О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 293
София, 30.05.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – търговска колегия, второ търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми май две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Камелия Ефремова
Членове: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
като изслуша докладваното от съдията Е.Стайков ч.т.д. №1276/2018г. по описа на ВКС, ТК, взе предвид следното:
Производството е по чл.274 ал.3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на Национална агенция за приходите (НАП) – [населено място], срещу определение №131 от 02.03.2018г., постановено по в.ч.т.д.№43/2018г. по описа на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено определение №3789 от 28.11.2017г. по т.д.№1360/2017г. на ОС-Варна.
В частната касационна жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно и следва да бъде отменено като делото бъде върнато на първоинстанционния съд за разглеждане на предявения иск по реда на чл.422 ГПК. Сочи се, че при постановяване на определението въззивният съд неправилно е тълкувал и приложил разпоредбата на чл.162, ал.2, т.8 ДОПК, квалифицирайки вземането на НАП като публично държавно вземане. Акцентира се върху обстоятелството, че с влязло в сила определение на Варненски административен съд е прието, че решение №РД-137/27.02.2015г. за регистриране на нередност на управляващия орган по О. няма характер на индивидуален административен акт. Излагат се съображения за неприложимост на чл.75, ал.2 З. с оглед факта, че договорът и решението, от което е възникнало спорното вземане, предхождат влизането в сила на З..
В изложението по чл.274, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и с доводи за очевидна неправилност на въззивното определение по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК. Поставени са следните правни въпроси::
1.„На основание § 10, ал.1 от Преходни и Заключителни разпоредби на Закона за управление на средствата от Европейските структурни и инвестиционни фондове (ПЗР на З.), подсъдни ли са на гражданските съдилища установителните искове по чл.422 от ГПК за съществуване на вземане, когато договорът за безвъзмездна финансова помощ и актът за налагане на финансова корекция са възникнали преди влизане в сила на З. – 25.12.2015 година”;
2. „По какъв ред следва да бъде установено съществуването на спорно вземане, произтичащо от договор за безвъзмездна финансова помощ и възникнало преди влизане в сила на З. (25.12.2015г.), в случаите, когато за вземането са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по реда на ГПК и е подадено възражение по реда на чл.414 от ГПК след влизане в сила на З. – 25.12.2015 г.” и
3.„По какъв ред следва да се разреши правен спор относно съществуването на вземането, след като актът за наложената от ръководителите на управляващите органи за налагане на финансова корекция е оспорен по административен ред и съдът е преценил, че същият няма характер на индивидуален административен акт?”
В срока по чл.276 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответното дружество [фирма] –гр.В., в който се излагат съображения за липсата на твърдените от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Същевременно се поддържа, че обжалваното определение е съобразено с практиката на ВКС по приложението на § 10, ал.1 ПЗР на З..
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и на доводите на страните, намира следното :
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди определението на Варненски окръжен съд, с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявения от от НАП против [фирма] иск с правно основание чл.422, ал.1 във вр. с чл.415 ГПК, с който ищецът иска от съда да приеме за установено между страните, че към 19.09.2017 г. държавата има частно изискуемо вземане срещу ответника по Договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ с per.№4/18.08.2009г. за финансиране на проект с наименование „Модернизация и разширение на ферма за морски аквакултури – черноморски миди“, с per.№ на проектното предложение У. B.-212-80012, в общ размер на 29 117.99лв., за което вземане е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.417 ГПК по ч.гр.д.№10070/2017 г. на В. и изпълнителен лист, въззивният състав е приел, че представеният документ – акт №32/28.06.2016г., преценен от външна страна, не удостоверява по надлежен начин подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника, респ. редът за неговото събиране е друг и използвания такъв чрез издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК е недопустим.
Съдът е посочил, че процесното вземане, представляващо наложена финансова корекция, поради регистрирана нередност по изпълнение на договор за безвъзмездна финансова помощ по ОП, финансирана от Е., е възникнало след окончателно плащане като разпоредбата на чл.75, ал.2 З. ясно определя финансовата корекция след осъществено окончателно плащане като публично вземане. Позовавайки се на чл.162, ал.2, т.8 ДОПК, съгласно който публични държавни вземания са вземанията за недължимо платените и надплатените суми, както и за неправомерно получените или неправомерно усвоените средства по проекти, финансирани от Европейския съюз, съдът е обосновал извода, че процесното вземане в общ размер от 29 117.99лв. (главница и лихва за забава), е публично държавно вземане и като такова събирането му следва да се осъществи по реда на ДОПК с оглед разпоредбите на чл.163 и чл.165 ДОПК, съгласно които събирането на държавните публични вземания се извършва по реда на ДОПК и въз основа на влязъл в сила акт за установяване на съответното публично вземане, издаден от компетентен орган, освен ако в закон е установено друго. Според съда е недопустимо събирането на публично държавно вземане по реда на ГПК и снабдяване с изпълнителен титул (заповед за изпълнение и изпълнителен лист).
В обжалваното определение е отразено, че допустимостта на производството не може да се извлече и от преходната разпоредба на пар. 10 ПЗР на З. (в сила от 25.12.2015г.). Съдът е посочил, че в ал.3 на пар.10, от закона е предвидено, че образуваните преди 25.12.2015г. гражданскоправни производства по искови молби срещу изявления за финансови корекции на ръководителя на управляващия орган се довършват по досегашния ред, към които, с оглед константната практика на ВКС, се включват и исковете на бенефициента за реално изпълнение или за обезщетение за неизпълнение на договор за безвъзмездна финансова помощ, обосновани с твърдения, че изявлението за финансова корекция на ръководителя на управляващия орган е невалиден/незаконосъобразен индивидуален административен акт. Съдът е акцентирал и върху изменението в АПК (З. ДВ бр. 74/2016г.), предвиждащо компетентност на административните съдилища не само по административните, но и по гражданските дела за изпълнение на административния договор, в това число и налагането на финансови корекции.
Според въззивния състав релевантния момент, от който следва да се определи приложимия ред за правна защита, е този на подаване на заявлението, тъй като в З. изрично е предвидено, че се касае за гражданскоправни производства по искови молби, подадени след 25.12.2015г. Посочил е, че в случая заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение е подадено на 19.07.2017г., което съобразно разпоредбата на чл.422, ал. 1 ГПК е датата, на която е образувано производството, т.е. след влизане в сила на пар. 10, ал. 3 З. на 25.12.2015г. С оглед становището на съда, че съответните специални правила в пар. 10 ПЗР на З. се отнасят само за заварените с влизането в сила на закона висящи производства, но не и за заведените след влизане на закона в сила, към които спада и настоящия иск, в определението е направен извода, че редът за събиране на процесното вземане не е гражданскоправен, а адмнистративноправен.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на въззивното определение до касационно обжалване.
Извън хипотезите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Въпрос №1: „На основание § 10, ал.1 от Преходни и Заключителни разпоредби на Закона за управление на средствата от Европейските структурни и инвестиционни фондове (ПЗР на З.), подсъдни ли са на гражданските съдилища установителните искове по чл.422 от ГПК за съществуване на вземане, когато договорът за безвъзмездна финансова помощ и актът за налагане на финансова корекция са възникнали преди влизане в сила на З. – 25.12.2015 година”, не е значим за конкретния правен спор, тъй като съдът е обосновал недопустимостта на производството по чл.422, ал.1 ГПК с релевантния според съда факт, че заявлението по чл.417 ГПК за издаване на заповед за незабавно изпълнение е подадено след влизане в сила на З., т.е решаващите мотиви на въззивния съд не са свързани нито с датата на сключване на договора за безвъзмездна финансова помощ, нито с датата на издаване на акта за финансова корекция.
Аналогично, макар и относим, но не е обусловил решаващите изводи на съда, е и въпрос №3: „По какъв ред следва да се разреши правен спор относно съществуването на вземането, след като актът за наложената от ръководителите на управляващите органи за налагане на финансова корекция е оспорен по административен ред и съдът е преценил, че същият няма характер на индивидуален административен акт?”. Въззивният състав не е обсъждал постановеното определение на Варненски административен съд от 20.07.2016г. като процесуална пречка за реализиране на публичното вземане по административен ред, респ. като основание за провеждане на производството по реда на ГПК.
Въпрос №2„По какъв ред следва да бъде установено съществуването на спорно вземане, произтичащо от договор за безвъзмездна финансова помощ и възникнало преди влизане в сила на З. (25.12.2015г.), в случаите, когато за вземането са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по реда на ГПК и е подадено възражение по реда на чл.414 от ГПК след влизане в сила на З. – 25.12.2015 г. е относим изцяло към правилността на обжалваното определение, тъй като предполага отговор правилно или неправилно въззивният съд е приел за недопустим предявеният след 25.12.2015г. иск по чл.422, ал.1 ГПК, насочен към установяване на вземане по договор за предоставяне на безвъзмездна финансова, за което е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК след влизане в сила на З..
Независимо от обстоятелството, че поставените въпроси не покриват общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК, за пълнота на изложението следва да се посочи, че по въпроса дали е допустимо по реда на чл.422, ал.1 ГПК да се установява вземане за финансова корекция, което е възникнало и е установено с акт за установяване на частно държавно вземане преди влизане в сила на З. на 25.12.2015г., но не е събрано преди този момент и искът е предявен след влизане на закона в сила, е даден отговор с постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 68/29.06.2017 г. по т. д. № 3778/2016 г. на ВКС, І т. о., и решение № 17/23.03.2017 г. по гр. д. № 50176/2016 г. на ВКС, ІІІ г. о., в които е прието, че финансовите корекции се определят с индивидуален административен акт на управляващия орган и съгласно чл.73 З. редът за защита по повод на тях е по АПК; специалните правила в пар.10 ПЗР на З. се отнасят само за заварените от влизането на закона в сила производства, но не и за заведените след това производства. Предвид преценката на въззивния съд, че независимо от издадения акт за установяване на частно държавно вземане, спорното вземане е публично по смисъла на чл.162, ал.1, т.8 ДОПК и по тази причина подлежи на събиране по реда на ДОПК, а не на ГПК, сочената от жалбоподателя практика в определение № 22/27.09.2016 г. по ч. гр. д. № 15/2016 г. на ВКС и ВАС е неотносима и не следва да се обсъжда.
Що се отнася до поддържаното основание по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се има предвид следното:
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Доколкото определението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл.280, ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК.
Твърдението в изложението за очевидна неправилност на решението поради неговата необоснованост в случая не може да обоснове извода, че въззивното определение е очевидно неправилно съобразно направените по-горе разяснения, тъй като определението не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №131 от 02.03.2018г., постановено по в.ч.т.д.№43/2018г. по описа на Варненски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :