О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 293
гр. София, 04.07.2016 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети май две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1926 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
„Синдикат на българските учители”, [населено място], представляван от председателя му Я. Т., чрез пълномощник адв. Т. М., обжалва с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК въззивното решение № 236 от 5.02.2016 год. по гр. д. № 3862/2015 год. на Софийския апелативен съд в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение от 2.06.2015 год. по гр. д. № 13801/2013 год. на Софийски градски съд, с което е признато за установено по отношение на него, че [фирма] и [фирма] са собственици на основание придобивна давност на недвижим имот в [населено място], пл. „С.” № 11, с идентификатор 69134.101.56.1.14, в партера на сградата с лице към [улица], състоящ се от две помещения, със застроена площ от 38.23 кв. м., при описаните в решението съседи, заедно със съответните идеални части от дворното място, в което е построена сградата, цялото с площ 848.92 кв. м., представляващо УПИ ІV-за ОЖС, магазини и изложбена зала, кв. 402 по плана на [населено място], м. „Ц.”.
Касаторът поддържа оплаквания за недопустимост, респ. неправилност на решението в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска отмяната му и вместо това предявеният иск за собственост бъде отхвърлен, с присъждане на направените в производството по делото разноски.
Ответните дружества – [фирма] и [фирма], чрез пълномощника им адв. Д. Д., са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който възразяват срещу наличието на основания за допускане на касационното обжалване, както и срещу основателността на касационната жалба. Претендират присъждане на разноските.
По допускането на касационното обжалване настоящият състав на ВКС, ІІ г. о. намира следното:
С обжалваната част от решението, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258-273 ГПК, Софийският апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта му, с която са уважени предявените от двете търговски дружества срещу касатора установителни искове за собственост на спорния имот на основание евентуално заявеното придобивно основание давностно владение, след като е приел същите за недопустими на основание покупко-продажба, в която част производството е прекратено като недопустимо. В тази му част потвърдителното решение на въззивната инстанция е влязло в сила, като необжалвано.
За да постанови горното решение въззивният съд приел, че ищците се легитимират като собственици на спорния имот на основание придобиването му по давностно владение, на основание чл. 79, ал. 2 ЗС – с изтичане на краткия петгодишен срок и присъединяване на владението на праводателите им, физически лица. Съдът е обсъдил обстоятелствата, релевантни за заявения придобивен способ и приел, че владението върху имота, упражнявано от ищцовите търговски дружества и техните праводатели /физическите лица/, е установено на основание сключения договор за покупко-продажба през 2002 год. с [фирма] /нот. акт № 189/2002 год./ при незнанието им праводателят им да не е бил собственик на имота. Добросъвестността на приобретателите съгласно чл. 70, ал. 2 ЗС не е оборена от ответната страна, коята носи доказателствената тежест за това с оглед целта да отхвърли последиците от нея, което не е постигнато със събраните свидетелски показания. Преценката на доказателствата по делото са обосновали и извода за непрекъснато и необезпокоявано владение на приобретателите, чрез наемателите им по представените договори за наем, до датата на въвода във владение в имота на 12.12.2012 год., който е първият юридически факт на прекъсване на владението от страна на „СБУ”. До този момент е изтекъл и срок повече от 10 години на установеното владение, обусловил направения извод за наличието на поддържания от ищците придобивен способ и основателността на предявените на това основание искове срещу касатора.
В приложеното към касационната жалба изложение касаторът се позовава на нарушение на разпоредбите на чл. 116, б. „б” ЗЗД, във вр. с чл. 84 ЗС, както и на чл. 121, ал. 3 ГПК /отм./, респ. чл. 226, ал. 3 ГПК и чл. 523 ГПК, тъй като въззивният съд не е обсъдил обстоятелството, че спрямо праводателя на ищците – Столична община, с влязло в сила решение е установено, че „СБУ” е собственик на спорния имот. Позовава се и на задължителна съдебна практика по въпроса дали при висящ процес по иск с правно основание чл. 108 ЗС тече придобивна давност за третото лице, приобретател на спорния имот, което лице се позовава на добросъвестно владение по силата на придобивна сделка с ответника, срещу който е уважен искът за собственост – Р № 97 от 27.07.15 год по гр. д. № 6353/14 год. ІІ г. о. В него е прието, че въпреки осъществяваното владение по време на висящия процес с участието на праводателя на ищец, давност не е текла, съгласно чл. 115, б. „ж” ЗЗД, във вр. с чл. 84 ЗС. Представено и Р 80 от 7.07.14 год. по гр. д. № 6441/13 год. ІІ г. о., в което е прието, че по отношение на приобретателя важат и материалноправните последици от предявяване на иска за делба спрямо неговия праводател, а именно прекъсване на течението на придибивната давност и спирането й докато делото е висящо /чл. 116, б.”б”, чл. 115, б. ж” ЗЗД, вр. с чл. 84 ЗС/. В същата насока е и представеното определение № 1153 от 28.11.11 год. по гр. д. № 459/11 год. І г. о. за недопускане на касационно обжалване на въззивно решение, с оглед на което и касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по въпроса: Прекъсва ли придобивната давност на приобретател на ответник в производство по иск по чл. 108 ЗС след уважаване на иска срещу праводателя на приобретателя за периода на производството по ревандикационния иск и възможно ли е да тече придобивна давност, докато същото е висящо? В тази връзка е формулиран и следващия въпрос: Дали вписването на исковата молба по чл. 108 ЗС срещу праводателя на претендиращия придобиване на имот по давност има отношение към прекъсването на придобивната давност на правоприемника на ответника по иска?
Тези поставени от касатора въпроси, както и самият той поддържа, не са обсъждани от въззивният съд в решението, предмет на настоящето произнасяне. Както е посочено в ТР № 1/2009 год. ОСГТК на ВКС, т. 1 касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни решения, съдържащи произнасяне по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, и по отношение на който е налице и някое от допълнителните условия на чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на доказателствата. Д. на касатора за непроизнасянето на съда по горните въпроси всъщност представлява довод за неправилност на изводите му за наличие на предпоставките на придобивната давност поради допуснато процесуално нарушение, което не може да обоснове наличие на основанието по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Извън горното съображение за липса на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване на релевираните основания, дори и да се приеме, че с потвърждаването на първоинстанционното решение, съдържащо съображения за неоснователност на довода на ответника за приложение на разпоредбите на чл. 115, б. „ж” /с оглед висящото производство по иска на настоящия ответник против Столична община към момента на придобиването на имота от физическите лица, праводатели на ищците/ и чл. 116 ЗЗД, всъщност е налице произнасяне и на въззивния съд по тях, изводът за липса на поддържаните основания за допускане на касационно обжалване не би се променил. Съображението е за липса на относимост на представената съдебна практика, касаеща прехвърляне на спорното право в хода на висящо производство от страна в него, докато в случая придобивното основание на физическите лица с нотариалния акт от 2002 год. е от дружество, легитимиращо се като собственик на основание включване в капитала му при преобразуването на държавно, респ. общинско предприятие, като предоставен му за ползване от държавата имот, т. е. търговското дружество [фирма] се е легитимирало като собственик на основание на закона – чл. 17а ЗППДОбП /отм./, а не на основание прехвърлителна сделка от общината. Актуването на държавния имот като общински с акт № 300 от 11.12.98 год. също е на основание закона – ЗМСМА, ЗОбС, с посочване включването му в капитала на търговското дружество, което изключва общинската собственост по отношение на този имот, съгласно чл. 2, ал. 4 ЗОбС. Поради това и влязлото в сила решение по иска на „СБУ” по отношение на общината не обвързва със сила на присъдено нещо търговското дружество, праводател по нот. акт от 2002 год., а данни за разрешен между тях спор за собствеността на този имот няма.
С оглед на тези съображения не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване по така формулираните от касатора въпроси.
Същите съображения се отнасят и към поставения от касатора въпрос: Кога е допустимо завареният при въвод във владение владелец да предяви иск за защита на правата си с оглед приложението на чл. 523, ал. 2 ГПК по поддържания от касатора довод за недопустимост на предявения иск. Въпросът е неотносим с оглед обусловеният от изложените в исковата молба съображения за наличието на спор за собствеността на процесния имот, който при въвода е бил във владение на ищците, заявяващи права, изключващи правата на взискателя. Този спор е предмет на разрешаване, като без значение е предприетата от ищеца защита с оглед евентуално заявените придобивни основания на собствеността, които съдът е разгледал.
Изложените в т. т. 6 и 7 от изложението съображения, обобщени в поставения въпрос относно „задълженията на съда да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не” също не представляват въпрос, който да е обусловил решаващата воля на съда в обжалваното решение. По своята същност те представляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения с оглед необсъждане на направени от страната доводи и неправилна преценка на събраните гласни доказателства, които не могат да бъдат обсъждани в настоящето производство.
Поддържа се от касаторът и наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса относно действията, прекъсващи придобивната давност в контекста на поддържаното становище, че ищцовите дружества са били уведомени за висящия спор с общината, с оглед на което и предприемане на други действия не били необходими за предотвратяване настъпване последиците на придобивната давност в тяхна полза. Въпросът касае приложението на чл. 116 ЗЗД и по него е налице константна съдебна практика, в т. ч. и задължителна такава, приемаща, че прекъсването на давността става само с определени, изрично посочени в закона действия, между които не са сочените от касатора /напр. Р 376 по гр. д. № 260/12 год. І г. о., Р 170 по гр. д. № 961/11 год. І г. о., Р 401 по гр. д. № 895/10 год. І г. о. и др./. Наличието на задължителна съдебна практика предпоставя неприложимостта на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, при липсата на хипотези за произнасяне, съгласно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Поради изложените съображения следва извод, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, с оглед на който извод касаторът следва да заплати на ответниците по касация претендираните от тях, посочени в представения списък по чл. 80 ГПК и доказани с представения договор за правна защита и съдействие разноски в размер на 3 500 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 236 от 5.02.2016 год. по гр. д. № 3862/2015 год. на Софийския апелативен съд в обжалваната му част по подадената от „Синдикат на българските учители”, представляван от председателя му Я. Т., чрез адв. Т. М., касационна жалба против него.
Осъжда „Синдикат на българските учители”, представляван от председателя му Я. Т., [населено място], [улица] да заплати на [фирма] и [фирма], [населено място] направените в настоящето производство разноски в размер на 3 500 лв. /три хиляди и петстотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: