1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 293
гр. София, 08.06.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на седми април през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2095 по описа за 2014г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца А. В. П. от [населено място] чрез процесуален представител адв. К. И. Н. срещу решение № 690 от 07.04.2014г. по гр. дело № 4393/2013г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 10 състав в частта, с която е потвърдено решение № 4359 от 11.06.2013г. по гр. дело № 16543/2011г. на Софийски градски съд, І-18 състав в частта, с която е отхвърлен иска на А. В. П. срещу Гаранционен фонд, [населено място] за разликата над 25 000 лв. до пълния предявен размер 40 000 лв. и ищецът е осъден да заплати на ответника част от направените разноски за първоинстанционното производство в размер 186,25 лв.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Поддържа, че въпросът, по който се е произнесъл въззивният съд относно прилагането на разпоредбата на чл. 52 и принципа на справедливостта при определяне размера на застрахователното обезщетение за претърпени неимуществени вреди е решен в противоречие на ППВС № 4/1968г., решава се противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Касаторът излага становище за допуснато от въззивната инстанция отклонение от практиката на ВКС относно детерминирането на критерия за справедливост от съществуващата в страната конюнктура и от общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото /решение № 749/05.12.2008г. на ВКС, ТК/. При определяне на дължимото застрахователно обезщетение като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент, предвид ежегодното увеличаване на лимитите на застрахователните суми за неимуществени вреди. Касаторът инвокира доводи, че въззивният съд неправилно е приложил и разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД при преценката за наличието на съпричиняване за настъпване на вредоносния резултат, по която разпоредба има противоречива съдебна практика. Моли да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част, същото да бъде отменено в отхвърлителната му част, предявеният иск да бъде уважен в пълния му предявен размер и претендира присъждане на направените разноски.
Ответникът Гаранционен фонд, [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт Д. Щорикова оспорва касационната жалба и поддържа становище, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като оплакванията за неправилност на решението представляват касационни основания по смисъла на чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а материалноправният въпрос, за който касаторът твърди, че е решен в противоречие с практиката на ВКС и че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, не е конкретизиран. Касаторът релевира и доводи за правилност на въззивното решение в обжалваната му част. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер 735 лв. съгласно Наредба № 1/2004г. за минималните адвокатски възнаграждения.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържа твърдение за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК.
Въззивният съд е приел, че са налице елементите от фактическия състав на чл. 288, ал. 1, т. 1 КЗ: 1/ настъпило на 16.02.2010г. ПТП; 2/ процесното ПТП е причинено от неизвестен водач с неидентефицирано МПС; 3/ в резултат на настъпилото ПТП на ищеца, който се е движел по пътното платно като пешеходец, са причинени противоправно и виновно неимуществени вреди на ищеца, който се е движел по пътното платно като пешеходец – ищецът е получил контузия и охлузване на главата, мозъчно сътресение от лека степен, счупване на главичката на дясната малкопищялна кост.
При определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в размер 30 000 лв. въззивната инстанция се е съобразила с нанесените на ищеца травматични увреждания, техните последици, начина и продължителността на лечение, претърпените физически болки и страдания, дискомфорт, негативни изживявания, техния интензитет и продължителност, обездвижването и трайното ограничение на движенията на долния крайник в продължение на 3 месеца, последвалата рехабилитация, проблемите с равновесието в резултат на контузията на главата. Съдебният състав е отчел приключването на възстановителните процеси, стабилизираното състояние на пострадалия, трайните остатъчни белези от охлузванията и раната в челната област, остатъчния лек оток на дясната подбедрица, наличието на периодични болки на десния долен крайник при преумора или промяна на времето. Въззивният съд е изложил съображения, че отклоненията в равновесието в бъдеще могат да се провокират от хипертонични кризи, тъй като ищецът страда от артериална хипертония.
За да намали определеното обезщетение със сумата 5 000 лв. и да направи извод, че Гаранционният фонд следва да заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер 25 000 лв., въззивната инстанция е изследвала механизма на настъпилото ПТП и е приела наличието на противоправно поведение от ищеца в нарушение на чл. 108, ал. 2, т. 1 ЗДвП – ищецът се е движил на пътното платно при липса на тротоар в същата посока, в която се е движил и блъсналият го автомобил; пешеходецът е вървял не в най-лявата граница на платното за движение на автомобила, предвид обстоятелството, че ударът е настъпил на 4 – 6 м. вляво от десния ръб на моста. Изложени са съображения, че вредите не биха настъпили, ако пешеходецът се беше движил в посока, противоположна на движението на автомобила, и в най-лявата граница на платното, защото движение в съответствие с правилата би му позволило при добрата осветеност на мястото от уличното осветление и светлините на фаровете да възприеме приближаващия автомобила и евентуално да се отдръпне и избегне удара, респективно последният не би настъпил при движение в най-лявата граница, а не на 4 – 6 м. от нея навътре в платното. Като е приел съпричиняване от пострадалия в степен 1/6 спрямо приноса на виновния водач, въззивният съд на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е намалил определеното по чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди съразмерно на приноса – с 1/6.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Предвид изложеното в касационната жалба, молбата към нея и въззивното решение, материалноправният въпрос, от който зависи изходът на спора, се отнася до приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при непозволено увреждане и на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД при определяне на размера на съпричиняването на вредоносния резултат от страна на починалото лице.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е неоснователен. Критерият за допускане на касационно обжалване на основание посочената правна норма се отнася до хипотезата, когато материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за спора се решава противоречиво от съдилищата. Различните размери на обезщетенията за неимуществени вреди от непозволено увреждане, присъждани от съдилищата, зависят от конкретните факти и обстоятелства по всяко отделно дело, които са специфични за всеки отделен случай и се установяват с конкретни доказателства, различни по всички дела. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне размера на обезщетението при спазване принципа на справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията за необоснованост и незаконосъобразност представляват основания за отмяна на обжалваното решение поради неговата неправилност съгласно чл. 281 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.
Неоснователен е и доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД Пленумът на ВС с Постановление № 4 от 23.12.1968г. е дал задължителни указания, целящи точното и еднакво приложение на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, и установената съдебна практика не се налага да бъде ревизирана. Съгласно посоченото ППВС № 4/23.12.1968г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а свързано с преценката на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените морални страдания, възрастта на увредените лица, икономическата конюнктура и др. В този смисъл са постановени множество решения на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, които съставляват задължителна практика за съдилищата по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Разликата в присъжданите от съдилищата размери на обезщетенията за неимуществени вреди произтича от различните факти, специфични за всеки отделен случай и от събраните по конкретното дело доказателства, а не от неточното прилагане на закона – чл. 52 ЗЗД, който установява справедливостта като основен критерий при определяне размера на обезщетението при този вид вреди. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните доказателства и се е съобразил с доказаните от ищеца болки и страдания, техния интензитет и продължителност, възрастта на пострадалия, релевантния за преценката момент, стабилизираното състояние, бъдещите прогнози.
Постоянна и задължителна е практиката на ВКС, обективирана в решение № 177/27.10.2009г. по т. дело № 14/2009г. на ВКС, ТК, ІІ о., решение № 83/06.07.2009г. по т. дело № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ о. и решение № 59/29.04.2011г. по т. дело № 635/2010г. на ВКС, ТК, ІІ о. и други съдебни актове, че при определяне размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане следва да се отчита икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Като е преценил, че процесното ПТП, в резултат на което са причинени вредите, е настъпило на 16.12.2010г. и е съобразил установените по делото факти и обстоятелства въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС.
Доводът на касатора, че при определяне на дължимото застрахователно обезщетение като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент, предвид ежегодното увеличаване на лимитите на застрахователните суми за неимуществени вреди, се отнася до правилността на решението. Независимо от това, настоящият съдебен състав счита, че като е съобразил, че процесното ПТП е настъпило на 16.12.2010г., при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди решаващият съдебен състав не е постановил решение в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в множество решения по чл. 290 ГПК /например решение № 95/24.10.2012г. по т. д. № 916/2011г. на ВКС, ТК, I т. о. и други/, съгласно която при прилагането на критерия по чл. 52 ЗЗД за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, лимитите на застраховане нямат самостоятелно значение, но могат да бъдат взети предвид само при отчитане на конкретните икономически условия, имащи значение за критерия за справедливост.
По въпроса за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД също е налице задължителна съдебна практика, обобщена в ППВС № 17/18.11.1963г. и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като в случая е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат. Въпросът за наличието или отсъствието на съпричиняване от страна на пострадалия и причинната връзка с настъпилия вредоносен резултат е конкретен и е изцяло в зависимост от установените факти и събраните доказателства по делото. Обжалваното решение е в съответствие с цитираната съдебна практика на ВКС, поради което не са налице твърдяните основания за допускане на касационно обжалване. Различният изход в съдебната практика обикновено се дължи на различна фактическа обстановка, установена от събраните доказателства по всяко конкретно дело. В съответствие със задължителната практика на ВКС въззивната инстанция е обсъдила представените по делото доказателства, установила е фактическата обстановка и въз основа на нея е стигнала до извод, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца поради нарушение на чл. 108, ал. 2, т. 1 ЗДвП.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице сочените в касационната жалба и изложението основания за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат, а на ответника следва да се присъди възнаграждение за юрисконсулт в размер 735 лв. на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 4 и чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 690 от 07.04.2014г. по гр. дело № 4393/2013г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 10 състав в обжалваната му част, с която е потвърдено решение № 4359 от 11.06.2013г. по гр. дело № 16543/2011г. на Софийски градски съд, І-18 състав в частта, с която е отхвърлен иска на А. В. П. срещу Гаранционен фонд, [населено място] за разликата над 25 000 лв. до пълния предявен размер 40 000 лв. и ищецът е осъден да заплати на ответника част от направените разноски за първоинстанционното производство в размер 186,25 лв.
ОСЪЖДА А. В. П. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] със съдебен адрес [населено място], [улица], ет. 3, адв. К. Н. да заплати на Гаранционен фонд, [населено място], [улица] сумата на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сумата 735 лв. /седемстотин тридесет и пет лева/ – разноски за юрисконсулт.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.