О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 294
гр. София, 10.05.2012 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на седми май две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 348 по описа на Върховния касационен съд за 2012 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 18.01.2012 год. по гр. д. № 567/2011 год. Сливенският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 26.07.2011 год. по гр. д. № 56/2009 год. на Котелския районен съд в частта, с която е признато за установено по отношение на [община], че К. Н. А., М. Н. М., Х. Н. М., А. М. П. и М. М. П., като наследници на М. М. П., починал през 2004 год., са собственици на поземлен имот с идентификационен № * по кадастралната карта на [населено място], с площ 5 991 кв. м., при описаните в решението граници.
В частта, с която е обезсилен акта за общинска собственост № * от 3.08.2007 год. първоинстанционното решение е обезсилено и е оставено без разглеждане това искане на ищците, като недопустимо.
Въззивното решение в потвърдителната му част се обжалва с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК от [община], чрез пълномощника адвокат Ст. Р., с оплаквания за неговата недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост на правните изводи – касационни основания по чл. 281, т. т. 2 и 3 ГПК. Касаторът счита, че ищците не се легитимират като собственици на спорния имот на основание възстановяването му по ЗСПЗЗ, тъй като е постановен отказ с решение на поземлената комисия, поради което и на основание чл. 19 ЗСПЗЗ и пар. 42 ЗИДЗОбС общината се легитимира като негов собственик. Освен това спорният имот към момента на постановяване на решението не съществува като самостоятелен такъв, тъй като от него са образувани няколко отделни такива със самостоятелни идентификатори. Иска се обезсилване на въззивното решение в обжалваната му част, евентуално отмяната му и вместо това предявеният иск бъде отхвърлен или делото се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Касаторът претендира за заплащане на разноските за всички инстанции.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Първото основание касаторът го обосновава с произнасянето на въззивния съд по релевантния процесуалноправен въпрос относно дейността на въззивния съд по сега действуващия ГПК в контекста на обусловеността на произнасянето му от посочените във въззивната жалба пороци на обжалваното решение, като счита, че по него е налице противоречиво произнасяне в сравнение с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение на ВКС № 670 от 27.12.2010 год. по гр. д. № 1728/2009 год. на ІІІ г. о. Касаторът е формулирал и процесуалноправния въпрос относно необходимостта от индивидуализиране на спорния имот в исковата молба по актуалния му регулационен статут, като счита, че и по него произнасянето на въззивния съд е в противоречие с постановено решение № 208 от 20.07.2011 год. по гр. д. № 709/2010 год. на І г. о. на ВКС, представляващо също задължителна съдебна практика.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е обосновано в изложението с произнасянето по процесуалноправния въпрос относно предмета на доказване при предявен положителен установителен иск за собственост, срещу който ответникът поддържа възражението той да е собственик на спорния имот – дали е необходимо провеждането на пълно и главно доказване на фактите, установяващи правото на ищеца или е достатъчно опровергаването на възражението на ответника, с твърдението на касатора, че по него липсва съдебна практика.
Ищците, чрез пълномощника им адв. Г. М., в представения писмен отговор са оспорили жалбата по същество, без излагане на конкретни съображения относно липсата на основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, като прецени данните по делото и доводите на касатора в приложеното изложение, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявеният против общината установителен иск за собственост на спорния имот е уважен, въззивният съд, прилагайки чл. 272 ГПК, е възприел мотивите на първоинстанционния съд относно фактите, както и направените правни изводи относно легитимацията на ищците като собственици на имота на основание покупко-продажба, наследяване и възстановяване по ЗСПЗЗ с решението на поземлената комисия от 1992 год., към който момент имотът е представлявал земеделска земя, извън регулационния план, поради което и последващите решения на поземлената комисия от 1994 год. не ги е кредитирал като доказателства, установяващи отказ да се възстанови правото на собственост. Съдът приел и, че общината не е установила придобивно основание за твърдяното от нея право на собственост върху имота, като съставянето на акт за общинска собственост не представлява такова. Възприел е установеното от заключенията на експертизата, че към настоящия момент от спорния имот № * са образувани седем отделни имота, с отделни идентификатори, като произнасянето му е по отношение на бившия имот с идентификатор № *.
Действително, легитимацията на ответника не е предмет на спора по предявен положителен установителен иск за собственост, тъй като в производството по него ищецът следва да установи по несъмнен начин претендираното от него материално право, което в случая въззивният съд е приел за постигнато със събраните доказателства и предявеният иск е бил уважен. Произнасянето в обжалваното решение е с предмет предявеното от ответната община правоизключващо възражение в предприетата защита срещу предявения против нея иск за собственост, поради което и поставеният процесуалноправен въпрос за предмета на доказване в това производство не е релевантен за изхода на спора, тъй като последният е обусловен от направения извод за установяването от страна на ищците на претендираното от тях вещно право, а не от това, че общината не е доказала своето. Затова и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице.
Касационната инстанция, за да се произнесе по допускане на касационното обжалване, следва да изхожда от формулирания от касатора въпрос от значение за изхода на делото, като не е длъжна и не може да извежда такъв въпрос от твърденията му, както и от сочените от него факти и обстоятелства в жалбата /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС/. Както е посочено в мотивите на т. 1 от горното решение материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да са от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поради това и първият формулиран от касатора процесуалноправен въпрос за дейността на въззивния съд по сега действуващия ГПК в контекста на обусловеността на произнасянето му от посочените във въззивната жалба пороци на обжалваното решение не е релевантен за изхода на спора правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Освен това, не се констатира и противоречие с представеното решение на ВКС по гр. д. № 1728/2009 год., тъй като въззивният съд, макар и да е отбелязъл формалната редовност на въззивната жалба, се е произнесъл по съществото на доводите на жалбоподателя за неправилност на обжалваното от него решение. Не е и налице конкретно оплакване на касатора по кой конкретен довод счита, че липсва произнасяне, поради което и настоящата инстанция намира така поставеният въпрос да разкрива касационно оплакване против въззивното решение, но не и основание за допускане до касация. Изходът на спора по приложеното решение от практиката на ВКС е обусловен от различни факти по него, а именно непроизнасяне по направен довод, докато настоящият случай е различен и формулираният въпрос не може да обуслови наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По втория въпрос за необходимостта от индивидуализиране на спорния имот в исковата молба по актуалния му регулационен статут, относим към въпроса за редовността на исковата молба, настоящата инстанция намира следното: В приложеното към изложението решение е прието, че при данни за променен статут на имота по регулационен план към момента на предявяването на иска, то индивидуализацията на имота в исковата молба следва да е по този план, в противен случай исковата молба е нередовна и съдът следва да предприеме действия по отстраняването на тази нередовност. Настоящият случай е сходен – към момента на предявяването на иска на 9.04.2009 год. е било одобрено изменението на кадастралната карта на [населено място] със заповед от 13.03.2009 год. на началника на С. С., което е установено от представени по делото доказателства и от заключението на вещото лице, и в който смисъл е направено и допълнение в исковата молба, вкл. и в писмената защита на ищците пред първоинстанционния съд се съдържа искане в този смисъл. Горната констатация обуславя извод за вероятната недопустимост на обжалваното решение поради нередовност на исковата молба, касаеща индивидуализиране на спорния имот по действуващия план и кадастър, в който смисъл е и приложеното към изложението решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. С оглед служебното задължение на съда да следи за спазване на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, вкл. и в производството по чл. 288 ГПК, както се прие в т. 1 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по този процесуалноправен въпрос.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 18.01.2012 год. по гр. д. № 567/2011 год. на Сливенския окръжен съд в потвърдителната му част, по подадената от [община], чрез адвокат Ст. Р., касационна жалба.
Указва на [община] да внесе по сметка на ВКС държавна такса по чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 112 лв. /сто и дванадесет лева/ в едноседмичен срок от съобщението, като в същия представи и вносния документ, след което делото се докладва на председателя на Второ г. о. за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: