О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 294
София, 10.04.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми март две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: МАРИЯ ИВАНОВА
Членове: ОЛГА КЕРЕЛСКА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията В. Атанасова гр.д. № 144/2017 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от С. Я. Ч. против решение № 502 от 31. 10. 2016 г. по в. гр. д. № 268/2016 г. на Смолянския окръжен съд В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение № 205 от 27. 05. 2016 г. по гр. д. № 399/2015 г. на Смолянския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от С. Я. Ч. против К. И. Б.-М. и А. Т. М. иск с правно основание чл. 93 ЗЗД, за присъждане на сумата 10000 лв., представляваща двоен размер на платен задатък по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 21. 05. 2010 г. Излагат се съображения за неправилност на решението в обжалваната част и се иска отмяната му в същата и уважаване на предявения иск по чл. 93 ЗЗД. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че са налице основанията на чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответниците по касационната жалба К. И. Б.-М. и А. Т. М. изразяват становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване, както и за правилност на въззивното решение.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
За да отхвърли предявения от С. Я. Ч. против К. И. Б.-М. и А. Т. М. иск с правно основание чл. 93 ЗЗД, за присъждане на сумата 10000 лв., представляваща двоен размер на задатъка, платен от ищеца по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 21. 05. 2010 г., съдът е приел, че по силата на сключения между страните предварителен договор, ответниците са поели задължението да сключат окончателен договор за продажба на втори жилищен етаж с площ от 93 кв.м., нанесен като самостоятелен обект с идентификатор 67653.917.385.1.3, в жилищна сграда с идентификатор 67653.917.385.1 по КККР на [населено място], одобрена със заповед № КД-14-21-272/13. 06. 2011 г., с адрес [населено място], [улица], построена в държавен имот с идентификатор 67653.917.385 по одобрената кадастрална карта /парцел VIII-им. 1166, в кв. 189 по действащия устройствен план/, ведно с 1/2 ид.ч. от общите части на сградата, както и на „един от двата гаража, намиращи се в същия парцел“, за сумата 60000 лв., от която 5000 лв. платима при сключване на предварителния договор, а останалите 55000 лв. – при сключване на окончателния договор за покупко-продажба в нотариална форма. Прието е, че страните са постигнали съгласие авансово платената част от цената в размер на 5000 лв. да представлява задатък, който продавачът се задължава да върне на купувача в двоен размер в случай на неизпълнение на което и да е от поетите с предварителния договор задължения /чл. 5, ал. 3 и чл. 6, ал. 2 от предварителния договор/. На 22. 07. 2011 г., с нотариален акт № 132/2011 г., ответниците продават на ищеца втория жилищен етаж, ведно с 1/2 ид.ч. от общите части на сградата, за сумата 27500 евро /53790 лв. по фиксинга на БНБ/. Прието е, че клаузата, с която се поема задължение за прехвърляне на собственост върху „един от двата гаража, намиращи се в същия парцел“ е неясна, с неуточнен предмет на сделката и с невъзможност същият да бъде определен /в същия парцел, общинска собственост, освен законно построената триетажна жилищна сграда, има и три незаконни постройки: стопанска сграда с идентификатор 67653.917.385.3 с площ от 70 кв.м., включваща и пристройка от северозападната страна, която пристройка се ползва от ищеца от сключване на предварителния договор; едноетажна сграда от 14 кв.м., с идентификатори 6753.917.385.5 и предназначение – хангар, депо, гараж, едноетажна сграда от 16 кв.м,. с идентификатор 67653.917.385.4 и предназначение – хангар, депо, гараж, като пристройката към стопанската сграда и двете други едноетажни сгради са построени незаконно/, поради което тази клауза е нищожна и неизпълнението й не поражда право да се задържи задатъка, нито право да се иска връщането му в двоен размер. Прието е, че дори тази клауза да се приеме за действителна, в случая няма виновно неизпълнение на задължение за сключване на окончателен договор от страна на обещателите, тъй като ищецът, като адвокат по професия, е знаел, че описаните постройки са незаконно построени върху общински имот, че за тях продавачите не притежават документ за собственост и удостоверение за търпимост и до снабдяването им с такива продажбата им е невъзможна, че самият ищец е поел ангажимента да снабди ищците с документите, необходими за продажба на някоя от незаконните постройки. На следващо място, прието е, че дори клаузата да се приеме за валидна, ответниците са се снабдили с документ за търпимост на незаконните постройки на 28. 09. 2016 г., от който момент следва да се счита отпаднала административната пречка за сключване на окончателен договор за продажба на гаража, съгласно чл. 5, ал. 1 от предварителния договор, според която клауза, при невъзможност за набавяне на необходимите документи, предизвикана от държавни и/или общински органи, учреждения и институции, срокът се продължава автоматично до набавяне на документите. С отпадане на административната пречка, отказът за сключване на окончателен договор от страна на купувача представлява виновно неизпълнение на предварителния договор в тази му част, поради което и съгласно чл. 5, ал. 4 от предварителния договор, същият няма право да иска връщане на задатъка в двоен размер.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя няколко правни въпроса, първият от които е процесуален и засяга проблема има ли право съдът да приеме за нищожна договорна клауза, от която ищецът черпи права, ако в срока на отговор ответникът не е направил възражение за нищожността й. Твърди се, че даденото от въззивния съд разрешение по този въпрос противоречи на задължителната съдебна практика – решение № 202 от 27. 02. 2015 г. по т.д. № 4123/2013 г. на ВКС, II т.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, както и че разглеждането му ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Въпросът е формулиран твърде общо, за всички основания за нищожност и без да се държи сметка за спецификата на спора, предмет на настоящото дело, по което съдът се е произнесъл за нищожност на клауза според формулировката й в договора /съдържанието й/, а не на основание осъществяване на други факти, пораждащи недействителност на сделката или нейни клаузи, невъведени от ответника в срока за отговор. В този смисъл, не би могло да се приеме, че така поставеният от касатора въпрос е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и разглеждането му би било от значение за изхода на делото.
На следващо място, липсва противоречие с цитираното по-горе решение на ВКС. Същото е постановено по иск за присъждане на възнаграждение за изпълнени СМР по договор, сключен по реда на ЗОП и Наредба за възлагане на малки обществени поръчки /отм./. В тълкувателните мотиви е даден отговор на въпроса длъжен ли е съдът служебно да следи за противоречие на договора със закона и за наличие на факти, представляващи основания за нищожност по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, ако в срока за отговор ответникът не е въвел твърдения за допуснати нарушения на императивни правни норми и не е направил възражения за нищожност на сделката на това основание. Прието е, че съдът не следи служебно за нищожност на договора поради противоречие със закона, а се произнася по възражение, направено в срока за отговор на исковата молба. Касае се за хипотеза, при която настъпването на юридическия факт, водещ до нищожност на сделката, не личи от самата сделка и не е бил въведен в предмета на делото като осъществил се факт, на който е основано защитно възражение на ответника. В това решение не е разглеждан релевантният за настоящия случай въпрос – длъжен ли е съдът да прецени валидността на сделката, когато нищожността следва от съдържанието на самите волеизявления. В този смисъл, не би могло да се приеме, че твърдяното от касатора противоречие е налице.
Разглеждането на въпроса не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като по същия има формирана съдебна практика, според която съдът може да се произнася само по надлежно въведени възражения за нищожност на правни сделки, освен ако нищожността не следва от естеството на самото волеизявление или същото не е извършено в предвидената от закона форма /напр. опр. № 751 от 17. 08. 2010 г. по гр. д. № 2022/2009 г. на ВКС, I г.о., решение № 23 от 7. 07. 2016 г. по т.д. № 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 5 от 20. 01. 2012 г. по гр. д. № 822/11 г., II г.о., решение № 93 от 19.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1057/2011 г., II г. о., ГК, решение № 247 от 11.01.2011 г. на ВКС по т. д. № 115/2010 г., II т. о., решение № 227 от 7.09.2010 г. на ВКС по т. д. № 409/2009 г., II т. о., решение № 127 от 20.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1907/2015 г., II т. о./.
Вторият въпрос е материалноправен – дали нормата на чл. 93 ЗЗД е диспозитивна и допустимо ли е страните по сделката да придадат функциите на задатък на авансово платена част от продажната цена. Твърди се, че същият е решен в противоречие с решение № 64 от 10. 09. 2012 г. по т. д. № 193/2011 г. на ВКС, IIт.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК и цитираните в него решения на ВКС, също постановени по реда на чл. 290 ГПК /решение № 206 от 7. 12. 2010 г. по т.д. № 623/2009 г., I т.о., решение № 71 от 9. 07. 2010 г. по т.д. № 726/2009 г., I т.о., решение № 775 от 16. 02. 2011 г. по гр. д. № 906/2009 г., IV г.о., решение № 474 от 13. 07. 2010 г. по гр. д. № 457/2009 г., IV г.о./. Така поставеният въпрос не е обусловил решаващите изводи на състава на въззивния съд. Искът е отхвърлен не защото страните нямат право свободно да договарят даване на задатък, връщането му над посочения в закона двоен размер, да придадат функциите на задатък на авансово платена част от продажната цена, а поради недействителност на предварителния договор в частта му, с която е обещано сключване на окончателен договор за продажба на един от двата гаража /недействителността на предварителния договор в частта му за гаража е приета на осн. чл. 26, ал. 2 ЗЗД, заради неопределен предмет на окончателния договор за продажба и невъзможност същият да бъде определен/, а в случай на приемане на валидност на същия в тази му част – поради липса на виновно неизпълнение на задължението на обещателите да сключат окончателен договор за продажба на гараж и поради отпадане пречките за продажба на гараж едва на 28. 09. 2016 г. /издаване на удостоверение за търпимост на трите незаконни постройки/.
Третият поставен въпрос е процесуалноправен, свързан с правомощията на въззивния съд в случай, че първоинстанционният не е направил доклад по делото или докладът не съответства на изискванията на чл. 146 ГПК, с твърдения за разрешаването му в противоречие с ТР № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС. Въззивният съд е обсъдил направеното с въззивната жалба основание за неправилност на първоинстанционното решение поради постановяването му при допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в непълен доклад. Приел е, че докладът, извършен с определение от 21. 07. 2015 г., допълнен в проведено на 25. 09. 2015 г. открито съдебно заседание, съответства на изискванията на чл. 146 ГПК, както и че въззивникът не е направил доказателствени искания. Изводите на въззивния съд за липса на допуснато нарушение на чл. 146 ГПК изключват приложението на цитираното тълкувателно решение и наличието на твърдяното противоречие. А оплакването за неправилност на тези изводи представлява касационно основание по чл. 281, т. 3, пр. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение, разглеждането на каквото в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо.
Последният въпрос е формулиран по следния начин: „При иск за присъждане на задатък в двоен размер, поради неизпълнение на задължение на обещателя за продажба по предварителен договор за продажба на недвижим имот, при изрично уговорена такава клауза, налице ли е неизпълнение на задължение за прехвърляне на вещта /следва ли съдът да уважава иска/, ако служебно съдът прогласи нищожност на клауза в договора, касаеща продажбата на конкретен гараж – вещ, която вещ не е индивидуализирана конкретно в предварителния договор, а е определяема чрез формулировка „както и едната от двете вещи /гараж/“. Твърди се, че разглеждането му ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Тази формулировка на въпроса е неразбираема, не е ясно разглеждането на какъв проблем се поставя – дали на проблема за нищожност на предварителния договор по чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, поради неопределяемост на предмета на окончателния договор и невъзможност същият да се определи и да се установи точната воля на страните или на проблема за невъзможността да се уважи иск по чл. 93 ЗЗД, ако клаузата от договора, за неизпълнението на която се претендира задатъка, е приета за нищожна. Независимо от неяснотата на въпрос, и двата проблема са били поставяни за разглеждане и обсъждани, по същите има формирана обилна съдебна практика /задължителна и незадължителна/, поради което разглеждането им не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото
В обобщение, не са налице твърдяните от касатора основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационен контрол на обжалваното въззивно решение и проверка на правилността му.
При този изход на делото С. Ч. следва да бъде осъден, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на ответниците по касационната жалба направените от същите разноски за настоящата инстанция. Разноските са в размер на 860 лв. и са направени за заплащане на възнаграждение на адв. С. М. по договор за правна защита и съдействие, приложен към отговора на исковата молба – за изготвяне и подаване на отговор на касационната жалба и за процесуално представителство на ответниците по иска пред ВКС. Направеното от жалбоподателя С. Ч., при условията на евентуалност /в случай на недопускане на касационно обжалване на въззивното решение/, с молба вх. № 5013/28. 12. 2016 г., възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение, е основателно. Съобразявайки фактическата и правна сложност на делото и извършените пред настоящата инстанция процесуални действия, както и разпоредбата на чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, настоящият състав намира, че в полза на ответниците по касационната жалба следва да се присъдят съдебни разноски за настоящата инстанция в размер на 500 лв.
По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 502 от 31. 10. 2016 г. по в. гр. д. № 268/2016 г. на Смолянския окръжен съд В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение № 205 от 27. 05. 2016 г. по гр. д. № 399/2015 г. на Смолянския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от С. Я. Ч. против К. И. Б.-М. и А. Т. М. иск с правно основание чл. 93 ЗЗД, за присъждане на сумата 10000 лв., представляваща двоен размер на платен задатък по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 21. 05. 2010 г.
ОСЪЖДА С. Я. Ч., на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на К. И. Б.-М. и А. Т. М. сумата 500 лв. разноски за настоящата инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: