраща на „Ри-Соф“ ООД техническите документи на апартамента; 2) ищецът предоставя достъп до имота на „Ри-Соф“ ООД; 3) за СМР по офертата е изготвен архитектурен проект; 4) част от СМР по офертата с обща стойност 23 297.72 лв. са извършени от работници на „Ри-Соф“ ООД и от подизпълнител; 5) за извършените СМР са съставени сметки обр. 22, а извършеното по тях е осчетоводено от „Ри-Соф“ ООД; 6) работата в апартамента е била спряна по искане на ищеца, а това е причината за неизвършването на останалите СМР по офертата. В установяването на втория, четвъртия и петия факт въззивният съд е обсъждал гласните доказателства, събрани по делото чрез разпитани пред първата инстанция свидетели.
Въззивният съд е приел за доказани и твърденията за мандат по получените от ответника от ищеца 10 000 евро и за изпълнение и по този договор. Мотивирал се е с това, че за левовата равностойност „Ри-Соф“ ООД е издало две данъчни фактури № 729/ 20.09.2017 г. за сумата 19 558.30 лв. с основание „авансови преводи“ и № 730/ 20.09.2017 г. с основание „доплащане на извършени“ СМР, а сумите са били осчетоводени от „Ри-Соф“ ООД.
Така въззивният съд е достигнал до извода, че искът по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е неоснователен. Добавил е, че действително по делото има събрани доказателства за некачествено изпълнение на възложените СМР. Окачествил ги е като неотносими. Първо, с оглед твърденията за уговорено по договора за СМР авансово заплащане на част от възнаграждението (преведената от ищеца сума от 10 000 евро). Второ, с оглед липсата на реплика от ищеца, че договорът за СМР е бил развален и то преди ответникът да преведе получените от ищеца 10 000 евро на изпълнителя „Ри-Соф“ ООД. Осъдителното първоинстанционно решение е отменено, а искът по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е отхвърлен.
При тези мотиви на въззивния съд първият повдигнат от касатора въпрос няма претендираното значение. В решение № 29/ 28.03.2012 г. по гр.д. № 1144/ 2010 г. на ВКС, IV-то отд. се приема, че „искът по чл. 55 ЗЗД е един. С него ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника и в негова тежест е да докаже, на какво основание е получил даденото. Първата хипотеза на чл. 55, ал. 1 ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание.“ Следователно първата хипотеза на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД не е налице, когато ищецът докаже даването, а ответникът докаже претендираното от него основание. В решението, постановено по чл. 290 – 293 ГПК се приема също, че „третата хипотеза на чл. 55, ал. 1 ЗЗД е налице, когато ищецът докаже даването, ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание е отпаднало“. Следователно третата хипотеза на чл. 55, ал. 1 ЗЗД не е налице, когато ответникът докаже основанието, на което е получил даденото – договор (в случая два договора), като ищецът не е реплекирал който да е развалил който и да било от двата договора, по които е страна. Тази специфика на предмета на делото по иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, обсъдена в цитираното решение на ВКС, настоящият състав споделя. Въззивният съд е процедирал според нея. Решението не противоречи на никое от останалите решения на ВКС, с които касаторът обосновава допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия повдигнат въпрос, нито на приетото с ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/ 2009 г. ОСГТК на ВКС откъм изведеното в него задължение в етапа на допускане на касационната жалба до разглеждане Върховният касационен съд служебно да следи за допустимостта на въззивното решение. Не е и вярно, че с обжалваното решение въззивният съд е дал защитата „спрамо субект, който не е страна по делото“. Напротив, обсъден и разрешен е спорът между страните по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, който е бил заявен чрез конкретните твърдения в исковата молба и съобразно нейния петитум. Следователно по първия повдигнат от касатора въпрос са изключени и общото, и допълнителното основание (условие) за допускане на касационния контрол.
Вторият повдигнат въпрос (материално-правният) обуславя решението. Действително въззивният съд е приел, че договорът за СМР между ищеца и „Ри-Соф“ ООД е неформален, бил е сключен с конклудентни действия. Начинът, по който въззивният съд го е разрешил, не противоречи, а съответства на решение № 97/ 03.07.2013 г. по т.д. № 533/ 2012 г. на ВКС, II-ро ТО и на решение № 72/ 28.04.2015 г. по т.д. № 2628/ 2013 г. на ВКС, II-ро ТО. Това е така, защото в обжалваното решение са поставени в две групи и са обсъдени всички установени факти с доказателствено значение, според които въззивният съд е достигнал до извода, че манифестираното от ищеца Л. Г. е изразило ясната й и недвусмислена воля да се обвърже с неформален договор за преустройството и ремонта на апартамента в [населено място] при условията, предложени в офертата от „Ри-Соф“ ООД. Дали дейността му по обсъдените доказателства е правилна, в настоящото производство не може да се провери, но решението съдържа необходимите мотиви, които го правят съответно на двете решения на ВКС, също постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК. Изложеното изключва допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол по материално-правния въпрос.
Третият повдигнат от касатора въпрос (процесуално-правният) не обуславя решението. Първо, защото от мотивите на въззивния съд личи, че извода за сключения неформален договор за СМР не е направен само въз основа на свидетелски показания. Напротив, обсъдени са и факти, установени от приети по делото документи (офертата на „Ри-Соф“ ООД, архитектурен проект, пренесената на хартиен носител информация от електронна поща, изготвените сметки обр. 22) и от двете неоспорени заключения – на съдебно-техническата и на съдебно-счетоводната експертиза. Второ, защото забраната по чл. 162, ал. 1, т. 3 ГПК важи само в установяването на договори на стойност над 5 000 лв., сключени между страните по делото. В случая, договорът за СМР, който въззивният съд е намерил за доказан като сключен с конклудентни действия, е между ищеца и „Ри-Соф“ ООД. Дружеството не е страна по делото, а трето лица за поставения за разглеждане спор по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Изводът не се променя от обстоятелството, че ответникът е неговият органен представител. Следователно по третия повдигнат въпрос е изключено общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касатора, който е ищец по иска, следва да са възложат сторените от ответника разноски пред настоящата инстанция. Те се изразяват в заплатеното адвокатско възнаграждение.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 7850/ 19.11.2019 г. по гр.д. № 7366/ 2019 г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА Л. М. Г. ЕГН [ЕГН] да заплати на В. И. Ч. ЕГН [ЕГН] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 1 350.00 лв. – разноски пред Върховен касационен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.